Дж. Р. Уорд
Споделена любов (43)

41.

Седмица по-късно Ван научи нещо наистина важно за себе си. Човешката му природа си бе отишла. Силен стон отекна в празното мазе и той погледна към цивилния вампир, завързан за масата. Господин Х. го обработваше, а той гледаше отстрани със същото чувство, с което би наблюдавал как някой се подстригва.

Би трябвало да го намира за нередно. През годините, прекарани на ринга, Ван бе причинил немалко болка на своите противници, но винаги избягваше да наранява невинните и презираше онези, които се нахвърлят върху по-слабите от тях. А сега? Сега единствената му реакция при вида на тази отблъскваща жестокост беше раздразнение… защото тя не даваше резултат. Бяха научили само, че човек, отговарящ на описанието на О’Нийл, е бил забелязан в обкръжението на вампири, за които се предполагаше, че са от Братството, в различни клубове в Колдуел, най-вече в „Скриймърс“ и „Зироу Сам“. Но това те вече знаеха.

Ван започваше да подозира, че водачът на лесърите е вдигнал ръце от разпита и сега просто си изкарва яда върху пленника. Което си беше истинска загуба на време. Ван искаше да се бие с вампири, а не да наблюдава безучастно подобни сцени.

Само дето досега така и не бе имал възможност да убие някой кръвопиец. Благодарение на усилията на господин Х. да го държи далеч от бойното поле, откакто се беше присъединил към Обществото, Ван бе убивал само други лесъри. Всеки ден господин Х. го изправяше срещу нов противник. Всеки ден Ван го побеждаваше и след това го пронизваше. И всеки ден господин Х. все повече се изнервяше. Сякаш Ван го беше разочаровал, само че как точно, при положение че бе спечелил и седемте си двубоя, изобщо не разбираше.

В стаята, пропита от мириса на кръв, се разнесе клокочещ звук и Ван изруга тихо.

— Да не би да те отегчавам? — изплющя гласът на господин Х.

— Ни най-малко. Страхотно се забавлявам.

Възцари се кратко мълчание, после господин Х. изсъска отвратено:

— Не бъди мекушав!

— Я стига. Аз съм боец, човече. Не си падам по малтретиране на пленници, особено когато не водят до нищо.

В безизразните бледи очи на господин Х. лумна пламък.

— Върви да патрулираш с някой от другите. Защото, ако трябва да ти гледам физиономията още малко, рискуваш ти да се озовеш на масата.

— Най-сетне! — Ван се насочи към стълбите.

Когато тежкият му ботуш издумка върху първото стъпало, господин Х. се изплю:

— Истински позор е, че имаш толкова слаби нерви.

— Вярвай ми, изобщо не е това! — отвърна Ван, без дори да забави крачка.

 

 

Бъч слезе от пътеката за бягане и избърса запотено си лице с ризата си. Току-що беше пробягал единайсет мили. За петдесет минути. Което означаваше, че за пет минути е пробягвал по миля. Мили боже.

— Как се чувстваш? — попита го Ви от лежанката.

— Като шибания Лий Мейджърс^[1].

Тристакилограмовата щанга издрънча върху поставката.

— Май искаш всички да разберат на колко си години, а, ченге?

— А ти какво искаш, да крия, че израснах през седемдесетте ли?

Бъч отпи няколко глътки минерална вода, после дъхът му изведнъж секна и той рязко се обърна към вратата. Миг по-късно Мариса застана на прага.

Господи, изглеждаше страхотно, облечена в черни панталони и кремаво сако — едновременно делова и женствена. А яркосините й очи сияеха.

— Реших да се отбия, преди да си отида вкъщи за през нощта.

— Радвам се, че го направи, скъпа.

Бъч се запъти към нея, като се триеше усилено с хавлиената кърпа, но Мариса очевидно нямаше нищо против, че е разгорещен и облян в пот. Ама нищичко. Тя улови брадичката му в шепа, когато той се приведе над нея и прошепна „здравей“, долепил устни до нейните.

— Изглеждаш добре — промълви тя и прокара ръка по врата и голите му гърди; пръстите й се плъзнаха по златното разпятие. — Много добре.

— Така ли? — Бъч начаса се втвърди и се усмихна, спомняйки си как преди час и половина я бе събудил „отвътре“. — Е, определено не изглеждам така добре, както ти.

— За това може да се спори.

Мариса се притисна до него и от гърдите му се откъсна задавена въздишка. После, издавайки гърлено ръмжене, Бъч се зачуди къде из целия тренировъчен център биха могли да се усамотят за десетина минути. Аха! Наблизо имаше една класна стая, която се заключваше. Чудесно.

Бъч хвърли поглед към Ви с намерението да му поднесе едно: „След малко се връщам“ и с изненада установи, че той се взира в тях през полуспуснатите си клепачи с непроницаемо изражение на лицето. Уловил погледа му, Вишъс побърза да извърне очи.

— Е, аз трябва да вървя — каза Мариса и се отдръпна. — Предстои ми важна нощ.

— Не можеш ли да останеш още мъничко? Само пет минути?

— Страшно бих искала, но няма как.

„Я, чакай малко“, помисли си Бъч. Имаше нещо различно в начина, по който тя се взираше в него. Очите й бяха приковани във врата му, устата й беше полуотворена. Изведнъж езикът й пробяга по долната устна, сякаш бе вкусила нещо приятно. Или искаше да го вкуси.

Необуздана похот лумна в тялото на Бъч.

— Скъпа? — дрезгаво каза той. — Нуждаеш ли се от нещо?

— Да… — Мариса се повдигна на пръсти и прошепна в ухото му: — Дадох ти толкова много по време на преобразяването ти, че сега почти нямам сили. Нуждая се от вената ти.

Мамка му… ето какво бе чакал през цялото време. Да я нахрани.

Той я сграбчи през кръста, повдигна я във въздуха и я понесе към вратата така стремглаво, сякаш стаята гореше.

— Още не, Бъч — разсмя се Мариса. — Пусни ме. Ти се преобрази само преди седмица.

— Не.

— Бъч, пусни ме.

Тялото му се подчини, въпреки че мозъкът му отказваше да се съгласи.

— Кога?

— Скоро.

— Вече съм силен.

— Мога да почакам още няколко дни. Така ще е по-добре.

Тя го целуна и си погледна часовника. Носеше любимия му часовник, „Патек Филип“ с черна каишка от истинска алигаторска кожа. Мисълта, че неговият часовник е винаги с нея, му доставяше огромно удоволствие.

— През цялата нощ ще бъда в „Убежището“ — каза тя. — Тази вечер пристига една нова жена с двете си деца и искам да съм там, когато дойдат. Освен това смятам да свикам среща на персонала. Мери също ще бъде там и ще го направим заедно. Така че най-вероятно ще си дойда чак призори.

— Аз ще съм тук — каза Бъч и когато тя се обърна, той я улови и я завъртя обратно към себе си. — Обещай ми, че ще се пазиш.

— Обещавам.

Той обви ръце около крехкото й тяло и я целуна страстно. Господи, винаги му липсваше, когато не беше до него.

— Ама че съм се размекнал.

— Нали ти казах. — Ви се надигна от лежанката и взе две гири. — Обвързването при вампирите не е шега работа.

Бъч поклати глава и се опита да се съсредоточи върху онова, което му оставаше да свърши в залата тази вечер. През последните седем дни, докато Мариса се занимаваше с новото си начинание, той оставаше в имението и се посвещаваше на това, да овладее новото си тяло. Което съвсем не беше лека работа. В началото трябваше да усвоява наново някои основни функции, като например как да се храни или да пише. Сега се опитваше да види докъде се простират възможностите на тялото му, да провери кога… и дали изобщо може да бъде прекършен. Добрата новина беше, че поне засега всичко действаше както трябва. Е, почти всичко. Имаше малък проблем с едната ръка, но нищо сериозно.

А вампирските зъби бяха просто невероятни.

Също както и силата и издръжливостта му. На каквито и изпитания да подлагаше тялото си във фитнеса, то ги понасяше без проблем и само още повече заякваше. По време на храненията Бъч ядеше като Рейдж и Зи — поглъщаше поне по пет хиляди калории на денонощие и въпреки това непрекъснато беше гладен. Което бе напълно обяснимо. Трупаше мускули с такава скорост, сякаш се тъпчеше със стероиди.

Оставаха само два въпроса, на които все още нямаше отговор — можеше ли да се дематериализира и дали щеше да издържи светлината на слънцето. Ви беше предложил да поизчакат още месец-два, преди да проверят, и Бъч нямаше нищо против. Бездруго си имаше достатъчно неща, за които да се тревожи.

— Не си тръгваш, нали? — попита Ви, който междувременно тренираше бицепсите си с двете гири, всяка от които трябва да тежеше към сто двайсет и пет килограма.

Сега Бъч също можеше да се справи с такава тежест.

— Къде ти! Още има сила в мен.

Той отиде до един крос тренажор и се зае да раздвижи краката си.

И като стана дума за енергия… Непрекъснато беше възбуден. През цялото време. Мариса се беше пренесла при него в Дупката и той просто не можеше да й се насити. Беше му гадно за това и се опитваше да скрие нуждата си, но тя безпогрешно долавяше желанието му и никога не го отблъскваше, дори и ако ставаше въпрос просто да му помогне да свърши.

Изглежда, че сексуалният контрол, който имаше над него, страшно й харесваше. Точно както и на него.

Господи, ето че отново започваше да се втвърдява. Достатъчно беше само да си помисли за нея и вече бе готов, въпреки че днес трябва да го бяха правили четири или пет пъти. А най-страхотното беше, че не ставаше дума за сляп нагон, който просто се нуждае от облекчение. Ставаше дума за нея. Той копнееше да бъде с нея, около нея, вътре в нея — не правеше просто секс, а любов. С нея.

Май наистина се беше размекнал!

Но пък защо да си криви душата — това определено беше най-прекрасната седмица в целия му жалък живот. Двамата с Мариса си пасваха страхотно… и то не само в леглото. Освен с постоянните тренировки, той беше зает и с това, да й помага с нейния проект за социална служба и общата цел ги беше сближила още повече.

„Убежището“, както тя беше кръстила къщата, вече можеше да отвори врати. Ви се беше погрижил за охранителната система и макар че все още ги чакаше доста работа, можеха да започнат да приемат жертви на насилие. Засега в къщата живееха само момиченцето с гипсирания крак и майка му, но по всичко личеше, че скоро ще има и други обитатели.

Господи, като се имаше предвид всичко, което бяха преживели, всички промени и предизвикателства, Мариса беше просто невероятна. Умна. Способна. Състрадателна. Бъч бързо си даде сметка, че вампирската му природа, онази доскоро дълбоко скрита част от него, си бе избрала прекрасна партньорка в нейно лице.

Въпреки това все още усещаше угризения, задето се беше обвързал с нея. Не можеше да престане да мисли за всичко, от което тя бе принудена да се откаже — от брат си, от предишния си живот, цялата тази глупост с принадлежността й към глимерата. Самият той се беше почувствал адски осиротял, когато изостави семейството си и мястото, където бе израснал, и не искаше Мариса да преживее същото. Не че той щеше да го допусне.

Силно се надяваше скоро да довършат церемонията по обвързването. Според Ви не беше особено добра идея да го режат още през първата седмица след трансформацията и Бъч се бе съгласил, но скоро щяха да го направят. А след това двамата с Мариса щяха да се венчаят и в църква.

Интересното беше, че Бъч бе започнал редовно да посещава вечерната служба в местната църква. Нахлупил шапката на „Ред Сокс“ ниско над челото си и навел глава, той сядаше най-отзад и като се държеше настрани от другите, търсеше единение с Бог.

Защото мракът все още беше вътре в него. Той не беше сам в тялото си. Скрита някъде между ребрата и гръбнака му, в него се спотайваше сянка и той я усещаше непрестанно — тя бе там, движеше се в него и го наблюдаваше. Понякога дори надзърташе през очите му и тогава Бъч се боеше от самия себе си.

Но посещенията в църквата му помагаха. Действаше му успокояващо да си мисли, че доброто, с което беше пропит въздухът там, се просмуква и в него. Искаше му се да вярва, че Бог го чува. Нуждаеше се да знае, че съществува сила извън него, която да му помогне да не изгуби човещината си и своята душа. Защото без това щеше да е мъртъв, дори и сърцето му да продължеше да бие.

— Ей, ченге?

Без да губи ритъма си на тренажора, Бъч погледна към вратата. На прага стоеше Фюри, а под светлината на флуоресцентните лампи великолепната му коса грееше в червено, жълто и кафяво.

— Какво има, Фюри?

Братът се приближи, накуцвайки едва забележимо.

— Рот иска да присъстваш на вечерната ни среща, преди да излезем навън.

Бъч хвърли поглед към Ви, който упорито вдигаше гирите си, забил поглед в пода.

— Защо?

— Просто иска да дойдеш.

— Добре.

След като Фюри си тръгна, Бъч каза:

— Ви, знаеш ли за какво е всичко това?

Съквартирантът му сви рамене.

— Просто трябва да ходиш на срещите.

— Срещите? Имаш предвид всяка вечер?

Вишъс продължаваше да се упражнява с гирите толкова усърдно, че вените на ръцете му се издуха.

— Аха. Всяка вечер.

 

 

Когато три часа по-късно двамата с Рейдж се качиха в кадилака и потеглиха нанякъде, Бъч още не можеше да разбере какво точно се беше случило. Знаеше единствено, че седи в колата, облечен в кожени дрехи, препасал дълъг ловджийски нож на хълбока си и с по един „Глок“ под всяка мишница.

Бяха го изпратили навън като воин.

Засега беше само пробно, а и трябваше да го обсъди с Мариса, но Бъч определено искаше да се получи. Искаше… да, искаше да се бие. А и братята също го искаха. Бяха го обсъдили най-задълбочено, особено онова с тъмната му страна, и в крайна сметка бяха стигнали до извода, че той има и желание, и необходимите заложби, за да убива лесъри. Те се нуждаеха от още бойци на своя страна във войната си срещу Обществото, така че решиха да опитат.

Докато Рейдж караше към центъра на града, Бъч се взираше през прозореца. Жалко, че Ви почиваше тази вечер. Щеше му се първото му излизане да бъде заедно с него, но поне беше доволен, че съквартиранта му го няма не защото не бе в състояние да излиза, а защото днес бе негов ред да си остане вкъщи. Всъщност напоследък той като че ли спеше много по-добре и Бъч отдавна не го бе чувал да крещи насън.

— Готов ли си? — обади се Рейдж.

— Аха.

Бъч направо нямаше търпение да използва новото си тяло, и то точно по този начин — в битка.

Петнайсетина минути по-късно Рейдж паркира зад „Скриймърс“. Докато вървяха към Десета улица, Бъч изведнъж спря и се приближи до една стена.

— Бъч?

Изправен срещу миналото си, Бъч протегна ръка и докосна черното петно от взрива, унищожил колата на Дариъс. Да… ето къде беше започнало всичко миналото лято. Но докато докосваше влажните грапави тухли, Бъч внезапно почувства, че същинското начало е тук и сега. Истинската му природа беше излязла на повърхността и той най-сетне можеше да бъде онзи, който бе в действителност.

— Добре ли си, мой човек?

— Пълен кръг, Холивуд — каза Бъч и се обърна към своя приятел. — Пълен кръг.

Рейдж го изгледа неразбиращо, но Бъч просто се усмихна и продължи напред.

— Е, как протичат тези ваши патрули? — попита той, когато излязоха на Десета улица.

— Обикновено покриваме периметър от около двайсет и пет пресечки, като го обикаляме два пъти. Ние търсим лесърите, те се опитват да открият някой от нас. Битката започва веднага щом…

Бъч изведнъж спря и главата му се завъртя във всички посоки сякаш от само себе си. Горната му устна се повдигна, оголвайки чисто новите му вампирски зъби.

— Рейдж — тихо каза той и Холивуд се разсмя доволно.

— Къде са, ченге?

Вместо отговор, Бъч се втурна към сигнала, който бе доловил, и докато тичаше, почувства истинската мощ, скрита в тялото му, като двигателя на скъп спортен автомобил. Давайки й воля, Бъч се понесе по тъмната улица, следван по петите от Рейдж.

Двамата се движеха в съвършен синхрон. Движеха се като убийци.

След шест пресечки се натъкнаха на трима лесъри, които се бяха спрели в една глуха уличка и обсъждаха нещо. Тримата се обърнаха към тях като един и в мига, в който срещна погледите им, Бъч зърна отвратителния пламък на разпознаването. Както и преди, връзката между тях предизвика ужас у Бъч и объркване у лесърите, които сякаш усетиха, че той е едновременно вампир и един от тях.

В тъмната мръсна уличка битката избухна с яростта на лятна буря и навсякъде се сипеха юмруци и ритници, подобни на светкавици. Бъч получи удари в тялото и лицето си, ала изобщо не им обърна внимание — нито един от тях не бе достатъчно силен. Сякаш мускулите му бяха от стомана, а тялото му бе покрито с броня.

След известно време той най-сетне успя да повали един от лесърите на земята и като го възседна, посегна към ножа си. После обаче спря, завладян от нужда, която бе по-силна от него. Вместо да извади оръжието си, той се наведе напред, доближи лице на сантиметри от лицето на убиеца и го подчини със силата на погледа си. Очите на лесъра едва не изскочиха от орбитите си, когато устата на Бъч се отвори.

— Бъч? Какво правиш? — долетя гласът на Рейдж сякаш от много далеч. — Аз се оправих с другите двама. Просто го пронижи. Бъч? Пронижи го!

Все така надвесен над жертвата си, Бъч почувства прилив на сила, която обаче не се дължеше на тялото му, а на мрака в него. Започна полека, вдишването беше бавно и предпазливо… и сякаш никога нямаше да спре. Дълго, протяжно поемане на дъх, което постепенно ставаше все по-мощно, докато чернотата премина от лесъра в него и това най-чисто зло, самата същност на Омега, се вля в тялото на Бъч. Той преглътна отвратителния черен облак и го усети да изпълва вените му и да полепва по костите му. В същия миг тялото на лесъра се превърна в сива мъгла и се стопи.

— Какво, по дяволите, беше това? — ахна Рейдж.

 

 

Ван спря в началото на уличката и се вслуша в инстинкта си, който настойчиво го съветваше да потъне в сенките. Беше дошъл готов за битка, повикан от един лесър, според когото тук имало схватка с двама от Братството. Но когато Ван пристигна, пред очите му се разкри нещо, което изглеждаше нереално.

Огромен вампир бе затиснал един лесър под себе си и като прикова погледа му… изсмука самото му същество и го превърна в нищо.

Докато пелената от пепел се посипваше по мръсния паваж, Ван чу русият вампир да казва:

— Какво, по дяволите, беше това?

В този миг другият вампир вдигна глава и погледна право към Ван, въпреки че мракът напълно го скриваше.

Мили боже… това беше онзи, когото търсеха. Ченгето. Ван беше виждал снимката му в интернет и в статиите във вестника. Само дето онзи от снимката беше човек, а този със сигурност беше вампир.

— Има още един — дрезгаво каза вампирът и немощно посочи към Ван. — Ето там.

Ван побягна, тъй като нямаше никакво желание да бъде убит. Определено трябваше да съобщи на господин Х. за това.