Дж. Р. Уорд
Споделена любов (32)

30.

Следващия следобед Джон зае мястото си в класната стая, изгарящ от нетърпение да започне. По програма имаха един почивен ден на всеки три дни занятия и той беше готов отново да се залови за работа.

Докато преглеждаше записките си за пластичните експлозиви, останалите ученици започнаха да пристигат и да се настаняват по чиновете, като говореха на висок глас и се закачаха един с друг, както обикновено… поне докато в стаята внезапно не се възцари тишина.

Джон вдигна глава. На прага стоеше мъж, който изглеждаше някак нестабилен, или може би пиян. Какво, по…

Джон зяпна от изненада, взирайки се в познатото лице и рижата коса. Блейлок. Наистина беше Блейлок, само че подобрен вариант.

Свел очи към пода, той неловко се запъти към дъното на стаята, като тътрузеше крака, сякаш все още не можеше да контролира напълно крайниците си. Когато седна, той пъхна колене под чина и се прегърби в опит да изглежда по-дребен.

Сякаш това изобщо беше възможно! Беше направо огромен.

Мили боже! Блейлок беше преминал през преобразяването.

Зейдист влезе в класната стая, затвори вратата и хвърли поглед към него. Бързо кимване и Зи се залови с урока.

— Днес ще започнем с химическите оръжия. Става въпрос за вещества като сълзотворния газ, иприта… — Зи направи пауза, после изруга, осъзнал, че никой не му обръща внимание, защото всички зяпат Блейлок. — О, по дяволите. Блейлок, искаш ли да им разкажеш как беше? Явно няма да успеем да свършим никаква работа, докато не го направиш.

Блейлок почервеня като домат и като обви ръце около тялото си, поклати глава.

— Окей, ученици, погледнете ме — каза Зи и всички се подчиниха. — Щом толкова искате да знаете какво е усещането, аз ще ви разкажа.

Джон се заслуша внимателно. Зи говореше по принцип, без да разкрива нищо за самия себе си, но информацията определено беше полезна. И колкото повече говореше той, толкова повече тялото на Джон започваше да вибрира.

„Точно така“, каза той на костите и кръвта си. „Водете си записки и нека го направим възможно най-скоро.“

Чувстваше се готов най-сетне да стане мъж.

 

 

Ван слезе от минивана, тихичко затвори вратата откъм мястото до шофьора и се спотаи в сенките. Онова, което наблюдаваше от около стотина метра, му напомняше за мястото, където бе израснал — порутена къща с ламаринен покрив и гниеща кола в задния двор. Единствената разлика беше, че това място се намираше насред нищото, докато неговият дом бе малко по-близо до града. Но и двете бяха само на крачка от бедността.

Докато оглеждаше терена, Ван чу странен звук да прорязва нощта. Ритмични удари, сякаш… сякаш някой сечеше дърва. Не… по-скоро сякаш някой блъскаше по нещо. Навярно по задната врата на порутената къща.

— Това е целта ти за тази вечер — каза господин Х., излизайки от минивана заедно с още двама лесъри. — Дневната смяна вече цяла седмица държи това място под око. Никакви признаци на живот преди падането на нощта. На прозорците има железни решетки. Пердетата са винаги спуснати. Целта е да ги заловиш, но ти е разрешено да ги убиеш, ако смяташ, че ще ти се из…

Внезапно господин Х. спря и се намръщи. После се огледа наоколо.

Ван последва примера му, но не забеляза нищо необичайно.

Докато един кадилак „Ескалейд“ не се зададе по улицата. Със затъмнените си стъкла и лъскавите хромирани джанти, автомобилът изглеждаше така, сякаш струваше повече от къщата. Какво, по дяволите, търсеше из тези забутани квартали?

— Извадете оръжията — изсъска господин Х. — Веднага.

Ван извади новия си четиридесеткалибров „Смит & Уесън“, наслаждавайки се на тежестта му в дланта си. Докато се подготвяше за предстоящата битка, почувства, че изгаря от нетърпение да се изправи срещу истински противник.

В този миг господин Х. прикова суров поглед в него.

— Ти стой настрани. Не искам да се биеш. Само гледай.

„Шибано копеле — помисли си Ван и прокара ръка през тъмната си коса, — мръсно, долно копеле.“

— Разбрахме ли се? — Изражението на господин Х. беше ледено. — Няма да се намесваш.

Ван можа само да кимне едва забележимо, преди да извърне очи, за да не изругае на глас. Насочил поглед към лъскавата кола, той я видя да отива до края на задънената уличка и да спира.

Явно беше някакъв патрул. Но не ченгета. Или поне не хора.

Двигателят на кадилака изгасна и отвътре излязоха двама мъже. Единият имаше горе-долу нормални размери, поне според стандартите на американския футбол. Другият беше огромен.

Мили боже… един от братята. Нямаше как да не е. Хавиер се оказа прав. Вампирът беше по-голям от всичко, което Ван беше виждал досега, а той се беше изправял на ринга срещу някои наистина масивни противници.

Изведнъж братът изчезна. Просто се изпари във въздуха. Преди Ван да успее да попита какво, по дяволите, става, другият мъж обърна глава и погледна право в господин Х. Въпреки че лесърите стояха в сенките.

— О, господи! — ахна Хавиер. — Той е жив. И господарят…

Водачът на лесърите се олюля и тръгна напред. На светло.

Право към средата на пътя.

Какво, по дяволите, си мислеше?

Тръпки пробягаха по тялото на Бъч, когато белокосият лесър излезе от сенките. Нямаше никакво съмнение, именно той го беше обработвал. Въпреки че нямаше съзнателен спомен за мъченията, тялото му явно знаеше кой е виновникът. Жестокостите, които бе изтърпял от ръката на копелето, завинаги се бяха запечатали в плътта му.

Бъч изгаряше от нетърпение да се залови с водача на лесърите.

Само че, преди да успее да направи каквото и да било, ситуацията взе непредвидено гаден обрат.

Иззад къщата се разнесе рев на мотор, последван от пронизителния вой на резачка. В същия миг от гората се показа още един лесър и се прицели в Бъч.

Полуавтоматичното оръжие изтрещя и във въздуха засвириха куршуми. Бъч стисна своя „Глок“ и се хвърли зад кадилака. Иззад това частично прикритие, което предпазваше най-важните му органи, той отвърна на поздрава на убиеца с дъжд от куршуми. Когато в престрелката настъпи пауза, погледна през бронираните стъкла на кадилака. Стрелецът се бе скрил зад една полуизгнила кола и без съмнение презареждаше. Също както и Бъч.

Но първият лесър, онзи, който го бе измъчвал, все още не беше извадил оръжието си. Той просто стоеше насред улицата и се взираше в Бъч.

Сякаш нищо не би го зарадвало повече от това, да получи няколко куршума. Готов на драго сърце да му достави това удоволствие, Бъч надникна иззад кадилака и го простреля право в гърдите. Водачът на лесърите изпъшка и се олюля, но се задържа на крака. По лицето му се изписа раздразнение, сякаш го бе ужилила пчела, а не бе получил куршум в гърдите.

Бъч и представа нямаше защо специалните му куршуми не действат на този лесър, но сега не беше моментът да търси отговори. Протягайки ръка иззад колата, той отново обсипа другия убиец с дъжд от куршуми. Най-сетне лесърът политна назад и се сгромоляса зрелищно на земята, разперил ръце и крака…

В същия миг някъде иззад Бъч се разнесе рязък звук, толкова силен, че Бъч го взе за пистолетен изстрел. Той се обърна бързо, стиснал оръжието си с две ръце. По дяволите!

От къщата, обзета от сляп ужас и с дете на ръце, изскочи една жена. И нищо чудно, че беше толкова уплашена. Зад нея, с включена резачка на рамо, готов да се нахвърли отгоре им и да ги накълца на парчета, се показа огромен вампир със свирепо изражение на лицето.

Бъч повдигна лекичко цевта на пистолета си, прицели се в главата на мъжа и дръпна спусъка… тъкмо когато Вишъс изникна зад него и посегна към резачката.

— Мамка му! — Бъч се опита да спре пръста си, но беше твърде късно и куршумът излетя от цевта.

Внезапно някой го сграбчи за гърлото — вторият лесър с пистолета беше действал светкавично. Бъч усети как го повдигат от земята и го хвърлят върху капака на кадилака, сякаш беше бейзболна бухалка. Ударът изби оръжието от ръцете му и то се търкулна с дрънчене по металния капак.

По дяволите! Бъч пъхна ръка в джоба на палтото си и затърси джобното си ножче, което сякаш само се пъхна в ръката му! Той побърза да го извади и като се извъртя на една страна, замахна назад и го заби в тялото на лесъра.

Последва рев от болка и ръцете, които го стискаха, охлабиха хватката си.

Бъч оттласна лесъра от себе си и когато копелето увисна за миг над него, ножът му описа мълниеносна дъга и преряза гърлото на убиеца, оплисквайки Бъч със струя черна кръв. Той пусна тялото на лесъра на земята и се обърна към къщата.

Вишъс се справяше отлично със своя противник и му нанасяше удар след удар, като много внимаваше да избягва острието на резачката. В това време жената с детето тичаше през страничния двор колкото й държаха краката, докато друг лесър се приближаваше към тях отдясно.

— Обадих се на Рейдж — изрева Ви.

— Аз се заемам с жертвата — извика Бъч и се втурна натам; краката му оставяха дълбоки следи в пръстта, коленете му се вдигаха чак до гърдите му.

Молеше се да се окаже достатъчно бърз и да стигне навреме…

„Моля те, само този път…“

Успя да пресече пътя на лесъра, като го дръпна за глезените след един наистина зрелищен скок. Докато двамата рухваха на земята, Бъч изкрещя на жената да не спира.

Някъде изтрещяха изстрели, но вниманието на Бъч бе изцяло погълнато от схватката с лесъра, за да го е грижа. Двамата се търкаляха върху полуразтопения сняг, душеха се един друг и размахваха юмруци. Бъч знаеше, че ако продължават така, лесърът ще победи, затова, тласкан от отчаяние и от някакъв необясним инстинкт, той спря да се бие, оставайки противника си да вземе надмощие. И тогава погледите им се срещнаха.

Начаса нещо ги свърза, ужасяваща, стоманено здрава спойка, която накара и двамата да се вкаменят. А с нея у Бъч се надигна и желанието да го погълне.

Той отвори уста и вдиша дълбоко.