Дж. Р. Уорд
Споделена любов (25)

23.

Часове по-късно Бъч така се бе схванал, че му беше трудно да прецени къде свършва подът и къде започва задникът му. Беше прекарал целия ден седнал в коридора, до вратата на Мариса. Като куче, каквото всъщност беше.

Но не беше си загубил времето, защото беше обмислил много неща. Освен това, колкото и да му беше трудно, взе решение да се обади на сестра си Джойс, стисна зъби и й позвъни.

У дома всичко си беше постарому. Очевидно семейството му в Южен Бостън все още не искаше да има нищо общо с него. Което изобщо не го тревожеше, тъй като отдавна бе свикнал. Беше му обаче неприятно за станалото с Мариса. Двамата с Хавърс очевидно бяха много близки, така че разривът им несъмнено беше истински удар за нея.

— Господарю?

Бъч вдигна поглед.

— Здрасти, Фриц.

Догенът се поклони ниско и му подаде черна кадифена торбичка.

— Нося ви онова, което пожелахте. Вярвам, че отговаря точно на изискванията ви, но ако греша, ще потърся друг.

— Сигурен съм, че е съвършен.

Бъч пое тежката торбичка, отвори я и изсипа съдържанието й в дланта си. Златният кръст, който изпадна отвътре, беше дълъг почти осем сантиметра, широк пет и дебел колкото пръст. Точно какъвто беше поръчал. Висеше на дълга златна верижка и Бъч доволно го окачи на шията си. Както и се бе надявал, веднага почувства осезаемата защита на тежкия метал върху гърдите си.

— Как е, господарю?

Бъч се усмихна на стария иконом и като разкопча ризата си, пъхна украшението отдолу. Усети как кръстът се плъзва по кожата му и ляга точно върху сърцето му.

— Точно както очаквах — съвършен е.

Сбръчканото лице на Фриц грейна и като се поклони още веднъж, той се отдалечи в мига, в който часовникът в другия край на коридора заби. Един, два… шест пъти.

Вратата насреща му се отвори и Мариса се появи на прага като видение. Очите му се замъглиха. След като бе прекарал толкова часове, мислейки за нея, сега му се стори нереална — с ефирната си рокля, сияйната златна аура на косата и това лице, което беше несекващ извор на красота, тя сякаш бе родена от отчаяното му въображение. Докато я съзерцаваше така, сърцето му я претвори в икона от католическото му детство, в Мадоната, носеща спасение и любов, чийто недостоен слуга бе той.

Бъч се надигна с мъка от пода и гръбнакът му изпука под тежестта му.

— Мариса.

По дяволите, всичките му чувства се бяха събрали там, в дрезгавия му глас — болката, тъгата, разкаянието. Мариса вдигна ръка.

— Всичко, което помолих да ти предадат снощи, беше истина. Беше ми приятно да бъда с теб. Всеки миг. Но не затова те накарах да си вървиш. Иска ми се да ти бях обяснила по-добре тогава. Затова трябва да поговорим.

— Знам. Само че имаш ли нещо против да отидем някъде другаде?

Защото той определено искаше да говорят на четири очи, а каквото и да казваше Мариса, Бъч беше сигурен, че тя предпочита да не остава насаме с него в спалнята си. Беше ужасно напрегната.

Тя кимна и двамата се запътиха към всекидневната в дъното на коридора. Докато вървяха, Бъч бе поразен от това, колко немощна изглеждаше Мариса. Движеше се бавно, сякаш не си чувстваше краката, освен това беше ужасно бледа, почти прозрачна от липсата на енергия.

Щом влязоха в прасковеножълтата стая, тя побърза да отиде до прозорците, по-далеч от него.

Гласът й, когато проговори, беше слаб като въздишка:

— Бъч, не съм сигурна как да го кажа…

— Знам какво става.

— Наистина ли?

— Да — увери я Бъч и тръгна към нея с протегнати ръце. — И бих направил всичко за теб…

— Не се приближавай — спря го Мариса и отстъпи назад. — Стой далеч от мен.

Бъч свали ръце.

— Трябва да се нахраниш, нали?

Очите й се разшириха.

— Откъде…

— Всичко е наред, скъпа — усмихна се Бъч нежно. — Всичко е съвсем наред. Говорих с Ви.

— Значи знаеш какво трябва да направя? И… нямаш нищо против?

Бъч поклати глава.

— Ни най-малко.

— О, слава на Скрайб Върджин! — Мариса се отпусна на един диван, сякаш коленете й внезапно бяха омекнали. — Така се боях, че ще се огорчиш. На мен също няма да ми е лесно, но това е единственият безопасен начин. А повече не мога да чакам. Трябва да го направя тази вечер.

Тя потупа дивана и Бъч с облекчение седна до нея и улови ръцете й в своите. Господи, колко бе студена!

— Наистина съм готов за това — каза той с надебелял от нетърпение глас и изведнъж усети, че изгаря от желание да отидат в стаята й. — Да вървим.

По лицето на Мариса се появи странно изражение.

— Искаш да гледаш?

Дъхът на Бъч секна.

— Да гледам?

— Аз… ъъъ… не съм много сигурна, че идеята е добра.

Когато най-сетне осъзна какво му казва Мариса, Бъч усети как изстива, сякаш вътрешностите му внезапно се бяха превърнали в лед.

— Какво искаш да кажеш с това „да гледам“?

— Докато аз съм с онзи, от чиято вена пия.

Внезапно Мариса се отдръпна — несъмнено уплашена от изражението, изписано на лицето му.

Или пък от ръмженето, което изведнъж се надигна в гърдите му.

— Другият мъж — бавно каза той, подреждайки късчетата информация по местата им. — Онзи, с когото ми каза, че се срещаш. Пила си от него.

Мариса бавно кимна.

— Да.

Бъч рязко се изправи.

— Често?

— Ами… четири или пет пъти.

— И, разбира се, той е аристократ.

— Ами, всъщност да.

— И от него би станал прекрасен, приемлив за обществото партньор, нали?

За разлика от някакъв си скапан човек!

— Бъч, в това няма нищо романтично. Кълна се.

Да, може би от нейна страна наистина беше така. Но Бъч не можеше да си представи, че някой мъж няма да иска да прави секс с нея. Копелето би трябвало да е импотентно или нещо такова.

— Но той си пада по теб, нали? Отговори ми, Мариса. Този твой супергерой с геройската си кръв… желае те, нали? Нали?

Господи, откъде идваше тази животинска ярост?

— Той знае, че аз не изпитвам такива чувства към него.

— Целувал ли те е?

Когато Мариса не отговори, Бъч изведнъж се зарадва, че не знае името и адреса на този негодник.

— Повече няма да го използваш. Сега имаш мен.

— Бъч, не мога да се храня от теб. Ще изпия твърде… Къде отиваш?

Бъч прекоси стаята, затвори двукрилата врата и я заключи. След това се върна при Мариса, захвърли черното си сако на пода и разтвори ризата си с такъв замах, че навсякъде се разлетяха копчета. После падна на колене пред нея, наклони глава на една страна и й предложи шията, себе си, цялото си същество.

— Ще използваш мен.

Възцари се мълчание. После нейният мирис, прекрасното й свежо ухание се усили, докато въздухът в стаята не се пропи от него. Тялото й започна да трепери, устата й се отвори.

В мига, в който вампирските й зъби се показаха, Бъч получи ерекция.

— О… да — дрезгаво каза той. — Вземи ме. Пий от мен.

— Не! — изстена Мариса, а в очите й, сини като метличина, заблестяха сълзи.

Понечи да стане, но Бъч скочи, сграбчи я за раменете и я задържа върху дивана. След това се намести между краката й, така че телата им се долепиха плътно. Мариса потрепери и се опита да го отблъсне, но той продължи да я притиска към себе си, зарови лице в шията й, ухапа я нежно по ухото, плъзна език по скулата й. Много скоро Мариса престана да се съпротивлява. И като улови предницата на ризата му, го придърпа още по-близо до себе си.

— Точно така, скъпа — изръмжа той гърлено. — Нека почувствам зъбите ти дълбоко в мен. Искам го.

Бъч сложи ръка на тила й и притисна устата й до врата си. Взрив от сексуална енергия изригна между тях, дишането им се учести, дъхът и сълзите на Мариса опариха кожата му.

Изведнъж тя сякаш се опомни и се задърпа яростно. Бъч направи всичко по силите си, за да я удържи, макар да беше ясно, че и на двамата ще им останат синини и че в крайна сметка тя ще надделее. Той беше обикновен човек и макар да беше с поне петдесет килограма по-тежък, Мариса беше по-силна от него.

Бъч можеше само да се надява тя да се предаде и да пие от него, преди той да се е изтощил докрай.

— Мариса, моля те, пий от мен — простена той с издрезгавял от борбата и от отчаянието глас.

— Не…

Сърцето му едва не се пръсна, когато тя захлипа, но въпреки това не я пусна. Не можеше да я пусне.

— Вземи онова, което е в мен. Знам, че не съм достатъчно добър, но въпреки това…

— Не ме карай да го правя…

— Трябва.

Господи, и на него му идваше да се разплаче!

— Бъч…

Тя се дърпаше отчаяно, мъчейки се да се отскубне от обятията му, а дрехите им се развяваха, докато двамата се бореха.

— Не мога да се сдържам… още дълго… пусни ме… преди да съм те наранила.

— Никога.

Всичко стана прекалено бързо. Името му се изтръгна от гърдите й като силен вик и Бъч усети остра болка във врата си. Зъбите й, забиващи се във вената му.

— Мамка му… да!

Той охлаби хватката си и сложи ръка на тила й, подкрепяйки я, докато тя долепваше устни до шията му. Извика името й, когато почувства първото еротично дръпване, първото жадно всмукване, първата й глътка. Тя се намести по-удобно и удоволствието заля Бъч като вълна, в тялото му лумна огън, сякаш получаваше оргазъм. Точно така трябваше да бъде. Той имаше нужда тя да пие от него, за да живее…

В този момент Мариса се откъсна от него и се дематериализира, направо както беше в обятията му.

Бъч политна напред и падна по лице върху дивана, там, където тя се намираше допреди миг. Изправи се трескаво и се обърна.

— Мариса! Мариса!

Хвърли се към вратата и впи пръсти в ключалката, но не можа да я отвори.

От другата страна долетя накъсаният, пълен с отчаяние глас на Мариса.

— Ще те убия… Господ да ми е на помощ, ще те убия… толкова силно те желая.

Бъч заблъска по вратата.

— Пусни ме!

— Съжалявам…

Гласът й й изневери за миг, после стана твърд и решителността й изплаши Бъч повече от всичко друго.

— Съжалявам. Ще дойда при теб след това.

— Мариса, не го прави…

— Обичам те.

Бъч заудря с юмруци по дървото.

— Не ме е грижа дали ще умра! Не отивай при него!

Най-сетне ключалката поддаде. Бъч изскочи в коридора и се хвърли към стълбището.

Докато стигне до входната врата, Мариса вече я нямаше.

* * *

Далеч от имението, в подземния гараж, където се провеждаха нелегалните двубои, Ван скочи в клетката, оградена с метална мрежа, и заподскача на едно място. Ритмичният звук от загрявката му отекна между бетонните етажи, прорязвайки тишината.

Този път нямаше тълпа, само трима души. Но Ван се беше надъхал така, сякаш мястото беше претъпкано.

Именно той беше предложил гаража на господин Х. и му беше показал как да проникнат вътре. Беше сигурен, че тази вечер мястото ще е празно, тъй като знаеше програмата на двубоите, а една част от него много държеше триумфът му, неговото възкресение, да се състои точно тук, на този ринг, а не в някое непознато мазе Бог знае къде.

Той опита няколко ритника във въздуха, наслаждавайки се на силата си, после измери своя съперник с поглед. Другият лесър беше също толкова нахъсан за бой, колкото и той.

— Няма да спирате, докато всичко не свърши — провикна се Хавиер от външната страна на мрежата. — И, господин Д., под „свърши“ не разбирам „неподвижен на земята“, ясно?

Ван, който вече бе свикнал да се обръщат към него с инициала на фамилията му, кимна.

— Добре тогава — каза Хавиер и плесна с ръце, поставяйки началото на двубоя.

Ван и другият лесър започнаха да обикалят един около друг. Само че Ван нямаше никакво намерение да си губи времето с подобни увертюри. Размахал юмруци, той пръв се хвърли в атака и бързо притисна противника си до телената мрежа. Другият лесър понесе ударите му с такава лекота, сякаш бяха просто капки пролетен дъжд и на свой ред му заби страховито дясно кроше, което улучи Ван под лош ъгъл и разцепи устната му като зрял плод.

Заболя го, но Ван приветства болката — тя му даде нови сили и му помогна да се съсредоточи. Той описа кръг и вдигна крак за мощен ритник, истински снаряд от плът и кръв. Както можеше да се очаква, другият лесър рухна на земята и Ван светкавично се хвърли отгоре му и го прикова към пода, извивайки ръката му зад гърба. Още малко, и щеше да я изтръгне от ставата…

Лесърът обаче нямаше намерение да се даде толкова лесно. Коляното му се заби в топките на Ван, последва бърза размяна на местата и ето че сега Ван лежеше на пода. Претърколиха се още веднъж и скочиха на крака.

Двамата продължиха да се бият ожесточено, без почивки и без прекъсвания. Беше истинско чудо. Ван имаше чувството, че може да издържи с часове, независимо колко удари понасяше тялото му. Сякаш вътре в него имаше някакъв двигател, движеща сила, която нито болка, нито изтощение можеха да притъпят, както ставаше със старото му тяло.

Когато пробивът най-сетне настъпи, решаващият фактор се оказа особеното у него… каквото и да бе то. Макар двамата да бяха равни по сила, Ван беше истински виртуоз и не пропусна да забележи благоприятната възможност, когато тя му се удаде. Той начаса се възползва от нея и стовари такъв юмрук в черния дроб на противника си, че ако насреща му имаше обикновен човек, със сигурност щеше да напълни гащите. След това вдигна съперника си във въздуха, тръшна го върху пода на клетката и седна отгоре му. Погледна надолу и кръвта от раните по лицето му покапа върху другия лесър като сълзи… черни сълзи.

Ван се сепна за миг при вида на черната кръв и противникът му побърза да се възползва от разсейването му и го събори по гръб.

Но Ван нямаше намерение да допусне една и съща грешка два пъти. Той сви ръката си в юмрук и го заби в слепоочието на лесъра с точно толкова сила и точно където трябваше, за да го зашемети. С един бърз ритник запрати тялото на противника си на земята, възседна го и повтори удара в слепоочието, после още веднъж и още веднъж, докато черепът на лесъра не омекна под пестника му. Но и тогава Ван не спря, а продължи да удря дори след като лицето на лесъра стана на пихтия, а главата му се отпусна безжизнено.

— Довърши го! — извика Хавиер.

Дишайки тежко, Ван вдигна очи.

— Току-що го направих.

— Не… довърши го!

— Как?

— Би трябвало да знаеш какво да правиш! — Очите на Хавиер горяха с някакво зловещо отчаяние. — Трябва да знаеш!

Ван не беше много сигурен точно колко по-мъртъв можеше да стане другият лесър, но въпреки това го сграбчи за ушите и така рязко завъртя главата му, че вратът му изпращя. След това хвърли безжизненото тяло на земята. Въпреки че вече нямаше сърце, което да бие лудешки, дробовете му горяха, а по жилите му се разля приятна умора… която обаче не трая дълго.

Ван избухна в смях. Силите му бързо се завръщаха, вливаха се в тялото му, сякаш се беше нахранил, беше си отспал и се бе възстановявал в продължение на дни.

Ботушите на Хавиер изтрополиха тежко, когато той скочи в клетката и отиде до Ван, побеснял от гняв.

— Казах ти да го довършиш, по дяволите!

По дяволите, Хавиер явно много държеше да му развали удоволствието от победата.

— Ха! Да не смяташ, че ще оживее след това?

Треперещ от ярост, Хавиер извади ножа си.

— Казах ти да го довършиш.

Ван настръхна и скочи на крака, но водачът на лесърите просто се наведе над обезобразените останки от лесъра и го прониза в гърдите. Лумна ярка светлина и после… нищо. Нищо, освен черни петна върху ринга.

Ван заотстъпва назад, докато не се блъсна в мрежата.

— Какво, по дяволите…

В другия край на клетката Хавиер насочи ножа си към гърдите му.

— Очаквам много от теб.

— Като… например?

— Трябва да можеш да го правиш — при тези думи той посочи с острието към черното петно — и сам.

— Ами тогава следващия път ми дай нож.

Хавиер поклати глава и по лицето му пробяга необяснима паника.

— Мамка му! — изруга той и закрачи напред-назад. — Ще отнеме време. Да вървим.

— Ами кръвта?

От вида на лепкавата черна течност изведнъж му се зави свят.

— Да не мислиш, че ми пука!

С тези думи Хавиер вдигна спортния сак на убития лесър и си тръгна.

Ван го последва и докато прекосяваха подземния гараж, си каза, че реакцията на господин Х. беше адски дразнеща. Двубоя си го биваше и той го бе спечелил. Щеше му се да се порадва на победата си.

В напрегнато мълчание те се отправиха към минивана, който беше паркиран на няколко пресечки от мястото. Докато вървяха, Ван си избърса лицето с една кърпа, като се мъчеше да не изругае. Когато стигнаха колата, Хавиер седна зад волана.

— Къде отиваме? — попита Ван и се качи до него.

Без да отговори, Хавиер подкара колата и Ван се загледа навън, чудейки се как ли ще успее да се измъкне от него. Нямаше да е никак лесно, предположи той.

Минаха покрай един строящ се небостъргач и Ван се загледа в работниците от нощната смяна. На светлината на електрически лампи, те бяха плъзнали по цялата сграда, досущ като мравки и Ван усети, че им завижда, колкото и да беше ненавиждал работата, която те вършеха. Ако все още бе един от тях, нямаше да му се налага да търпи шибаното отношение на господин Х.

Без сам да е сигурен защо, Ван вдигна дясната си ръка и се загледа в липсващото кутре, спомняйки си как се бе случило. Беше адски глупаво. Работеше на един строеж и за да свърши по-бързо с дъските, които режеше, реши да свали предпазителите на циркулярния трион. Едно мимолетно разсейване и пръстът му полетя високо във въздуха, а кръвта му оплиска всичко наоколо — и него, и триона, и земята под краката му. Червена кръв, не черна.

Ван сложи ръка на гърдите си и не почувства нищо. Тревога полази по врата му, като паяк, плъпнал под яката му, и той погледна Хавиер, единствения източник на информация, с който разполагаше.

— Живи ли сме?

— Не.

— И все пак преди малко убих един от нас, нали? Значи трябва да сме живи.

Хавиер му хвърли бърз поглед.

— Повярвай ми, не сме живи.

— Тогава какво се случи с него?

Изтощение припламна в бледите безжизнени очи с увиснали клепачи и на Ван изведнъж му се стори, че Хавиер е на поне милион години.

— Какво се случи с него, господин Х.?

Ала водачът на лесърите не му отговори и продължи да кара безмълвно.