Дж. Р. Уорд
Споделена любов (4)

2.

Бъч си тръгна от „Зироу Сам“ в четири без петнадесет и въпреки че кадилакът му „Ескалейд“ беше паркиран отзад, той пое в обратната посока. Нуждаеше се от въздух. Господи… наистина се нуждаеше от въздух.

Макар да беше средата на март, толкова на север беше още зима и нощта бе студена като хладилна камера. Бъч тръгна по „Трейд стрийт“, а дъхът му образуваше малки бели облачета, които се рееха над рамото му. Студът и самотата му подействаха добре. Макар да бе оставил потната тълпа на клуба зад гърба си, все още чувстваше горещината и блъсканицата около себе си.

Крачеше с тежки стъпки по тротоара, а марковите му обувки „Ферагамо“ с яростно стържене газеха солта и пясъка, посипани по тесните циментови пътеки между преспите мръсен сняг. Откъм другите барове по „Трейд стрийт“ долиташе приглушена музика, макар че наближаваше време да затварят.

Когато стигна до „Макграйдърс“, Бъч вдигна яката на палтото си и ускори крачка. Избягваше блус заведението, защото в него се събираха момчетата от управлението, а той не искаше да го видят. За бившите си колеги от полицията Бъч се беше изпарил и той предпочиташе нещата да си останат така.

От следващото заведение, „Скриймърс“, се носеше хардкор рап, от който цялата сграда се беше превърнала в нещо като гигантски усилвател. Когато подмина входа на клуба, Бъч спря и се загледа в уличката зад него.

Тук беше започнало всичко. Миналият юли беше дошъл да разследва взривяването на някаква кола точно на това място и така бе започнало шантавото му пътуване в света на вампирите. Едно БМВ, пръснато на парчета от поставената в него бомба. Един изпепелен мъж. Никакви веществени доказателства, с изключение на две метателни звезди. Покушението беше професионално изпипано, от онези, които служеха като послание. Не след дълго бяха започнали да се появяват трупове на проститутки. С прерязани гърла. И невиждано високо съдържание на хероин в кръвта. Както и още метателни звезди, захвърлени наоколо.

Бъч и неговият партньор Хосе де ла Крус предположиха, че взривената кола е резултат от война за територия между сводници, а убитите жени — отмъщение за поставената бомба, но много скоро Бъч беше научил истинската история. Дариъс, член на Братството на черния кинжал, беше загинал от ръката на враговете на своята раса, лесърите. А убийството на проститутките беше част от стратегията, с която лесърите залавяха цивилни вампири, за да изкопчат от тях информация.

Тогава за нищо на света не би допуснал, че вампирите наистина съществуват. Още по-малко — че карат беемвета, струващи по деветдесет хиляди долара. Нито пък че имат толкова опитни врагове.

Бъч пристъпи в уличката и отиде до мястото, където скъпата кола беше хвръкнала във въздуха. Върху стената на близката сграда все още се виждаше черно петно от сажди. Той протегна ръка и докосна студените тухли.

Ето къде бе започнало всичко.

Мощен повей на вятъра повдигна кашмиреното му палто и стигна до скъпия костюм под него. Бъч свали ръка и погледна дрехите си. Палтото му беше „Мисони“ и струваше около пет хилядарки. Костюмът под него беше от линията „Блек Лейбъл“ на „Ралф Лорен“ — още три хилядарки. В сравнение с тях обувките направо бледнееха със своите жалки седемстотин долара. Копчетата за ръкавели „Картие“ струваха петцифрена сума, часовникът беше „Патек Филип“. Двайсет и пет хилядарки.

Двата четиридесеткалиброви пистолета „Глок“, които носеше под мишниците си, струваха по две хиляди всеки.

Което означаваше, че по себе си има… мили боже — близо четиридесет и четири хиляди долара. И това беше само върхът на айсберга. В имението, където живееше, имаше цели два гардероба, претъпкани с лъскави дрехи… които не беше платил от собствения си джоб. Те всички бяха купени с парите на Братството.

По дяволите… носеше дрехи, които не бяха негови. Живееше в къща, ядеше храна и гледаше плазмен телевизор, без нито едно от тези неща да му принадлежи. Пиеше уиски, за което не плащаше. Караше страхотна кола, която не притежаваше. И какво вършеше в замяна? Почти нищо. Всеки път, когато влезеха в сражение, братята го държаха настрани…

От другия край на уличката се разнесе шум от стъпки, които бързо приближаваха. Стъпки на повече от един чифт крака.

Бъч отстъпи в сенките и разкопча палтото и сакото си, за да може бързо да извади пистолетите, ако се наложи. Нямаше намерение да се бърка в чуждите работи, но не би стоял да гледа безучастно как пребиват някой невинен човек.

Май ченгето у него все още бе живо.

Тъй като улицата имаше само един изход, бегачите, които препускаха насам, със сигурност щяха да минат покрай него. Надявайки се да избегне ненужно кръвопролитие, Бъч се долепи до един контейнер за боклук и зачака да види какво ще се случи.

Много скоро покрай него профуча млад мъж. По лицето му беше изписан ужас, цялото му тяло трепереше от страх. Миг по-късно… я виж ти! Двамата главорези, които го следваха по петите, имаха съвсем светли коси и бяха грамадни като къщи. Освен това миришеха на бебешка пудра.

Лесъри. Преследващи цивилен вампир.

Бъч постави ръка върху дръжката на единия „Глок“ и се втурна след лесърите, като в същото време набра номера на Ви. Отсреща се включи гласова поща, така че той пусна телефона обратно в джоба си.

Настигна тримата в дъното на уличката, където положението беше започнало да става взривоопасно. Хванали жертвата си натясно, двамата лесъри вече не бързаха — злобно ухилени, те ту се приближаваха към нея, ту отново се отдръпваха, играейки си като котка с мишка. Вампирът целият трепереше, а очите му бяха толкова широко отворени, че бялото им светеше в нощта.

Бъч вдигна пистолета и се прицели.

— Хей, русолявци, какво ще кажете да вдигнете ръце, а?

Лесърите спряха и го погледнаха. Боже, почувства се като сърна, заслепена от мощните фарове на камион с ремарке. Тези копелета бяха чиста мощ, подправена с ледена логика — гадна комбинация, особено пък в двойна доза.

— Не се бъркай — каза единият лесър.

— Да, и моят съквартирант все това повтаря. Обаче аз хич не обичам да ми казват какво да правя.

Трябваше да им признае, че не бяха глупави. Единият насочи вниманието си към него, докато другият се приближи до вампира, който изглеждаше прекалено уплашен, за да е в състояние да се дематериализира.

„Това май ще се превърне в заложническа драма“, помисли си Бъч.

— Защо просто не се разкараш? — подхвърли лесърът вдясно. — Така ще е най-добре за теб.

— Вероятно, но не и за него — отвърна Бъч и кимна към вампира.

Леденостуден повей на вятъра нахлу в уличката и раздвижи някакъв захвърлен вестник и найлоновите торбички, които се въргаляха по земята. Носът на Бъч го засърбя и той тръсна глава. Миризмата беше отвратителна.

— Направо не знам как вие, лесърите, търпите това с бебешката пудра — подметна той.

Бледите очи на убийците го обходиха от глава до пети — откъде изобщо знаеше тази дума? После и двамата реагираха мълниеносно. Онзи, който беше по-близо до цивилния вампир, го сграбчи и го издърпа пред гърдите си — ето че заложническата драма беше факт. В същото време другият се хвърли към ченгето, бърз като светкавица.

Бъч обаче не можеше да бъде уплашен толкова лесно. Той се прицели спокойно и улучи връхлитащия като локомотив кучи син право в гърдите. В мига, в който куршумът се заби в тялото му, лесърът нададе писък, достоен за банши^[1], и се строполи на земята като чувал с картофи, напълно обездвижен.

Което определено не беше типичният ефект, който куршумите имаха върху лесърите. Обикновено те не можеха да бъдат спрени само с няколко изстрела, но благодарение на Братството в пълнителя на Бъч имаше нещо специално.

— Какво, по дяволите… — изруга другият лесър.

— Изненадааа, шибано копеле. Куршумите ми си ги бива, а?

Лесърът бързо си възвърна самообладанието и вдигна вампира във въздуха, използвайки тялото му като щит.

Бъч отново се прицели.

„По дяволите. Нямам чиста мишена.“

— Пусни го!

Изпод мишницата на вампира се показа цев на оръжие. Бъч се дръпна в свода на близката врата тъкмо когато първият куршум рикошира в асфалта. В мига, в който се прикриваше, вторият куршум се заби в бедрото му.

По дяволите! Положението започваше да взема гаден обрат. Имаше чувството, че някой бе забил в крака му нагорещен до червено шиш. Нишата, в която се беше пъхнал, не му предлагаше повече прикритие от уличен стълб, а лесърът вече заемаше по-удобна позиция за стрелба.

Бъч грабна една празна бирена бутилка и я хвърли в уличката. В мига, в който главата на лесъра се показа иззад рамото на цивилния вампир и се обърна по посока на звука, Бъч изстреля четири съвършено прицелени куршума, които описаха полукръг около убиеца и жертвата му. Както можеше да се очаква, вампирът изпадна в паника и стана много трудно да бъде удържан. Лесърът го изпусна и Бъч начаса изпрати един куршум в рамото му, при което копелето отхвръкна назад и се строполи по очи на земята.

Страхотен изстрел, но лесърът още мърдаше и нямаше никакво съмнение, че много скоро отново ще бъде на крака. Специалните куршуми си ги биваше, но зашеметяващият им ефект не траеше вечно, а и определено действаха по-добре, когато улучеха жертвата си в гърдите, а не в ръката.

И сякаш Бъч си нямаше достатъчно неприятности, ами в мига, в който се освободи от хватката на убиеца, цивилният вампир си пое дъх и запищя.

Бъч закуцука към него, проклинайки през зъби болката в крака си. По дяволите, този тип вдигаше достатъчно врява, за да привлече цяло полицейско управление. И то чак от Манхатън.

Бъч се изправи пред него и прикова суров поглед в лицето му.

— Искам да спреш да крещиш, става ли? Чуй ме. Престани да крещиш. Веднага.

Вампирът изломоти нещо неразбираемо и постепенно замлъкна като двигател, останал без гориво.

— Много добре — продължи Бъч. — Искам да направиш две неща. Първо, да се успокоиш, за да можеш да се дематериализираш. Разбираш ли какво ти казвам? Дишай бавно и дълбоко… точно така. Много добре. Освен това искам да закриеш очите си с ръце. Хайде, направи го.

— Откъде знаеш…

— Приказките не са в списъка ти със задачи за деня. Затвори очи и ги закрий с ръка. И не забравяй да дишаш. Всичко ще бъде наред, стига само да изчезнеш оттук.

Докато цивилният вдигаше разтреперани ръце към лицето си, Бъч отиде до втория убиец, който лежеше по очи на паважа. От рамото му се процеждаше черна кръв, а от устните му излизаха тихи стонове.

Бъч го сграбчи за косата, повдигна главата му от асфалта и завря цевта на своя „Глок“ в основата на черепа му. После дръпна спусъка. Крайниците на копелето потрепериха, когато куршумът отнесе горната част на лицето му, после тялото му остана да лежи неподвижно.

Но работата все още не бе свършена. За да умрат наистина, и двамата убийци трябваше да бъдат пронизани в гърдите. А Бъч нямаше у себе си нищо остро.

Той извади мобилния си телефон и отново натисна копчето за бързо набиране, като в същото време обърна тялото на лесъра с крак. Докато телефонът на Ви звънеше, Бъч се зае да претърсва джобовете на убиеца. Взе блекберито и портфейла му…

— Дяволите да го вземат!

Лесърът беше активирал телефона си, най-вероятно за да повика помощ. А шумовете, които долитаха от все още отворената линия — тежко дишане и плющене на дрехи — красноречиво говореха, че подкреплението пристига с пълна скорост.

Ви все така не отговаряше и Бъч хвърли поглед към вампира.

— Как върви? Изглеждаш добре. Съвсем спокоен и овладян.

„Ви, вдигни шибания телефон. Ви…“

Вампирът свали ръце от очите си и погледът му попадна върху лесъра, чието чело в момента украсяваше тухлената стена вдясно от него.

— О… господи…

Бъч се изправи и закри падналото тяло със своето.

— Не мисли за това.

Цивилният вдигна ръка и посочи към него.

— Ти… ти си прострелян.

— За мен също не се тревожи. От теб искам само да се успокоиш и да си тръгнеш, приятелю.

„И то веднага, дяволите го взели!“

В мига, в който от другата страна на линията се включи гласовата поща на Ви, уличката се изпълни с тропот на ботуши. Бъч мушна телефона в джоба си и извади пълнителя от пистолета си. Презареди и се отказа да говори на цивилния като на малко дете.

— Дематериализирай се. Веднага!

— Но… Но…

— Веднага! По дяволите, разкарай си задника оттук, ако не искаш да те изпратят у дома в ковчег!

— Защо го правиш? Ти си просто човек…

— Адски ми втръсна да ми го повтарят. Върви!

Вампирът затвори очи, прошепна някаква дума на Древния език и изчезна.

Докато зловещият тропот на приближаващите убийци се усилваше, Бъч се огледа за някакво прикритие, давайки си сметка, че лявата му обувка е пълна със собствената му кръв. Нишата, в която се беше скрил преди малко, си оставаше единствената възможност. Той изруга и като се долепи до стената, погледна към връхлитащия враг.

— По дяволите!

Бяха шестима!

 

 

Вишъс знаеше какво предстои и то не беше нещо, в което държеше да участва. В мига, в който ослепителен взрив бяла светлина превърна нощта в ден, той отскочи назад, при което тежките му ботуши зариха в пръстта. Нямаше нужда да поглежда през рамо, когато мощният рев на звяра отекна в нощта. Всичко това му беше до болка познато — Рейдж се бе преобразил, съществото беше пуснато на свобода и лесърите, с които се биеха допреди миг, скоро щяха да бъдат изядени. Общо взето, обичайната история, само дето се разиграваше на необичайно място — футболното игрище на колдуелската гимназия.

Давайте, Булдози! Ура!

Ви изтича до скамейките за зрителите, изкачи ги на един дъх и спря чак на върха. Далеч под него, точно на петдесетярдовата линия, звярът сграбчи един от лесърите, метна го във въздуха и го улови между зъбите си.

Вишъс се огледа наоколо. Луната не беше изгряла, което беше добре, но около проклетата гимназия трябва да имаше поне двайсет и пет къщи. А хората в тях току-що бяха събудени от взрив светлина, който можеше да се мери с ядрена експлозия.

Ви изруга и свали подплатената с олово ръкавица, която винаги носеше. Протегна ръка и сиянието от сърцевината на прокълнатата му длан освети татуировките, които тръгваха от върховете на пръстите и стигаха чак до китката му. Вперил поглед във футболното игрище, Ви се съсредоточи върху биенето на сърцето си, почувства туптенето на вените си, сля се с пулса си…

От дланта му се надигнаха леки вълни, подобни на горещ въздух, който се стеле на талази над нажежен асфалт. Тъкмо когато върху две от верандите се разля светлина, а входните им врати се отвориха и главите на семействата се показаха от своите крепости, прикритието на мис започна да действа — звуците и светлините, които идваха от игрището, бяха заглушени, заменени от илюзията, че всичко е наред и точно както трябва да бъде.

С помощта на нощното си зрение, Ви видя как двамата мъже на верандите се огледаха наоколо и си махнаха, после единият се усмихна и сви рамене. На Ви не му беше никак трудно да си представи разговора между двамата.

— Здрасти, Боб. И ти ли го видя?

— Аха. Ярка светлина. Направо ослепителна.

— Дали да не се обадим в полицията?

— Всичко изглежда наред, Гари.

— Аха. Странно. Да те питам, с Мерилин и децата свободни ли сте тази събота? Защо не прескочим до мола, а после може да седнем на пица?

— Страхотна идея. Ще кажа на Сю. Е, лека нощ.

— Лека.

Двамата мъже се прибраха в къщите си. Докато те без съмнение отиваха към хладилника, за да си вземат нещо за хапване, преди да се върнат в леглата си, Ви продължи да поддържа илюзията.

Но звярът не се забави дълго, нито му беше останало кой знае какво за дояждане. Щом приключи, люспестият дракон се огледа наоколо и когато видя Ви, нададе ръмжене, което стигна чак до върха на скамейките и завърши със звучно пръхтене.

— Свърши ли, здравеняко? — провикна се Ви. — Ако искаш, можеш да използваш страничната греда като клечка за зъби.

Още едно изпръхтяване. После създанието се просна на земята и миг по-късно върху почернялата от кръв пръст се появи Рейдж, чисто гол. Веднага щом промяната приключи, Ви се втурна надолу и прекоси игрището на бегом.

— Братко? — простена Рейдж, треперейки от студ в снега.

— Да, Холивуд, аз съм. Ще те отведа вкъщи при Мери.

— Било е и по-лошо.

— Добре.

Ви свали коженото си яке и го метна върху Рейдж, после извади мобилния си телефон от джоба. Имаше две неприети обаждания от Бъч и той веднага набра номера му — някой трябваше да ги прибере възможно най-бързо. Когато Бъч не отговори, Вишъс звънна в Дупката, но там се включи гласова поща.

По дяволите!

Фюри беше при Хавърс за поредното наместване на протезата си. Рот не можеше да шофира, защото беше почти сляп, а Тормент не го бяха виждали от месеци. Оставаше единствено… Зейдист.

Макар че Зейдист беше с братята вече сто години, на Ви му беше трудно да не изругае, докато набираше номера му. Зи определено не извикваше в съзнанието представата за спасителна лодка при корабокрушение. Всъщност много повече напомняше на акула, кръстосваща развълнуваните води. Но какъв избор имаше? Пък и нещата се бяха променили за добро, откакто Зейдист се беше обвързал.

— Да? — долетя рязък отговор от другата страна на линията.

— Холивуд отново даде възможност на Годзилата в него да се прояви. Трябва ми кола.

— Къде сте?

— „Уелсън Роуд“. Футболното игрище на колдуелската гимназия.

— До десет минути съм там. Първа помощ?

— Не, и двамата сме невредими.

— Разбрано. Веднага идвам.

Връзката прекъсна и Ви се загледа в телефона си. Мисълта, че на онова страховито копеле може да се разчита, го изненада. Никога не би му хрумнало… не че напоследък беше особено досетлив.

Ви сложи здравата си ръка върху рамото на Рейдж и вдигна очи към небето. Вселената, безкрайна и непозната, беше надвиснала над тях и за първи път нейната необятност го ужаси. В което нямаше нищо странно, все пак за първи път през живота си се чувстваше несигурен. Виденията му си бяха отишли. Всички тези картини от бъдещето, тези ужасни, натрапчиви надзъртания в онова, което предстоеше, тези образи без точни дати, които го държаха нащрек, откакто се помнеше, вече ги нямаше. Нямаше я и способността му да прониква в чуждото съзнание.

Вишъс винаги бе искал да остане сам с мислите си. Каква ирония, че когато това най-сетне се беше случило, тишината му се струваше оглушителна.

— Ви? Добре ли си?

Той сведе поглед към Рейдж. Съвършената красота на русокосия му брат си оставаше все така ослепителна, въпреки че лицето му бе оплискано с кръвта на лесърите.

— Всеки момент ще дойдат да ни вземат. Много скоро ще си бъдеш у дома при Мери.

Рейдж размърда устни и Ви го остави да си мърмори нещо неразбираемо. Бедният. Проклятията не бяха нещо приятно.

Десет минути по-късно Зейдист се появи с беемвето на своя близнак, мина направо през преспите мръсен сняг и спря пред футболното игрище. На Ви му беше ясно, че здравата ще изцапат кожените седалки на луксозната кола, но пък Фриц, техният първокласен иконом, нямаше равен на себе си в почистването на петна.

Зейдист слезе от колата и я заобиколи. Близо цял век той доброволно се бе подлагал на недохранване, но двуметровото му тяло сега вече трябва да тежеше поне сто и трийсет килограма. Грозният белег все така пресичаше лицето му, на шията му все още си стоеше татуировката на кръвен роб, но благодарение на неговата шелан Бела очите му вече не приличаха на бездънни черни ями, изпълнени с омраза. Поне през по-голямата част от времето.

Без излишни приказки двамата замъкнаха Рейдж до колата и натъпкаха едрото му тяло на задната седалка.

— Ти ще се дематериализираш ли? — попита Зи, докато сядаше зад волана.

— Да, но първо трябва да поразчистя тук.

С други думи — щеше да използва ръката си, за да изпари кръвта на лесърите, която беше оплискала всичко наоколо.

— Искаш ли да те изчакам?

— Не, закарай нашето момче вкъщи. Мери ще иска да го види възможно най-скоро.

Зейдист хвърли бърз поглед наоколо.

— Ще те изчакам.

— Зи, всичко е наред. Няма да се бавя.

Белязаната устна на Зи се изкриви още повече, когато той изръмжа.

— Ако не те заваря в имението, когато се прибера, ще се върна да те взема.

Беемвето потегли рязко, разпръсвайки кал и сняг със задните си гуми.

Я виж ти, Зейдист се оказа страхотно подкрепление.

Десет минути по-късно Ви се дематериализира в имението тъкмо когато Зейдист пристигаше с Рейдж. Докато Зи помагаше на Холивуд да влезе вътре, Вишъс обходи с поглед останалите коли, паркирани в двора. Къде, по дяволите, беше кадилакът „Ескалейд“? Бъч вече трябваше да се е прибрал.

Ви извади телефона си и натисна едно от копчетата за бързо набиране. Отсреща се включи гласова поща и той остави съобщение: „Хей, ченге, прибрах се. Къде се губиш, човече?“.

Тъй като двамата непрекъснато се чуваха, Ви беше сигурен, че Бъч много скоро ще му върне обаждането. Кой знае, може би ченгето за първи път в историята бе решило да се позабавлява. Вманиаченият му кучи син най-сетне трябваше да се откаже от мисълта за Мариса и да намери малко сексуално облекчение.

„И като стана дума за облекчение…“

Ви преценяващо погледна небето. До изгрева на слънцето оставаше около час и половина, а той наистина беше адски напрегнат. Нещо не беше наред тази нощ, във въздуха витаеше някакво зло, но след като виденията му си бяха отишли, Ви нямаше представа какво е то. А неведението направо го побъркваше.

Той отново отвори телефона си и набра друг номер. Когато звъненето от другата страна спря, той заговори, без да чака да чуе глас:

— Ще се приготвиш за мен веднага. Ще облечеш онова, което ти купих. Косата ти да бъде прибрана високо.

След това зачака единствените думи, които искаше да чуе в този момент. И те долетяха веднага:

— Да, господарю.

Ви затвори и се дематериализира.