Дж. Р. Уорд
Споделена любов (34)

32.

Мариса слезе от мерцедеса, но миг по-късно отново пъхна глава вътре.

— Би ли ме изчакал, Фриц? След това искам да отида до къщата, която наех.

— Разбира се, господарке.

Тя се обърна и се загледа в задния вход на клиниката, чудейки се дали Хавърс изобщо ще я пусне да влезе.

— Мариса.

Тя се обърна.

— Господи… Бъч! — възкликна тя и изтича до кадилака. — Толкова се радвам, че се обади. Добре ли си? А те?

— Аха. Тъкмо ги преглеждат.

— А ти как си?

— Нищо ми няма. Но реших да изчакам отвън, понеже… е, нали се сещаш.

Да, Хавърс определено нямаше да му се зарадва. Най-вероятно нямаше да подскочи от щастие и когато видеше нея.

Мариса хвърли още един поглед към задния вход на клиниката.

— Майката и детето… те… не могат да се приберат у дома след това, нали?

— В никакъв случай. Лесърите знаят за къщата им, така че там не е безопасно. Пък и, честно казано, мястото изобщо не струваше.

— Ами техният хелрен?

— Той… погрижихме се за него.

Господи, не би трябвало да изпитва облекчение, че някой е умрял, но то бе по-силно от нея. Поне докато не си представи Бъч на бойното поле.

— Обичам те — каза тя на един дъх. — Точно заради това не искам да се биеш. Животът ми ще свърши, ако те изгубя.

Очите на Бъч се разшириха и Мариса осъзна, че не бяха говорили за любов от цяла вечност, или поне така й се струваше. Но нали това беше нейното правило номер едно. Неприятно й бе да прекарва деня далеч от него, ненавиждаше хладината, появила се между тях, и бе решена да не допусне това да продължи, поне доколкото зависеше от нея.

Бъч се приближи и улови лицето й в ръце.

— Господи, Мариса… нямаш представа какво означават думите ти за мен. Имам нужда да го знам. Да го почувствам.

Той я целуна нежно, нашепвайки й любящи думи, а когато тя потрепери, ръцете му я уловиха внимателно. Между тях все още имаше неразрешени неща, но в този миг нищо нямаше значение. Тя просто се нуждаеше от близостта помежду им.

— Трябва да вляза вътре, но ти ще ме изчакаш, нали? — попита Мариса, когато той се отдръпна лекичко. — Искам да ти покажа новата си къща.

Бъч я помилва по бузата. Очите му се натъжиха, но той отвърна:

— Ще те изчакам. Аз също бих искал да видя къде ще живееш.

— Няма да се бавя.

Тя го целуна и се отправи към входа на клиниката. Чувстваше се като натрапница и доста се изненада, когато я пуснаха да влезе без никакви въпроси. Разбира се, това далеч не означаваше, че всичко ще протече гладко и без проблеми. Докато се качваше нагоре с асансьора, тя неспокойно си играеше с косата си. Предстоящата среща с Хавърс я притесняваше. Щеше ли да има неприятна сцена?

Когато я видяха да пристъпва в чакалнята, сестрите начаса се досетиха за какво е дошла и я отведоха до една от болничните стаи. Мариса почука на вратата и настръхна.

Хавърс, който тъкмо говореше с малкото момиченце, вдигна глава и лицето му застина. Загубил нишката на онова, което казваше, той побутна очилата върху носа си и се прокашля.

— Ти дойде! — извика момиченцето, виждайки Мариса.

— Здравей — махна с ръка тя.

— Ако ме извините — измърмори Хавърс, обръщайки се към майката, — ще оправя документите за изписването ви. Но както казах, няма нужда да си тръгвате веднага.

Мариса загледа как брат й се приближава към нея и се зачуди дали изобщо ще реагира на появата й. Което той стори, макар и по доста своеобразен начин. Погледът му се плъзна по панталоните, с които бе обута, и лицето му потръпна.

— Мариса.

— Хавърс.

— Изглеждаш… добре.

На пръв поглед — съвсем любезна забележка. Само че онова, което Хавърс наистина имаше предвид, беше, че сестра му изглежда различно. И че той не одобрява вида й.

— Наистина съм добре.

— Извини ме — каза Хавърс и си тръгна, без да чака отговор.

В гърдите на Мариса се надигна гняв, но тя не изрече тежките думи, които напираха на устните й. Вместо това отиде до леглото и приседна на ръба. Улови ръката на момиченцето и се зачуди какво да каже, ала мелодичното му гласче я изпревари.

— Баща ми е мъртъв — каза детето простичко. — Мамен е уплашена. А когато си тръгнем оттук, няма къде да отидем.

Мариса затвори очи за миг и благодари на Скрайб Върджин, че разполага с решение на поне един от проблемите им. Тя погледна към майката и каза:

— Знам точно къде можете да отидете. И много скоро ще ви заведа там.

Майката понечи да поклати глава.

— Нямаме никакви пари…

— Аз мога да платя наема!

При тези думи момиченцето вдигна опърпания плюшен тигър, разхлаби шевовете на гърба му и бръкна вътре.

— Това е злато, нали? — каза то, изваждайки плочката за желания. — Значи струва пари, нали?

Мариса си пое дълбоко дъх, заповядвайки си да не плаче.

— Не, това е подарък от мен за теб. А и няма никакъв наем. Имам празна къща и тя се нуждае от хора, които да я напълнят — обясни Мариса и отново погледна към майката. — Страшно ще се радвам, ако дойдете да живеете при мен веднага щом къщата е готова.

 

 

Когато Джон най-сетне се върна в съблекалнята след своя срив, там нямаше никого. Рот се беше върнал в основната сграда, Леш беше откаран в клиниката, а останалите ученици се бяха разотишли.

Което беше добре. В оглушителната тишина той взе най-дългия душ през живота си, просто стоеше под топлата струя и оставяше водата да го облива. Тялото го болеше. Гадеше му се.

Боже! Наистина ли беше ухапал краля? Наистина ли беше пребил един от съучениците си?

Той се облегна на стената. Нито водата, която го обливаше, нито всичкият сапун, който беше използвал, можеха да отмият нечистотията от него. Чувстваше се… омърсен. Разбира се, в това нямаше нищо странно — срамът и позорът обикновено оставяха усещането, че си затънал в кал и тиня.

Проклинайки, Джон плъзна поглед по хилавите мускули на гърдите си, хлътналия корем, кокалестите бедра, надолу покрай невзрачния си член и чак до малките си стъпала. След това се загледа в плочките на пода, по които се беше разплискала кръвта на Леш, преди да се оттече в канала.

Можеше да го убие, даде си сметка Джон. Дотам беше изгубил контрол, че можеше да го убие.

— Джон?

Той рязко вдигна глава и видя Зейдист да стои на прага с напълно безизразно лице.

— Когато приключиш, ела в основната сграда. Ще бъдем в кабинета на Рот.

Джон кимна и спря водата. Имаше голяма вероятност да го изхвърлят от програмата. Може би дори от имението. Изобщо не можеше да ги вини, ако го направеха. Но къде, за бога, щеше да се дене тогава?

След като Зи си тръгна, Джон се избърса, облече си дрехите и отиде в кабинета на Тор. Докато прекосяваше тунела, нито веднъж не вдигна очи от пода. Точно в този момент не можеше да понесе спомените за Тормент.

Няколко минути по-късно вече беше във вестибюла на имението и се взираше във великолепното стълбище. Чувствайки се ужасно уморен, той бавно пое по застланите с червен килим стъпала. Изтощението стана още по-непоносимо, когато стигна до втория етаж и чу гласовете, които се носеха от отворената врата на Рот. Колко много щяха да му липсват, помисли си той.

Първото, което забеляза, когато прекрачи прага на кабинета, беше креслото на Тор. Някой го бе преместил и сега грозното зелено чудовище стоеше вляво зад трона на Рот. Странно.

Джон пристъпи напред и зачака да го забележат.

Рот се беше навел над изящно, отрупано с хартия писалище и се опитваше да прочете нещо с лупа в ръка. Зейдист и Фюри бяха застанали от двете му страни, приведени над картата, която той изучаваше.

— Ето тук открихме първия от лагерите за мъчения — каза Фюри и посочи голям зелен участък на картата. — Бъч намерихме ето тук, а тук ме отведоха мен.

— Доста са далече едно от друго — промърмори Рот. — Това са много мили.

— Имаме нужда от самолет — обади се Зи. — Наблюдение от въздуха би било много по-ефективно.

— Така е — призна Рот, поклащайки глава. — Но трябва много да внимаваме. Ако слезем твърде ниско, онези от Федералното управление на авиацията здравата ще ни наскочат.

Джон се приближи още мъничко и протегна врат.

С плавно движение Рот побутна картата напред, сякаш беше приключил с нея. Или сякаш окуражаваше Джон да надникне. Само че вместо от хартията, погледът на Джон беше привлечен от ръката на краля. Следата от ухапване, която забеляза върху китката му, го изпълни със срам и той отстъпи назад.

В същия миг Бет прекрачи прага, понесла кожена кутия със свитъци, вързани с червени панделки.

— Окей, Рот, време е за инструктаж. Подредила съм ги по важност.

Рот се наведе назад, за да може Бет да остави кутията на бюрото, после взе лицето й в ръцете си и я целуна — по устата и от двете страни на шията.

— Благодаря, лийлан. Моментът е съвсем подходящ, въпреки че Бъч и Ви скоро ще се появят заедно с Мариса. А, да, казах ли ти за блестящата идея на Съвета? Задължителна изолация за всички необвързани жени.

— Шегуваш се.

— Идиотите още не са гласували искането, но според Ривендж скоро и това ще стане. — При тези думи Рот погледна към Зи и Фюри. — Вие двамата проверете как стои положението с въздушното наблюдение. Някой знае ли как се лети?

Фюри сви рамене.

— Едно време знаех. Освен това можем да използваме и Ви…

— Да ме използвате за какво? — попита Ви, прекрачвайки прага на кабинета.

Рот погледна покрай близнаците.

— Как ти звучи думата „Чесна“, братко?

— Страхотно. Ще летим, така ли?

След него, хванати за ръка, влязоха Бъч и Мариса.

Джон отстъпи встрани и ги загледа, попивайки онова, което се случваше пред него — Рот потъна в разговор с Бет; Бъч, Ви и Мариса говореха помежду си, а Фюри и Зи тръгнаха към вратата.

Хаос. Движение. Целенасоченост. Това беше монархията, това беше Братството на черния кинжал в действие. Джон почувства, че за него е истинска привилегия да бъде в стаята заедно с тях… колкото и малко време да му оставаше, преди да изритат жалкия му задник на улицата.

Надявайки се да забравят за присъствието му, той се огледа за място, където да седне, и очите му се спряха върху стола на Тор. Като внимаваше да се държи в периферията, той се приближи и се отпусна върху избелялата, прокъсана кожа. Оттук виждаше всичко — писалището на Рот и натрупаните отгоре му неща, вратата, всеки ъгъл на стаята.

Джон подви крака под тялото си, облегна се назад и се заслуша в разговора между Бет и Рот за Съвета на принцепсите. Те наистина бяха страхотен екип. Тя му даваше отлични съвети, а той се вслушваше в тях.

Рот кимна на нещо, което тя каза, и дългата му черна коса се люшна над рамото му и падна върху бюрото. Той я отметна, отвори едно чекмедже и извади отвътре бележник със спирала и химикалка. После, без да поглежда към него, протегна ръка назад и ги подаде на Джон.

Джон пое подаръка с разтреперани ръце.

— Е, лийлан, това получаваш, когато си имаш вземане-даване с глимерата, само гадости. — Рот поклати глава и се обърна към Бъч, Мариса и Ви. — С вас тримата какво става?

Като в мъгла, Джон чуваше думите им, но беше прекалено сконфузен, за да се съсредоточи върху разговора. Господи, може би все пак нямаше да го изритат на улицата… може би.

Окопити се тъкмо когато Мариса казваше:

— Нямат къде да отидат, затова ще останат в къщата, която наех. Само че се нуждаят от дългосрочна помощ, а се боя, че има и други като тях. Жени, на които няма кой да помогне, защото партньорите им са загинали от ръката на лесъри, умрели са от естествена смърт или пък, не дай боже, ги малтретират. Ще ми се да имаше някаква програма…

— Да, определено се нуждаем от програма. Както и от хиляда други неща. — Рот разтърка очите си, скрити от тъмните очила, и отново погледна към Мариса. — Окей, възлагам го на теб. Проучи как хората са се погрижили за този проблем и прецени какво можем да направим за нашата раса. Кажи ми от какво ще имаш нужда като пари, персонал и условия и го направи.

Мариса го зяпна с широко отворена уста.

— Господарю?

Бет кимна.

— Страхотна идея. Знаеш ли какво, Мери работеше със социалните служби, докато беше доброволка в горещата линия за превенция на самоубийства. Можеш да започнеш от нея. Мисля, че тя знае доста по въпроса.

— Аз… да, мисля да се заема с това. — Мариса погледна към Бъч и той й се усмихна в отговор, бавен и много мъжки израз на уважение. — Да… ще го направя.

И тя прекоси стаята като замаяна, но на вратата се спря и погледна назад.

— Само че… никога не съм правила нещо такова. Искам да кажа… работила съм в клиниката, но…

— Ще се справиш прекрасно, Мариса. А ако се нуждаеш от помощ, трябва само да помолиш за нея. Нали?

— А… да, благодаря.

— Чака те много работа.

— Да…

Мариса направи реверанс, въпреки че беше обута с панталон. Рот се усмихна лекичко, после погледна към Бъч, който я бе последвал.

— Ченге, двамата с Ви ще го направите тази вечер. Искам те тук след един час.

Бъч като че пребледня, но кимна и излезе от стаята заедно с Вишъс.

Рот насочи вниманието си обратно към своята шелан и Джон надраска нещо в бележника и го подаде на Бет. Тя го прочете на Рот и той наклони глава на една страна.

— Върви, синко. Да, знам, че съжаляваш. Приемам извинението ти. Но от днес нататък ще спиш тук. Не ме интересува дали ще е в това кресло, или в някоя от спалните на етажа.

Джон кимна и кралят добави:

— И още нещо. Всяка нощ, точно в четири часа, ще излизаш на разходка със Зейдист.

Джон подсвирна въпросително.

— Защо? Защото аз ти казвам. Всяка нощ. В противен случай ще трябва да напуснеш програмата и да си отидеш оттук. Ясно? Свирни два пъти, ако ме разбираш и приемаш.

Джон го направи.

После написа едно смутено „Благодаря“ и си тръгна.