Дж. Р. Уорд
Споделена любов (26)

24.

Когато се материализира на терасата на Ривендж, Мариса едва се държеше на краката си. Тя залитна към плъзгащата се врата в мига, в който Ривендж я отвори широко.

— Мариса, мили боже!

Той обви ръка около тялото й и й помогна да влезе.

Надвита от жаждата за кръв, Мариса го сграбчи за раменете. Толкова беше гладна, че едва се сдържа да не забие зъби в него още там. За да не му разкъса гърлото, тя се отскубна от ръцете му, но той я улови и я обърна към себе си.

— Ела тук! — нареди той и само дето не я хвърли върху дивана. — Всеки момент ще изпаднеш в шок.

Когато се свлече на купчинка върху възглавниците, Мариса трябваше да признае, че Ривендж е прав. Трудно й беше да запази равновесие, главата й се въртеше, ръцете и краката й бяха изтръпнали. Стомахът й беше празна, стържеща яма, вампирските й зъби пулсираха, гърлото й беше сухо като зимен студ и горещо като августовски ден.

Но когато Ривендж рязко махна вратовръзката и разкопча ризата си, Мариса промълви:

— Не от врата ти. Не мога да го понеса… не от…

— Вече е твърде късно, за да пиеш от китката. Няма да успееш да вземеш достатъчно, а не разполагаме с никакво време.

Сякаш в потвърждение на думите му, очите й се замъглиха и тъмата на припадъка започна да забулва ума й. Ривендж изруга, после Мариса усети как я притегля върху себе си, как притиска лицето й в гърлото си и…

Физиологията надделя — Мариса заби зъби в плътта му толкова силно, че той подскочи, и засмука жадно, тласкана единствено от сляп инстинкт. С могъщ рев силата му нахлу в нея, разля се из тялото й и й възвърна живота.

Докато Мариса преглъщаше отчаяно, от очите й се ронеха сълзи, така гъсти, както и кръвта на Ривендж.

 

 

Ривендж нежно придържаше Мариса, ненавиждайки глада, който я измъчваше по този начин. Та тя беше толкова крехка и деликатна! За нищо на света не би трябвало да се намира в такова отчайващо състояние! Той прокара ръце по изящния й гръб, опитвайки се да я успокои, и докато тя ридаеше тихичко, усети как го обзема ярост. Исусе, какво не беше наред с онзи мъж, по когото тя толкова си падаше? Как можеше да я кара да ходи при друг?

Десет минути по-късно Мариса вдигна глава. По долната й устна имаше капчици кръв и Ривендж трябваше да сграбчи облегалката на дивана с всичка сила, за да не се наведе напред и да я оближе.

Заситена и грациозна, но с лице, набраздено от сълзи, Мариса се облегна на кожените възглавници в другия край на дивана и обви тънките си ръце около тялото си. Тя затвори очи и Ривендж загледа как мокрите й бузи постепенно възвръщат цвета си.

Господи, каква коса имаше само! Беше великолепна. Съвършена. Ривендж копнееше да е гол, без никакви лекарства във вените си и корав като камък и тези дълги, руси вълни да се разлеят по тялото му. А ако не можеше да има всичко това, искаше поне да я целуне. Тук и сега.

Вместо това той посегна към сакото си, извади носна кърпичка и се наведе над нея. Тя подскочи, когато той се опита да избърше сълзите й, и побърза да вземе ленената кърпичка от ръцете му.

Ривендж се върна в своя ъгъл на дивана.

— Мариса, ела да живееш при мен. Искам да се грижа за теб.

В тишината, която последва думите му, Ривендж се замисли за мястото, където Мариса бе отседнала… и предположи, че мъжът, когото тя желаеше, сигурно живее там.

— Все още си влюбена в Рот, нали?

Мариса отвори очи.

— Какво?

— Каза, че не можеш да се храниш от мъжа, когото желаеш. Сега, когато Рот е обвързан…

— Не е той.

— Тогава Фюри? С неговия обет за безбрачие…

— Не. И просто… просто не мога да говоря за това, ако нямаш нищо против.

При тези думи Мариса сведе поглед към кърпичката в ръцете си и добави:

— Ривендж, много бих искала да остана сама за малко. Може ли да поседя тук за известно време? Сама?

Макар да не беше свикнал да го отпращат, особено когато се намираше на своя територия, Ривендж беше готов да прояви снизхождение към нея.

— Остани колкото искаш, тали. Просто затвори плъзгащата се врата, когато си тръгваш. Аз ще се погрижа за алармата, след като си отидеш.

Той си облече сакото, като остави вратовръзката разхлабена, а яката на ризата — разкопчана, защото следите от ухапването на Мариса бяха прекалено болезнени, за да ги покрие. Не че Ривендж имаше нещо против, ни най-малко.

— Толкова си добър с мен — промълви тя, без да вдига поглед от обувките му.

— Не, не съм.

— Как можеш да кажеш такова нещо! Никога не искаш нищо в замяна…

— Мариса, погледни ме. Погледни ме.

О, Скрайб Върджин, колко бе красива! Особено с неговата кръв в тялото си.

— Не се заблуждавай — продължи той. — Все още искам да станеш моя шелан. Искам те гола в леглото си. Искам моето дете да расте в утробата ти. Искам… да, искам всичко това и много повече от теб. Не ти помагам, защото съм добър, правя го, за да вляза под кожата ти. Правя го, защото се надявам някога, по някакъв начин, да получа онова, което наистина искам от теб.

Очите на Мариса се разшириха и Ривендж предпочете да задържи останалото за себе си. Нямаше смисъл да обявява на всеослушание, че симпатът в него копнее да пропълзи в главата й и да си присвои всяко чувство, което тя бе изпитвала през живота си. Нито пък да й признава, че сексът с него би бил… твърде сложен.

Ах, какъв извор на наслада само беше неговата природа! И неговата аномалия.

— Но държа да знаеш едно, Мариса. Никога няма да те принудя да направиш нещо, което не искаш.

Освен това Хекс най-вероятно беше права. Наистина беше най-добре такива като тях да бъдат сами. Дори ако симпатите не бяха обект на дискриминация и ако можеха да се обвързват като нормалните, пак не би трябвало да бъдат с онези, които бяха безсилни срещу тъмната им страна.

Ривендж облече дълго до глезените самурено палто.

— Този твой мъж… добре ще направи да се вземе в ръце. Истинска лудост е да не желае толкова достойна жена като теб.

Рив си взе бастуна и се запъти към вратата.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

 

 

Когато влезе в „Зироу Сам“, Бъч се насочи право към масата на Братството и свали шлифера си „Акваскутум“. Щеше да поостане, което всъщност не беше нищо ново. По дяволите, май щеше да е най-добре да си опъне една палатка и направо да се нанесе тук.

Когато сервитьорката пристигна с чаша уиски, той попита:

— Защо просто не ми донесеш бутилката?

— Съжалявам, не мога.

— Добре, ела тук.

При тези думи Бъч й даде знак да се приближи и когато тя го стори, постави банкнота от сто долара върху подноса й.

— Това е за теб. Искам да се погрижиш да не оставам на сухо.

— Дадено.

Когато остана сам, Бъч вдигна ръка към врата си и прокара пръсти по следите от ухапване, като се опитваше да не си представя как Мариса прави същото с някой друг. С някой аристократ. Някое копеле със синя кръв, с което да се мери, би било, като да сравнява платина с тенеке. О, господи!

Започна да си повтаря казаното от Ви като мантра. Че не е задължително да е сексуално. Че това е просто биологичен императив. Без възможност за личен избор. Че не е нужно да е сексуално. Надяваше се, че ако си го повтаря достатъчно дълго, ще се успокои дотолкова, че да приеме необходимостта от онова, което Мариса трябваше да стори. Тя не го правеше, за да го нарани. Беше също толкова разстроена, колкото и той…

Образът на голото й тяло изпълни съзнанието му и той си представи как друг мъж милва гърдите й. Как устните на друг мъж покриват кожата й с целувки. Как друг мъж й отнема девствеността, докато я храни, а коравото му тяло се движи върху нея, вътре в нея.

И през цялото време тя пиеше ли, пиеше, докато не утоли жаждата си и не се засити.

Задоволена. От друг.

Бъч пресуши двойното си уиски на един дъх.

Щеше да полудее. Щеше да се пръсне, вътрешностите му щяха да се разпилеят по пода, органите му щяха да бъдат стъпкани от обувките на останалите посетители, заедно със салфетките и касовите бележки, изпопадали по земята.

Сервитьорката, Бог да я поживи, веднага се появи с още скоч.

Бъч надигна втората чаша и си каза: „Вземи се в ръце, О’Нийл, и запази поне мъничко достойнство. Имай вяра в нея. Тя никога не би преспала с друг мъж. Никога“.

Но сексът бе само част от всичко това.

Докато пресушаваше питието си, Бъч осъзна, че кошмарът не свършва дотук. Мариса щеше да има нужда от редовни хранения, нали така? Щеше да им се наложи да преживяват този ужас отново и отново.

По дяволите. Щеше му се да вярва, че е достатъчно зрял, за да се справи с това, но в крайна сметка собственическото му чувство се оказа по-силно. Следващия път, когато Мариса трябваше да се нахрани, всичко щеше да свърши по същия начин — тя щеше да отиде в ръцете на друг, а той щеше да се напие в бара, сам и готов да се обеси. Но всеки следващ път щеше да става все по-лошо и по-лошо. Обичаше я толкова много, толкова силно, че щеше да погуби и двамата и това нямаше да отнеме много време.

Пък и какво ли бъдеще ги очакваше? Както се наливаше с уиски напоследък, черният му дроб надали щеше да изкара повече от десет години, а вампирите живееха векове. Той щеше да е просто бележка под линия в историята на нейния дълъг живот, дупка на пътя, водещ към истинския, достоен за нея партньор, онзи, от когото щеше да получи всичко, от което се нуждаеше.

Когато сервитьорката му донесе третия двоен скоч, Бъч й даде знак да изчака, пресуши го и й подаде чашата.

Докато тя се връщаше от бара с четвъртото уиски, русолявият дребосък с дебелия портфейл, който се бе настанил през две маси от Бъч заедно с трите си яки, подобни на телохранители приятелчета, започна да маха с ръка, за да привлече вниманието й.

Това проклето хлапе май беше тук всяка вечер. Или просто беше толкова противно, че на Бъч му се струваше така.

— Хей! — провикна се то. — Искаме да поръчаме. Размърдай си задника!

— Ще дойда след минутка — отвърна сервитьорката.

— Веднага — грубо нареди копелето. — Не след малко.

— Няма да се бавя — измърмори тя на Бъч и тръгна към масата на нахалниците.

Той наблюдаваше как кучият син и приятелчетата му се държат арогантно с нея. Безочливи задници с големи усти и голямо самочувствие, и четиримата. И нямаше да станат по-добри с напредването на вечерта.

Нито пък Бъч.

— Виждаш ми се малко агресивен, Бъч О’Нийл.

Бъч здраво стисна очи. Когато отново ги отвори, жената вампир с мъжка прическа и мъжка фигура, все още стоеше пред него.

— Ще ни създаваш ли неприятности тази вечер, Бъч О’Нийл?

Щеше му се тя да престане да повтаря името му.

— Не, нали знаеш колко съм добър.

В очите й проблеснаха еротични пламъчета.

— О, знам го и още как. Но да си говорим сериозно. Ще ни създаваш ли неприятности тази вечер?

— Не.

Тя го изгледа продължително. После се усмихна лекичко.

— Е… аз все пак ще те държа под око. Не го забравяй.