Дж. Р. Уорд
Споделена любов (40)

38.

Две минути по-късно Вишъс прекрати опитите за реанимация и Мариса го сграбчи за рамото:

— Не можеш да се откажеш!

— Не се отказвам. Дай ми ръката си.

Мариса се подчини и Ви поряза китката й.

— Сложи я върху устата му. Веднага.

Тя изтича до главата на Бъч, разтвори устните и зъбите му и сложи китката си върху устата му, докато Ви отново се залови със сърдечния масаж. Мариса затаи дъх, молейки се Бъч да започне да пие, надявайки се, че част от нея се влива в него и му помага да оцелее.

Но не… той беше мъртъв… Бъч беше мъртъв… Бъч беше мъртъв…

Някой стенеше. Тя. Да, звукът идваше от нейните гърди.

Вишъс спря за миг и докосна шията на Бъч. После грабна стетоскопа, но преди да успее да го допре до гърдите му, Мариса видя как те се повдигат. Или пък не?

— Бъч? — повика го тя.

— Чувам нещо — обади се Вишъс и премести слушалката малко встрани. — Да… Чувам нещо…

Гърдите на Бъч се разшириха, когато той си пое въздух през носа, после устата му, допряна до китката на Мариса, се раздвижи. Мариса намести ръката си, така че да му е по-удобно.

— Бъч?

Гърдите му отново се надигнаха и устата му се отдръпна от вената й, когато дробовете му се изпълниха с въздух. Последва пауза, после ново вдишване. Още по-дълбоко…

— Бъч? Чуваш ли…

Очите на Бъч се отвориха и Мариса усети как се вледенява.

В този поглед нямаше и следа от мъжа, когото тя обичаше. Нямаше нищо, само свиреп гняв.

Бъч изрева и сграбчи ръката й толкова силно, че тя изохка. Нямаше как да избяга, когато той впи устни в китката й и жадно засмука. Тялото му се загърчи върху масата, докато той хапеше ръката й и пиеше на големи, ненаситни глътки, в широко отворените му очи гореше животински блясък.

През вълните на болката Мариса почувства как я обзема безграничен, всепоглъщащ страх.

„Кажи ми, че все още си тук“, мислеше си тя. „Кажи ми, че все още си при нас…“

Много скоро започна да й прималява.

— Пие прекалено много — обади се Вишъс напрегнато.

Преди да успее да отговори, Мариса усети как някаква тежка миризма изпълва ноздрите й… миризма на обвързване. Миризмата на Рот. Само че на какво се дължеше това неочаквано желание да маркира територията си тук и сега?

Мариса се олюля и силните пръсти на Вишъс я уловиха над лакътя.

— Достатъчно, Мариса.

Но Бъч беше обезумял от глад…

— Не! Не…

— Нека аз продължа.

Мариса погледна към Бет… а после към Рот, който стоеше до своята лийлан с разкривено лице и напрегнато, готово за битка тяло.

— Мариса? Имаш ли нещо против да го нахраня? — попита Бет и Мариса я погледна.

Господи, това бяха съвсем същите думи, които бяха изречени миналия юли… когато Рот беше на крачка от смъртта и се нуждаеше от кръвта на Мариса.

— Ще ми позволиш ли, Мариса?

Тя кимна сковано и Рот заръмжа, оголвайки вампирските си зъби, които изведнъж бяха станали дълги като ками.

По дяволите, положението ставаше опасно. Напълно обвързаните мъжки вампири не деляха своите жени. Никога. Всъщност те бяха готови да се бият до смърт, за да не допуснат друг мъж близо до своите жени, когато ставаше въпрос за хранене.

Бет вдигна поглед към своя хелрен, но преди да каже каквото и да било, Рот изръмжа:

— Ви, докарай си задника тук, за да ме обуздаваш.

Вишъс се приближи, като си мислеше, че му се щеше и Рейдж да е тук.

По дяволите… това беше отвратителна идея. Един напълно обвързан мъжки вампир беше на път да гледа как друг пие от неговата шелан. Мамка му, когато Скрайб Върджин ги бе посъветвала да повикат Бет, Вишъс си помисли, че е поради някакви обредни причини, а не за да им послужи като още една вена. Но имаха ли друг избор? Бъч щеше да изпие Мариса до последната капчица и пак щеше да остане жаден, а в къщата нямаше друга жена, която да използват — Мери не беше вампир, а Бела беше бременна.

Пък и положението нямаше да е по-различно, ако трябваше да обуздават другите двама братя. За да усмирят звяра в Рейдж, щеше да им трябва не пистолет с приспивателни стрелички, а истински топ, а Зи… о, по дяволите.

Бет вдигна ръка и помилва лицето на своя хелрен.

— Може би е по-добре да не гледаш.

Рот я улови за гърлото и я целуна необуздано, после сграбчи ръката й и откри вената й.

— Върви при него. Веднага! — Той я побутна към масата, а сам се отдръпна назад и се притисна до стената. — Вишъс, най-добре ме хвани, иначе нещата ще загрубеят.

Могъщото тяло на краля трепереше, мускулите му се обтегнаха, пот заструи от всичките му пори, а в очите му лумна такъв пламък, че дори тъмните очила не можеха да го скрият.

Ви се хвърли отгоре му и срещна незабавна, отчаяна съпротива. Като че ли се опитваше да удържи бик.

— Защо… не излезеш… навън? — изпухтя Ви, докато се бореше да обуздае Рот.

— Ще трябва… да мина… покрай него… за да стигна вратата. Няма… как…

Ви завъртя глава и погледна към масата.

По дяволите, Мариса всеки момент щеше да припадне, ако не се откъснеше от Бъч. А и ченгето нямаше да остави източникът му на кръв да си отиде толкова лесно.

— Бет! — извика Вишъс, докато Рот се дърпаше. — Запуши му носа. Запуши му носа и натисни челото му надолу. Само така ще го принудиш да я пусне.

Когато Бет стисна носа на Бъч, от гърлото му се изтръгна нечовешки звук, сякаш се досещаше какво ще стане. Тялото му се напрегна, готово да се бие с всеки, който се опита да му отнеме храната.

„Господи, само да не се нахвърли върху Бет“, помисли си Ви. Рот беше толкова превъзбуден, че като нищо щеше да се отскубне и да убие Бъч.

Двете жени се справиха чудесно. Мариса отскубна китката си от Бъч и го удържа за раменете, докато Бет поднесе ръка към устата му. Когато усети новата вена до устните си, Бъч засмука жадно, простенвайки от удоволствие при непознатия вкус.

При което, естествено, Рот направо обезумя.

Той се хвърли към масата, повличайки Вишъс със себе си.

— Мариса! — изкрещя Ви и стисна Рот през кръста като някакво подобие на пояс от плът и кръв. — Имам нужда от помощ!

Мариса погледна към тях и… За бога, наистина си я биваше! Тя без съмнение искаше да е до Бъч, но въпреки това се хвърли към тях и се блъсна в Рот. Той залитна назад под напора й и Вишъс успя да се намести — главата му беше извита под неудобен ъгъл, но ръцете му бяха точно там, където трябваше — едната стискаше Рот за врата, другата беше обвита около кръста му. За всеки случай, Вишъс промуши единия си крак между краката му, за да го препъне, в случай че отново реши да се втурне напред.

Без никой да й казва, Мариса стори същото, като едновременно с това притисна гърдите на Рот с едната си ръка. По дяволите. Тя кървеше.

— Мариса… дай си ръката насам — задъхано каза Ви, напрегнал мускули до краен предел. — Мариса…

Тя като че ли не го чуваше, прекалено погълната от онова, което се разиграваше върху носилката.

— Мариса… кръвта ти ще изтече. Дай си проклетата китка насам.

Тя го послуша разсеяно, без да поглежда какво прави. Докато Ви не долепи устни до кожата й. Тогава тя ахна и се обърна към него.

Очите им се срещнаха. Нейните бяха широко отворени.

— Само за да спра кървенето — обясни Ви, допрял устни до раната й.

Откъм Бъч се разнесе някакъв звук и Мариса се обърна натам.

Изведнъж, въпреки напрежението от опитите да удържи Рот, времето сякаш спря за Ви. Без да откъсва очи от съвършения й профил, той ближеше изпохапаната й китка, и като запечата раните, облекчи болката и започна изцелителния процес. Подтикван от нещо, което и сам не искаше да назове, Ви отново и отново прокарваше език по кожата й, вкусвайки кръвта й… и Бъч.

Повтори го повече пъти, отколкото бе необходимо. Даде си сметка, че трябва да спре, тъй като беше прекрачил границата… а и Рот бе на път да се отскубне. При последното близване, погледът му спря върху Бъч и той допря устни до кожата й като в целувка, обзет от необяснимото усещане, че се сбогува със своя съквартирант.

 

 

Бъч се събуди като в някакъв водовъртеж. Вихрушка. Месомелачка.

В тялото му бушуваше буря и изопваше мускулите му. Освен това пиеше нещо. Нещо толкова вкусно, че му се плачеше… нещо гъсто и прекрасно се стичаше по езика му, уханно вино. Докато преглъщаше отново и отново, си спомни, че и преди бе опитвал нещо подобно. Не от същата реколта, но…

Той отвори очи и едва не припадна.

Беше жив, преминал бе от другата страна и…

Я чакай, та това не беше Мариса! Над лицето му падаше черна коса.

Бъч рязко се отдръпна.

— Мариса?

Когато чу гласа й, той се обърна по посока на звука. И едва не подскочи.

Исусе Христе! Изобщо не очакваше да види това и определено не приличаше на поздрав по случай началото на новия му живот. Ни най-малко.

Рот бе като излязъл от филм на ужасите — огромен, ръмжащ вампир с оголени зъби и пламнали очи. И се мъчеше да се докопа до него.

За щастие, Вишъс и Мариса се опитваха да му попречат. За нещастие, надали щяха да успеят да го удържат още дълго.

Бъч вдигна поглед към Бет, която бе поднесла ръка към устата си и се опитваше да затвори раната на китката си.

— О… мамка му.

Беше изпил много от кръвта й, нали? Мамка му.

Бъч отпусна глава на масата. Рот щеше да го убие. В това нямаше никакво съмнение. Когато Вишъс и Мариса го пуснеха, кралят щеше да помете стаята с него.

Бъч ругаеше наум и се опитваше да прецени разстоянието до вратата, когато Бет отиде до тримата вампири.

— Рот? — повика тя краля и като сниши глас, се обърна към Мариса и Ви: — Не го пускайте още.

Бъч се завъртя на една страна и срещна погледа на Мариса, молейки се това да не са последните мигове от живота му. Нямаше търпение да бъде близо до нея, но си даваше сметка, че трябва да е много внимателен.

— Рот? — повтори Бет.

Инстинктите на Рот бяха извън контрол и Бет трябваше да му говори дълго, преди да успее да привлече вниманието му.

— Всичко свърши — каза тя и го помилва по лицето. — Всичко свърши, край.

С отчаян стон Рот докосна с устни дланта й и затвори очи в агония.

— Кажи им… кажи им да ме пуснат полека. И, Бет… ще ти се нахвърля. То е по-силно от мен. Но е по-добре, отколкото да го убия.

— Аха… много по-добре — съгласи се Бъч.

Бет направи крачка назад и се приготви.

— Пуснете го.

Беше като да освободят див тигър. Мариса отскочи встрани и побърза да се махне от пътя му, докато Рот отхвърли Вишъс от себе си с такава мощ, че той се блъсна в един шкаф.

С един добре премерен скок кралят се хвърли към Бет и впи зъби в шията й. Тя ахна и се отпусна в екстаз, а Рот се обърна и прикова унищожителен поглед в лицето на Бъч. За всички бе очевидно, че сега кралят пие не от глад, а за да маркира територията си. Много скоро въздухът в стаята натежа от мириса на обвързването му, недвусмислено предупреждение за всички наоколо. Когато сметна, че у никого не бе останала и капка съмнение кому принадлежи Бет, той я взе в обятията си и излезе.

Бъч протегна ръце към Мариса и тя отиде при него като сгряващ лъч, обещание за бъдеще, което си струва да бъде живяно, като любящо опрощение. Тя се наведе над него и го прегърна здраво, а той я целуна, мълвейки нежни безсмислици, които се лееха от устата му забързано и неконтролируемо.

Когато за миг се откъснаха един от друг, за да си поемат въздух, Бъч погледна към Ви. Застанал неловко до отворената врата, той се взираше в пода, а едрото му тяло потръпваше едва забележимо.

— Ви?

Диамантените очи на Вишъс се вдигнаха и той примига няколко пъти.

— Здрасти, мой човек.

Бъч протегна ръка към него, но той поклати глава.

— Радвам се, че се завърна, ченге.

— Майната ти, Ви… докарай си задника тук.

Ви мушна ръце в джобовете си и бавно се приближи до носилката. Мариса бе тази, която ги свърза, придръпвайки ръката на Ви напред, така че Бъч да я достигне.

— Добре ли си? — попита Бъч и я стисна.

За частица от секундата Ви също стисна неговата, после тропна с тежкия си ботуш по пода и отдръпна ръка.

— Аха.

— Благодаря ти.

— Аха.

Ви очевидно се чувстваше толкова неловко, че Бъч го съжали и смени темата:

— Е, приключихме ли? Това ли беше?

Ви поглади козята си брадичка и погледна първо към часовника, а после — към тялото на Бъч.

— Да изчакаме още десетина минути.

Бъч прекара времето, като милваше ръцете на Мариса. Раменете й. Лицето. Косата.

— Е, предполагам, че това бе всичко — промърмори Ви най-сетне.

Въпреки че в гласа на Вишъс се долавяше странно разочарование, Бъч се ухили широко.

— Е, не беше чак толкова лошо. Като се изключи онова с умирането, разбира се. То не беше…

Изведнъж Бъч се свъси и не успя да довърши.

— Какво има? — попита Мариса.

— Не знам. Аз…

Нещо се случваше. Нещо се случваше вътре в него. Вишъс побърза да дойде до масата.

— Какво става, ченге?

— Аз…

Заля го вълна от болка, като че ли покров от гвоздеи се обви около тялото му и го проряза до мозъка на костите. Бъч изохка под яростната атака, зрението му ту изчезваше, ту се възвръщаше.

— Мамка му. Умирам…

Внезапно лицето на Ви изникна пред него. Копелето се усмихваше… хилеше се като някакъв огромен чешърски котарак.

— Това е преобразяваното, приятелю. Сега вече се превръщаш в един от нас.

— Какво, по…

Така и не можа да довърши. Изпепеляваща агония измести всичко друго и той се затвори дълбоко в себе си, потъвайки в бездната на всепоглъщащото мъчение. То ставаше все по-силно и по-силно и много скоро Бъч вече се молеше да изгуби съзнание. Но така би било прекалено лесно.

След сто и петдесет светлинни години нечовешко страдание, пращенето най-сетне започна — първи изпукаха костите на бедрата му и той изрева. Миг по-късно същото се случи с ръцете му. После — с раменете. Гръбначният му стълб… прасците… дланите… стъпалата… Черепът му се пръскаше, челюстите го боляха. Той се претърколи… изплю два зъба…

През урагана на промяната Мариса бе неотклонно до него и му говореше. Той се вкопчи като удавник в гласа й, в образа й, в мисълта за нея и тя се превърна в единственото непоклатимо нещо в неговия свят на неописуемо мъчение.