Дж. Р. Уорд
Споделена любов (14)

12.

— Толкова прилича на дядо си.

Джойс О’Нийл Рафърти се наведе над детското креватче и оправи одеялцето на тримесечния си син. Водеха този разговор от деня, в който детето се бе родило, и на нея започваше да й писва. Беше очевидно, че синът й се е метнал на баща си.

— Не, прилича на теб.

Джойс усети как ръцете на мъжа й се обвиват около кръста й и внезапно я обзе желание да се отдръпне. Той явно нямаше нищо против килограмите, които беше качила по време на бременността, но тя доста се тревожеше заради тях.

С надеждата да насочи мислите му в друга посока, тя каза:

— Изборът за другата неделя е твой. Можеш да се грижиш за Шон сам или да докараш мама. Кое предпочиташ?

Той я пусна.

— Защо баща ти не я вземе?

— Нали познаваш татко. Не се оправя много добре с нея, особено когато са затворени натясно в колата. Тя ще започне да става неспокойна, той ще се изнерви и когато пристигнат, ще намерят начин да провалят кръщенето.

Майк въздъхна.

— Смятам, че е по-добре ти да отидеш да вземеш майка си. Ние с Шон ще се оправим. Може би някоя от сестрите ти би могла да дойде с нас.

— Да. Може би Колийн.

Известно време двамата мълчаливо гледаха как Шон диша.

— Ще го поканиш ли?

На Джойс й се прииска да изругае. В семейство О’Нийл говореха така само за един човек. Брайън. Бъч. „Той.“ Еди и Одел О’Нийл бяха създали шест деца. Две от тях бяха загубили. Джейни беше убита, а след гимназията Бъч просто си беше тръгнал от живота им. Второто беше благословия, първото — проклятие.

— Той няма да дойде.

— Въпреки това трябва да го поканим.

— Ако се появи, мама съвсем ще се обърка.

В резултат на бързо напредващата деменция, от която страдаше, Одел О’Нийл понякога мислеше, че Бъч е мъртъв и затова не идва да ги вижда. Другият начин, по който се справяше с отсъствието му, беше, като си измисляше абсурдни истории за него. Като например, че се бил кандидатирал за кмет на Ню Йорк. Или пък следвал медицина. Или че не бил син на баща си и затова Еди не можел да го понася. И трите неща бяха пълни глупости. Първите две — по очевидни причини, а третата, понеже Еди никога не беше харесвал особено никое от децата си, не само Бъч.

— Въпреки това трябва да го поканиш, Джойс. Това е неговото семейство.

— Вече не е.

За последен път беше говорила с брат си… Господи, май беше на сватбата й, преди пет години! Оттогава никой от тях не беше чувал почти нищо за него. В семейството се говореше, че баща им бил получил съобщение от Бъч през… август? Да, към края на лятото. Оставил му телефонен номер, на който можели да го открият, и това бе всичко.

Въздухът излезе от нослето на Шон с тихо свистене.

— Джойс?

— О, хайде де, дори и да го поканя, той няма да се появи.

— Е, в такъв случай ще си спечелиш признание, задето си го поканила, без да ти се налага да се занимаваш с него. А може би той ще те изненада.

— Майк, нямам намерение да му се обаждам. Сякаш си нямаме достатъчно грижи и без него!

Сякаш не й стигаше това, че майка й беше луда и страдаше от Алцхаймер.

Джойс демонстративно си погледна часовника.

— Хей, „От местопрестъплението“ трябва да е започнал.

И тя решително изведе мъжа си от детската стая, отклонявайки мислите му от нещата, които изобщо не бяха негова работа.

 

 

Когато се събуди, Мариса не беше сигурна колко е часът, но знаеше, че е спала дълго. Когато отвори очи, видя, че Бъч спи дълбоко, плътно притиснат до гърба й; мускулестото му бедро бе между краката й, пръстите му лежаха на гръдта й, главата му почиваше върху шията й.

Тя предпазливо се отдръпна и се обърна с лице към него. Погледът й се спусна по тялото му. Чаршафът, който той бе придърпал по-рано, се бе смъкнал надолу и в основата на бедрата му, скрито под тънката болнична нощница, тя видя нещо плътно. Мили боже… ерекция. Той беше възбуден.

— Какво гледаш, любима? — дрезгаво попита Бъч.

Мариса подскочи и вдигна поглед нагоре.

— Не знаех, че си буден.

— Изобщо не съм заспивал. Съзерцавах те часове наред.

Той придърпа чаршафа нагоре и й се усмихна.

— Е, как се чувстваш?

— Добре.

— Искаш ли да кажа да ни донесат зак…

— Бъч — прекъсна го тя, макар да не знаеше как точно да изрази онова, което си мислеше. — Мъжете също правят онова, което ти направи с мен, нали? Имам предвид снощи, когато ме докосваше.

Той почервеня и подръпна чаршафа.

— Да, правим го. Но ти няма защо да се тревожиш за това.

— Защо?

— Просто не е нужно.

— Ще ми позволиш ли да те погледам — попита тя и кимна към бедрата му. — Там долу?

Бъч се закашля.

— Наистина ли го искаш?

— Да. Господи, да… Искам да те докосна там.

Бъч изруга тихо и прошепна:

— Онова, което ще се случи, може да те стресне.

— Стреснах се и когато ръката ти беше между бедрата ми. Нещо подобно ли ще изпиташ? Също толкова прекрасно?

— Да…

Бедрата на Бъч потръпнаха конвулсивно.

— Господи… Мариса…

— Искам да те видя гол.

Тя се надигна на колене и посегна към нощницата му.

— И искам аз да те съблека.

Бъч улови ръцете й в своите.

— Аз… ъъъ… Мариса, имаш ли представа какво се случва, когато един мъж свърши? Защото точно това ще стане, ако започнеш да ме докосваш. И няма да отнеме много дълго.

— Искам да го разбера. С теб.

Той затвори очи. И си пое дълбоко дъх.

— Мили боже.

После се понадигна и се наведе напред, така че Мариса да плъзне двете половини на нощницата надолу по ръцете му. След това се отпусна върху леглото и тялото му се разкри пред очите й — силният врат и широките рамене… очертаните мускули на гърдите, покрити от тъмен мъх… плоският корем… и…

Мариса отметна чаршафа. Господи, пенисът му беше…

— Станал е толкова… огромен.

Бъч се изсмя дрезгаво.

— Всеки мъж би искал да чуе точно това.

— Видях го, когато беше… не знаех, че става…

Тя просто не беше в състояние да откъсне очи от ерекцията, която почиваше върху корема му. Беше с цвета на устните му и бе поразително красива; главичката беше разделена от изящна резка, стволът беше със съвършено цилиндрична форма и много дебел в основата. А двете тежести отдолу бяха огромни, безсрамни, мъжествени.

Може би мъжете от неговата раса бяха по-големи от вампирите?

— Как ти харесва да те докосват?

— Ако си ти — всякак.

— Не, покажи ми.

Той затвори очи за миг и гръдният му кош се разшири. После повдигна клепачи и с полуотворена уста плъзна ръка надолу по тялото си. Отмествайки единия си крак настрани, той го взе в ръка, която бе достатъчно голяма, за да обгърне тъмнорозовата плът. С бавно, плавно движение, той погали възбудата си, от основата чак до върха.

— Или нещо такова — хрипливо каза той, задържайки го изправен. — Мили боже, виж само… готов съм да свърша още сега.

— Не. — Мариса бутна ръката му настрани и ерекцията му тупна тежко върху корема му. — Искам аз да те накарам да го направиш.

Когато тя го пое в дланите си, Бъч простена и по тялото му пробяга мощен спазъм.

Беше топъл. И твърд. И в същото време — мек. Беше толкова дебел, че ръката й не можеше да го обхване.

Малко колебливо в началото, тя последва примера му и прокара длан по протежение на члена му, учудвайки се на начина, по който копринената му кожа се плъзгаше по коравата сърцевина.

Когато го видя да стисва зъби, спря:

— Така добре ли е?

— Да… Господи…

Брадичката му беше вдигната нагоре, вените по врата му — изпъкнали.

— Още…

Мариса го улови с две ръце и започна да ги движи заедно. Устата му се отвори широко, очите му се извиха нагоре, капчици пот оросиха цялото му тяло.

— Харесва ли ти така, Бъч?

— Толкова съм близо…

Той рязко затвори уста и задиша през стиснати зъби. После изведнъж сграбчи ръцете й и ги спря.

— Почакай! Недей още…

Ерекцията му пулсираше, туптеше под пръстите им. На върха се появи кристална капчица. Бъч с мъка си пое дъх.

— Удължи го, Мариса. Накарай ме да се потрудя за това. Колкото по-дълго горя така, толкова по-невероятен ще е краят.

Като се водеше по неговите стонове и спазмите на тялото му, Мариса се научи да разпознава върховете и спадовете на еротичния му отклик, разбра кога беше близо и точно как да го задържи на ръба на екстаза.

Господи, в секса се криеше толкова много власт и в този момент тя я държеше. Бъч беше беззащитен, уязвим… точно както тя предишната нощ. И на нея това й харесваше.

— Моля те… скъпа…

Харесваше й накъсаното му, дрезгаво дишане. Харесваха й опънатите жили на врата му. Харесваше й контролът, който имаше над него, докато го държеше в ръцете си.

Което я накара да се замисли. Тя го пусна и се зае с торбичката — подпъхна ръце под нея и я улови в шепата си. Бъч изруга задавено, пръстите му се вкопчиха в чаршафа под него и се свиха в пестници, толкова яростно, че кокалчетата му побеляха.

Мариса не спря, докато мощни спазми не връхлетяха тялото му и то се покри с пот. Тогава тя се наведе и впи устни в неговите. Той жадно отвърна на целувката й, сграбчи я за врата и я притисна към себе си, езикът му проникна дълбоко в нея, от устата му се ронеха неразбираеми думи.

— Сега? — попита тя насред целувката.

— Сега.

Тя отново го взе в ръцете си и започна да ги плъзга нагоре-надолу все по-бързо и по-бързо, докато лицето му се сгърчи в маска на блажена агония, а тялото му се изпъна като метално въже.

— Мариса…

Без никаква координация, той сграбчи болничната нощница и я метна върху бедрата си, скривайки ги от погледа й. И тогава Мариса усети как стихиен спазъм разтърси тялото му, той потрепери и нещо гъсто и топло се изля на талази от него и покри ръката й. Инстинктивно, Мариса продължи в същия ритъм, докато всичко свърши.

Когато Бъч най-сетне отвори очи, те бяха замъглени. Задоволени. Пълни с боготворяща топлота.

— Не искам да те пусна.

— Тогава недей. Никога.

Той започна да омеква в дланите й, постепенно отстъпление от твърдостта, която представляваше доскоро. Мариса го целуна и като извади ръка изпод нощницата му, сведе поглед към пръстите си, любопитна да види какво се беше изляло от него.

— Не знаех, че ще бъде черно — промълви тя и се усмихна.

Лицето на Бъч се изкриви от ужас.

— Боже!

 

 

Хавърс вървеше по коридора, водещ към изолационното отделение.

Пътьом не пропусна да провери как се чувства момиченцето, което беше оперирал преди няколко дни. То се възстановяваше бързо, но Хавърс се тревожеше за деня, в който щеше да му се наложи да го изпише и да го изпрати заедно с майка му обратно в света, от който бяха дошли. Техният хелрен беше агресивен и имаше голяма вероятност двете отново да се върнат в клиниката. Но какво можеше да стори? Нямаше как да стоят в болницата до безкрай. Леглото му трябваше.

Той продължи по пътя си, мина покрай лабораторията, помаха на една сестра, която обработваше някакви проби. Когато стигна до вратата с надпис „Обслужващ персонал“, се поколеба.

Никак не му харесваше, че Мариса е заключена с онзи човек.

Все пак, важното беше, че не е заразена. Вчерашният преглед беше показал, че е съвсем добре — явно глупавата й грешка нямаше да й струва живота.

Що се отнася до човека — той си отиваше вкъщи. Последната му кръвна проба беше почти нормална, а силите му укрепваха с такава забележителна бързина, че вече можеха да го пратят да си ходи, далеч от Мариса. Хавърс вече се беше обадил на Братството и им бе казал да дойдат да си го приберат.

Бъч О’Нийл беше опасен, и то не само заради заразата, която носеше. Той желаеше Мариса — четеше се в очите му. А това беше просто недопустимо.

Хавърс поклати глава, мислейки си как миналата есен се беше опитал да ги раздели. Първоначално беше предположил, че Мариса просто ще пие от кръвта му, и нямаше нищо против. После обаче беше станало очевидно, че в болестта си тя копнее за него, и Хавърс трябваше да се намеси.

Господи, наистина се надяваше един ден тя да се омъжи, но определено нямаше предвид някакъв недодялан човек, който беше толкова по-нисш от тях. Тя се нуждаеше от достоен партньор, макар че това надали щеше да стане скоро, като се имаше предвид мнението на глимера за нея.

Освен ако… от вниманието на Хавърс не беше убягнал начинът, по който Ривендж я гледаше. От това можеше и да излезе нещо. Рив произхождаше от много добро семейство както по бащина, така и по майчина линия. Вярно, като че ли беше малко… суров, но в очите на обществото беше напълно подходящ.

Дали Хавърс не трябваше да насърчи подобна връзка? В края на краищата, Мариса беше недокосната, така чиста, както и в деня, в който се бе родила. Освен това Ривендж имаше купища пари, макар никой да не знаеше откъде. И най-важното — мнението на глимера изобщо не го интересуваше.

Да, каза си Хавърс, това би било една добра връзка. Най-доброто, на което Мариса можеше да се надява.

Поуспокоен, той бутна вратата на помещението за персонала. Много скоро човекът щеше да напусне клиниката и никой нямаше да разбере, че двамата с Мариса дни наред са били заключени в една стая. За щастие, персоналът на Хавърс беше забележително дискретен.

Господи, не можеше дори да си представи как би реагирала глимера, ако научеше, че Мариса е била в толкова тесен контакт с мъж от човешката раса. Бездруго пострадалата й репутация не беше в състояние да издържи още скандали, а честно казано, Хавърс също нямаше да го понесе. Беше напълно изтощен от социалните й провали.

Обичаше я, но просто не можеше повече.

 

 

Мариса нямаше никаква представа защо Бъч я тегли към банята така припряно.

— Бъч! Какво правиш?

Той завъртя кранчето на чешмата, тикна ръцете й под струята и посегна за сапун. Докато я сапунисваше усърдно, ужасът опъваше чертите на лицето му, очите му сякаш щяха да изскочат, устните му едва се виждаха, толкова силно ги бе стиснал.

— Какво, по дяволите, става тук?

Мариса и Бъч рязко се обърнаха. На прага, без защитно облекло, стоеше Хавърс и изглеждаше по-яростен, отколкото Мариса го бе виждала някога.

— Хавърс…

Брат й я прекъсна, като се хвърли напред и я издърпа от банята.

— Престани! Ох! Хавърс, причиняваш ми болка!

Онова, което последва, стана прекалено бързо, за да може тя да осъзнае какво се случва. В един момент Хавърс я теглеше през стаята, а тя се съпротивляваше, в следващия Бъч го беше притиснал с лице към стената.

— Не ме интересува, че си неин брат — каза Бъч, натъртвайки всяка дума. — Няма да се отнасяш с нея по този начин. Никога.

И той завря лакът в тила му, за да подсили ефекта от думите си.

— Бъч, остави го…

— Разбрахме ли се? — Ръмженето на Бъч заглуши думите й.

Когато брат й с мъка си пое дъх и кимна, Бъч го пусна, след което най-спокойно отиде до леглото и уви един чаршаф около кръста си, сякаш току-що не се беше нахвърлил върху един вампир.

Хавърс се олюля и трябваше да се опре на леглото, докато си оправяше очилата, иззад които обезумелите му очи я гледаха яростно.

— Искам да се махнеш от тази стая. Веднага.

— Не.

Челюстта на Хавърс увисна.

— Моля?

— Оставам с Бъч.

— В никакъв случай.

Тя отвърна на Древния език:

— Ако той ме иска, ще остана до него като негова шелан.

Хавърс я изгледа така, сякаш му бе ударила шамар — слисан и отвратен.

— Забранявам ти. Нямаш ли достойнство?

Бъч не й даде възможност да отговори:

— Наистина е най-добре да си вървиш, Мариса.

Двамата с Хавърс се обърнаха към него.

— Бъч? — каза тя.

Суровото лице, което тя обожаваше, омекна за миг, после отново помръкна.

— Ако той те пуска, най-добре е да си тръгнеш.

И никога вече да не се връщаш, казваше изражението му. Сърцето на Мариса заби учестено и тя се обърна към брат си:

— Остави ни сами.

Хавърс поклати глава и тя изкрещя:

— Махай се оттук!

Има моменти, в които женската истерия привлича вниманието на всички, и това беше един от тях. Бъч замълча, а Хавърс изглеждаше напълно поразен.

После бавно отмести поглед към Бъч и присви очи.

— Братството идва да те прибере, човеко. Обадих им се и им съобщих, че можеш да си тръгваш.

С тези думи той хвърли медицинския картон на леглото, сякаш отказваше да се разправя повече, и добави:

— И никога повече не се връщай! Никога!

Когато брат й си тръгна, Мариса дълго се взира в Бъч, но преди каквито и да било думи да успеят да излязат през стиснатото й гърло, той я изпревари:

— Скъпа, моля те, разбери ме. Не съм добре. В мен все още има нещо.

— Не се боя от теб.

— Но аз се боя.

Тя обви ръце около тялото си.

— Какво ще стане с нас, ако сега си тръгна?

„Лош въпрос“, помисли си тя във възцарилата се тишина.

— Бъч…

— Трябва да разбера какво са ми сторили — отвърна Бъч и сведе поглед надолу, докосвайки черния белег на корема си. — Трябва да знам какво се крие в тялото ми. Искам да бъда с теб, но не по този начин. Не и докато съм в това състояние.

— С теб съм от четири дни и съм добре. Защо да спираме…

— Върви си, Мариса — глухо каза Бъч; в гласа и в очите му се четеше безкрайна тъга. — Ще дойда за теб веднага щом мога.

„Друг път ще дойдеш“, помисли си тя.

За бога, ето че историята с Рот се повтаряше и тя отново трябваше да чака, да чака до безкрай, докато един мъж, за когото имаше по-важни неща от нея, беше някъде другаде.

Вече бе изгубила триста години в подобно безплодно очакване.

— Няма да го направя — прошепна тя, после повтори, вече по-уверено: — Не искам да чакам повече. Дори теб. Почти половината ми живот отмина, пропилян в седене у дома с надеждата, че някой мъж ще дойде за мен. Повече не мога да го правя… независимо колко… държа на теб.

— Аз също държа на теб. Затова те моля да си вървиш. За да те защитя.

— За да ме защитиш?

Мариса го огледа от главата до петите — отлично знаеше, че беше успял да откъсне Хавърс от нея само защото го бе изненадал. А и Хавърс беше цивилен — ако брат й беше воин, Бъч щеше да бъде смлян от бой.

— Правиш го, за да ме защитиш? За бога, та аз мога да те вдигна във въздуха само с една ръка, Бъч. Всичко, което можеш да направиш, аз мога да направя по-добре. Така че си задръж помощта.

Което, разбира се, беше най-глупавото нещо, което можеше да каже.

Бъч извърна очи и като сви устни, скръсти ръце пред гърдите си.

О, господи!

— Бъч, не исках да кажа, че си слаб…

— Радвам се, че ми напомни за нещо.

О, господи!

— За какво?

Неестествената му усмивка беше ужасяваща.

— Че съм на дъното — както в социално, така и в еволюционно отношение. Така че си върви. — При тези думи той кимна към вратата. — Още сега. Много си права — не бива да ме чакаш.

Мариса понечи да го докосне, но студеният, празен поглед на очите му я възпря. По дяволите, беше развалила всичко.

Не, поправи се тя веднага. Изобщо не беше имало какво да разваля. Не и ако той беше възнамерявал да я изключи от тъмната страна на живота си. Не и ако беше възнамерявал да си тръгне и да я изостави, уж за да се върне в някой неопределен момент, който може би никога нямаше да настъпи.

Мариса отиде до вратата, но не можа да се сдържи да го погледне за последен път. Образът му, както стоеше до леглото, гол до кръста, с чаршаф, увит около бедрата, и с тяло, все още насинено и подуто, беше образ, който напразно щеше да се надява да изтрие от съзнанието си.

Тя излезе и херметичната врата се затвори със съскане зад нея.

* * *

„Мамка му“, помисли си Бъч, докато се свличаше на пода. Значи това чувстваш, когато те одират жив.

Потривайки брадата си, той просто си седеше там, загледан в нищото. Изгубен, макар да знаеше точно къде се намира. Сам с останките от злото в себе си.

— Бъч, човече.

Той рязко вдигна глава и видя Вишъс да стои на прага, облечен като за битка — огромна бойна машина с кожени дрехи. Спортният сак „Валентино“, който се поклащаше от ръката с ръкавицата, изглеждаше съвсем не на място, също толкова смахнато, колкото би изглеждал някой иконом с автомат „Калашников“ в ръка.

— Мамка му, Хавърс трябва съвсем да е изперкал, щом е решил да те изписва в това състояние. Изглеждаш ужасно.

— Кофти ден, това е всичко.

И определено нямаше да е последният, така че най-добре беше да свиква.

— Къде е Мариса?

— Тръгна си.

— Тръгна си?

— Не ме карай да го повтарям.

— О! По дяволите! — Вишъс си пое дълбоко дъх и метна чантата на леглото. — Е, донесох ти малко дрехи и нов телефон…

— Все още е вътре в мен, Ви. Чувствам го. Усещам… вкуса му.

Ви го огледа от глава до пети, после се приближи и му протегна ръка.

— Останалата част от теб се възстановява. И то бързо.

Бъч пое ръката му и се надигна от пода.

— Може би, след като се махна от това място, двамата с теб ще открием истината. Освен ако вече не си…

— Все още не разполагам с нищо. Но не съм изгубил надежда.

— Е, значи си единственият.

Бъч разкопча ципа на сака, пусна чаршафа и нахлузи чифт боксерки. След това облече черен панталон и копринена риза.

Дрехите го накараха да се почувства като измамник, защото истината беше, че е болен, нечист, омърсен. Боже… какво се бе изляло от него, когато свърши? А и Мариса… поне беше измил ръцете й възможно най-бързо.

— Резултатите от изследванията ти са добри — каза Ви, преглеждайки болничния картон, който Хавърс беше метнал върху леглото. — Всичко изглежда наред.

— Преди около десет минути еякулирах черна сперма. Така че не всичко е наред.

Това жизнерадостно съобщение беше посрещнато с пълно мълчание. Ви надали щеше да е по-изумен, ако Бъч му беше стоварил някое кроше в носа.

— По дяволите — промълви Бъч, след като нахлузи чифт мокасини „Гучи“ и посегна към черното кашмирено сако. — Да се махаме оттук.

Докато се отправяха към вратата, погледът му се плъзна по леглото. След сексуалните му подвизи с Мариса чаршафите бяха на топка.

Той изруга и излезе в стаята за наблюдение, а след това последва Ви през някакво помещение, пълно с почистващи препарати. Щом се озоваха навън, двамата тръгнаха по коридора, минаха покрай някаква лаборатория и най-сетне стигнаха същинската клиника. Бъч надничаше във всяка от болничните стаи по пътя им, докато онова, което видя в една от тях, не го накара да се закове на място.

През стъклената врата зърна Мариса, приседнала на ръба на едно легло. С разпиляна около себе си прасковена рокля, тя държеше ръката на някакво момиченце и му говореше нежно, докато една жена, навярно майката на момиченцето, ги наблюдаваше от ъгъла.

Именно майката беше тази, която вдигна поглед. При вида на Бъч и Ви тя се сви, притисна евтиния си пуловер към тялото си и сведе очи към земята.

Бъч преглътна мъчително и продължи напред.

Вече чакаха пред асансьорите, когато той проговори:

— Ви?

— Да?

— Макар да не е нищо конкретно, все пак имаш някаква представа какво са ми сторили, нали?

Никой от двамата не погледна към другия.

— Може би. Но не тук, не сме сами.

Асансьорът дойде, разнесе се електронен звън и вратите се отвориха. Двамата се качиха, без да говорят.

Когато излязоха в нощта навън, Бъч отново се обади:

— Известно време кръвта ми беше черна, знаеш ли?

— В картона ти пишеше, че си е възвърнала нормалния цвят.

Бъч го улови за рамото и го накара да се обърне.

— Сега полулесър ли съм?

Ето. Беше го изрекъл на глас. Най-големия си страх, причината да избяга от Мариса, ада, с който щеше да му се наложи да живее оттук нататък.

Ви го погледна право в очите.

— Не.

— Откъде знаеш?

— Защото отказвам да го приема.

Бъч го пусна.

— Опасно е да живееш с глава, заровена в пясъка, вампире. Възможно е вече да съм един от враговете ти.

— Пълни глупости.

— Вишъс, може да съм…

Ви го сграбчи за реверите на сакото и го придърпа към себе си. Целият трепереше, а очите му искряха като кристали в мрака.

— Не си ми враг.

Обзет от гняв, Бъч го стисна за раменете толкова силно, че коженото яке се набръчка под пръстите му.

— Как можем да сме сигурни?

Ви оголи вампирските си зъби и изсъска, черните му вежди се сключиха заплашително. Бъч отвърна с не по-малка агресия, като се надяваше, дори се молеше да се сбият. Изпитваше неистово желание да удря и да го удрят, искаше му се кръв да облее и двамата.

Дълго останаха на ръба, вкопчени един в друг, напрегнали мускули и плувнали в пот.

После гласът на Вишъс се вряза между тях, хриплив и глух, сякаш гърлото му бе твърде свито, за да си поеме дъх:

— Ти си единственият ми приятел. Никога не би могъл да бъдеш мой враг.

Трудно беше да се каже кой кого прегърна първи, но желанието да се пребият един друг се бе изпарило, оставяйки след себе си единствено близостта, която ги свързваше. Двамата се прегърнаха крепко и дълго стояха така, брулени от студения вятър. Когато се отдръпнаха един от друг, направиха го някак неловко, обзети от смущение.

След като се прокашляха няколко пъти, Ви извади една ръчно свита цигара и я запали. Всмукна, издиша струя дим и каза:

— Не си лесър, ченге. За това трябва да ти извадят сърцето, а твоето още си е на мястото.

— Може би е недовършена работа. Нещо им е попречило?

— Това не знам. Прегледах архивите на нашата раса с надеждата да открия нещо, каквото и да било. Първия път не намерих нищо, така че сега чета Летописите за втори път. По дяволите, проверявам даже в света на хората — проучвам всякакви откачени щуротии по интернет. — Ви издуха още едно облаче дим. — Ще открия нещо. Още не знам как, но ще го направя.

— Опита ли се да видиш какво предстои?

— Имаш предвид бъдещето?

— Да.

— Естествено, че се опитах.

Ви хвърли цигарата си на земята и я настъпи с тежкия ботуш, после се наведе и вдигна угарката. Докато я пъхаше в задния си джоб, добави:

— Но все още не виждам абсолютно нищо. Мамка му… имам нужда от едно питие.

— И аз. „Зироу Сам“?

— Сигурен ли си, че си готов за това?

— Ни най-малко.

— Добре тогава. Отиваме в „Зироу Сам“.

Отидоха до кадилака „Ескалейд“ и се качиха. Бъч се настани на мястото до шофьора, сложи си предпазния колан и докосна корема си. След всичкото това движение болката беше ужасна, но тя нямаше значение. Всъщност май нищо нямаше значение.

Тъкмо излизаха от алеята за коли на Хавърс, когато Ви подхвърли:

— Между другото, търсиха те по телефона. Късно миналата вечер. Някакъв тип на име Майк Рафърти.

Бъч сбърчи вежди. Защо ли му се обаждаше зет му? И то точно Майк? От всичките братя и сестри на Бъч, Джойс хранеше най-голяма неприязън към него. Което значеше много, като се имаше предвид отношението на останалите. Да не би баща му най-сетне да беше получил сърдечния удар, който отдавна го дебнеше?

— Какво каза?

— Кръщене. Искаше да ти съобщи, за да можеш да отидеш, в случай че имаш желание. Тази неделя е.

Бъч погледна през прозореца. Още едно бебе. Е, за Джойс то бе първото, но иначе беше внуче номер… кой точно? Седем? Не, осем.

Мълчаливо подкараха към центъра на града. Фаровете на колите в насрещната лента час по час ги осветяваха, само за да отминат миг по-късно. Покрай тях се нижеха редици от къщи. После се появиха и магазини. След това — офис сгради, строени в началото на миналия век. Бъч се замисли за всички хора, които живееха в Колдуел.

— Мислил ли си дали искаш да имаш деца, Ви?

— Не. Нямам никакво желание.

— Аз някога исках.

— А сега?

— Няма да го бъде, но то е без значение. Без друго на света вече има достатъчно О’Нийловци. Даже предостатъчно.

Петнадесетина минути по-късно паркираха зад „Зироу Сам“, но Бъч установи, че му е трудно да слезе от колата. Всичко му бе толкова познато — кадилакът, съквартирантът му, барът, в който пиеше най-редовно — и точно това го правеше неспокоен. Защото, макар всичко друго да си беше съвсем същото, той се беше променил.

Изнервен и напрегнат, Бъч извади от жабката на колата шапка на „Ред Сокс“ и я нахлупи. След това отвори вратата, като си казваше, че драматизира и че всичко е наред.

Излезе от кадилака и се вцепени.

— Бъч? Какво има, човече?

Е, точно това беше големият въпрос. Тялото му сякаш се беше превърнало в антена. Някаква енергия пулсираше през него… викаше го…

Той се обърна и забързано тръгна по Десета улица. Трябваше да разбере какво е това, този магнит, този сигнал, който го зовеше като фар в нощта.

— Бъч? Къде отиваш, ченге?

Ви го сграбчи за ръката, но той се изтръгна и се затича. Имаше чувството, че е завързан за края на някакво въже и нещо го притегляше към себе си.

Като през мъгла си даваше сметка, че Ви тича до него и говори в мобилния си телефон.

— Рейдж? Имаме проблем. Десета улица. Не, Бъч е.

Сега вече Бъч бягаше колкото го държаха краката, а кашмиреното му сако се развяваше зад него. Изведнъж масивното тяло на Рейдж се материализира пред него от нищото и той свърна встрани, с намерението да го заобиколи.

Рейдж обаче беше по-бърз и отново му препречи пътя.

— Бъч, къде отиваш?

Когато вампирът посегна към него, Бъч го блъсна толкова силно, че той политна назад и се удари в тухлената стена.

— Не ме докосвай!

След двестатина метра галопиране Бъч най-сетне видя какво го беше повикало — трима лесъри тъкмо излизаха от една странична уличка.

Бъч спря. Лесърите — също. Последва ужасяващ миг на безмълвно общуване и в очите на Бъч, разпознал в тях онова, което усещаше в себе си, се появиха сълзи.

— Ти ли си новобранецът? — попита един от тях.

— Разбира се, че е той — отвърна друг. — Пропусна вечерната проверка, идиот такъв.

„Не… не… о, господи, не…“

Като един, тримата лесъри погледнаха над рамото му — несъмнено към Ви и Рейдж, които се показваха иззад ъгъла. Тримата убийци се приготвиха за нападение — заеха бойна позиция и вдигнаха юмруци.

Бъч направи крачка към тях. После — още една.

— Бъч…

Изпълненият с болка глас, разнесъл се зад него, принадлежеше на Вишъс.

— Господи… не!