Дж. Р. Уорд
Споделена любов (20)

18.

Ван подкара към центъра на града, докато над Колдуел падаше нощ. Напусна шосето и пое по разнебитения, осеян с дупки път, който минаваше под големия мост. Паркира до един стълб, върху който с оранжева боя беше написано F-8, слезе от пикапа и се огледа.

Над главата му трафикът бучеше неспирно, тежки камиони минаваха с гръм и трясък, от време на време изсвирваше клаксон. Тук долу реката вдигаше почти толкова шум, колкото и колите горе. Това беше първият ден за тази година, в който се усещаше наближаването на пролетта, и Хъдсън течеше забързано, придошла от топящите се снегове. Тъмносивите й води приличаха на разтопен асфалт. И миришеха на пръст.

Застанал нащрек, Ван се огледа на всички страни. Да слезе под моста, и то сам, определено не беше добра идея. Особено сега, когато последните лъчи на слънцето бързо гаснеха.

По дяволите, изобщо не трябваше да идва. Той се обърна към пикапа.

В този миг Хавиер излезе от сенките.

— Радвам се, че дойде, синко.

Ван положи усилие да преглътне изненадата си. Мамка му, този тип беше като привидение.

— Не можехме ли да го направим по телефона? — Гласът му прозвуча нерешително и той се ядоса на себе си. — Имам сума ти неща за вършене — добави той.

— Искам да ми помогнеш за нещо.

— Казах ти, че не проявявам интерес.

Хавиер се подсмихна.

— Да, така беше.

Разнесе се хрущене на автомобилни гуми върху чакъл и Ван погледна наляво. Един златист, невзрачен миниван тъкмо спираше до него.

Без да изпуска Хавиер от поглед, Ван пъхна ръка в джоба си и постави пръст върху спусъка на деветмилиметровия си пистолет. Ако смятаха да му видят сметката, нямаше да се даде без бой.

— На задната седалка има нещо за теб, синко. Хайде, иди виж.

Настъпи пауза.

— Да не те е страх?

— Майната му! — изруга Ван и отиде до колата, готов да извади пистолета си веднага щом се наложи.

Отвори вратата и отскочи назад. Вътре, завързан с найлоново въже и тиксо на устата и очите, лежеше брат му Ричард.

— Боже, Рич…

Ван посегна към него, но в същия миг чу как някой запъва ударника на пистолет. Погледна към мястото на шофьора и видя, че светлокосото копеле зад волана беше насочило четиридесеткалибров „Смит енд Уесън“ право към главата му.

— Бих искал да размислиш над предложението ми — каза Хавиер.

 

 

Седнал зад волана на хондата на Сали Форестър, Бъч изруга, когато зави на червено и видя патрулната кола, паркирана пред „Стюартс“, на ъгъла на „Фрамингам“ и „Холис“. Мамка му. Трудно беше да си спокоен, докато се разкарваш с крадена кола и две хилядарки в брой у себе си.

Добре, че имаше подкрепление, Ви идваше след него с кадилака.

Точно девет минути и половина по-късно стигнаха до къщичката на Сали Форестър на улица „Барнстейбъл“. След като загаси фаровете и спря хондата, Бъч угаси двигателя, разделяйки двете жици. Къщата беше тъмна, така че той отиде до входа, пъхна плика с парите в отвора на пощенската кутия и пое към мястото, където Ви го чакаше в кадилака. Не се тревожеше, че може да го видят — ако някой решеше да задава въпроси, Ви просто щеше да изтрие спомените му и готово.

Тъкмо се качваше в колата, когато усети как го обзема познато чувство, и се вцепени.

Без никаква видима причина тялото му зазвъня — това бе единственият начин, по който можеше да го опише. Сякаш в гърдите му имаше мобилен телефон.

Надолу… трябваше да продължи надолу по улицата.

О, господи… там имаше лесъри.

— Какво има, ченге?

— Усещам ги. Наблизо са.

— Да се позабавляваме тогава.

Вишъс излезе иззад волана и затвори вратата. Когато и Бъч стори същото, той включи алармата и фаровете на кадилака светнаха за миг, после отново угаснаха.

— Не му се противи, ченге. Нека видим какво ще стане.

Бъч тръгна по улицата. После се затича.

Рамо до рамо, двамата бягаха в сенките на тихия квартал, като внимаваха да се държат настрани от светлината, хвърляна от уличните лампи и верандите на къщите. Минаха през нечий заден двор. Заобиколиха един басейн. Промъкнаха се покрай някакъв гараж.

Кварталът ставаше все по-противен. Залаяха кучета. Подмина ги кола с угасени фарове, от която на високи децибели се разнасяше рап. Стигнаха до една изоставена къща. До нея имаше незастроен парцел. Най-сетне се озоваха пред полусрутена двуетажна сграда от седемдесетте години, оградена от триметрова дървена ограда.

— Тук — каза Бъч, докато се оглеждаше за порта.

— Дай да ти помогна, ченге.

Бъч улови ръба на оградата и се оттласна от земята с помощта на Вишъс, който го прехвърли с такава лекота, сякаш вдигаше лист хартия. Бъч се приземи меко от другата страна и приклекна.

Ето ги. Трима лесъри. Двама от тях тъкмо извличаха от къщата един цивилен вампир.

Кръвта на Бъч кипна. Беше бесен заради онова, което му бяха сторили, разяждан от тревогата си за Мариса, завинаги уловен в капана на човешкото си тяло — всичко това клокочеше в него и лесърите бяха съвършената мишена, върху която да го излее.

Само че в този миг Ви се материализира до него и го улови за рамото. Бъч рязко се обърна, с намерението да му каже да се разкара, когато Вишъс изсъска в ухото му:

— Няма да те спирам. Само гледай да не вдигаш шум. Тук отвсякъде могат да ни видят, а без Рейдж до себе си, ще трябва да насоча цялото си внимание към битката. Няма да мога да използвам мис, за да се прикрием.

Бъч го изгледа продължително, осъзнал, че за първи път му дават зелена светлина да се бие.

— Защо го правиш?

— Трябва да сме сигурни на чия страна си — отвърна Ви и извади един кинжал. — Това е начин да проверим. Двамата с цивилния са за мен, ти се погрижи за третия.

Бъч кимна и се хвърли напред. Силен грохот отекна в главата му и изпълни цялото му тяло. Докато се насочваше към противника си, лесърът изведнъж се обърна, сякаш беше чул стъпките му, и по лицето му се изписа… раздразнение.

— Крайно време беше подкрепленията да се появят! — заяви убиецът и се обърна към къщата. — Вътре има две женски. Русата е много бърза, така че искам да я…

Бъч го събори изотзад и стисна главата и раменете му в желязна хватка. Беше като обяздване на див кон. Освирепял, лесърът опита да се обърне, мъчейки се да докопа крака или ръката му, а когато не успя, се блъсна в къщата с такава сила, че алуминиевата й облицовка хлътна под тежестта на двете тела.

Бъч обаче не го пускаше. Едната му ръка притискаше гърлото на копелето, а другата се беше вкопчила в китката му и я дърпаше назад. За да се задържи още по-здраво, Бъч обви крака около бедрата на лесъра, сключи глезени и стисна с всичка сила.

Отне известно време, но усилието и недостигът на въздух най-сетне забавиха движенията на лесъра.

Само че, докато коленете на убиеца започнат да омекват, Бъч вече бе разбрал точно как се чувства една топка за пинбол. Бяха го блъскали в стената на къщата, после в касата на вратата, а сега бяха в коридора и лесърът го размяташе напред-назад в тясното пространство. Мозъкът му се лашкаше в черепа, вътрешностите му сигурно приличаха на бъркани яйца, но той за нищо на света нямаше да охлаби хватката си. Колкото повече забавеше лесъра, толкова по-голям беше шансът на двете жени да избягат.

Мамка му, сега пък сякаш се бяха качили на въртележка, от онези, които те носят във всички посоки. Светът се завъртя пред очите му, а когато се приземиха, Бъч се оказа затиснат от противника си.

Гадна работа. Сега той беше този, който не можеше да си поеме дъх.

Бъч протегна крак, оттласна се от стената и успя да изпълзи изпод лесъра. За съжаление, копелето реагира мълниеносно, завъртя се и двамата се затъркаляха по отвратителния оранжев килим. Най-сетне силата на Бъч се изчерпи.

Почти без усилие убиецът го преметна, така че сега двамата бяха лице в лице, и го приклещи под себе си.

Окей… сега беше моментът Ви да му се притече на помощ.

В този миг лесърът сведе поглед надолу и когато срещна очите на Бъч, всичко сякаш замря. Просто спря.

Двамата отново бяха вкопчени в желязна хватка, но този път тя беше различна — не на телата, а на погледите им. И макар Бъч да беше затиснат от противника си, целият контрол бе у него. Лесърът беше напълно вцепенен и без да се замисли, Бъч се довери на инстинкта си, който му каза да отвори уста и да си поеме бавно дъх.

Само че онова, което вдиша, не беше въздух. Онова, което всмукваше, беше лесърът. Поемаше го в себе си. Поглъщаше го. Точно както на уличката онази вечер, само че този път никой не го прекъсна. Той продължи да вдишва, сякаш никога нямаше да спре, докато черната сянка, излизаща от очите, носа и устата на убиеца, бавно се вливаше в него.

Бъч се почувства като балон, пълен със смог. Почувства се така, сякаш беше приел ролята на врага.

Когато всичко свърши, убиецът се превърна в прах, фина, сива пепел, която се посипа по лицето и тялото на Бъч.

— Майко мила!

Обзет от отчаяние, Бъч погледна към вратата. Ви стоеше на прага, вкопчен в дървената каса с такъв вид, сякаш тя беше единственото, което го държеше да не падне.

— О, боже!

Бъч се обърна на една страна и грозният килим го одраска по бузата. Ужасно му се повдигаше, а гърлото му пареше така, сякаш часове наред се беше наливал с уиски. Но най-страшното беше, че злото отново бе в него и пълзеше във вените му.

Когато си пое дъх и усети миризмата на бебешка пудра, веднага разбра, че идва от него, а не от останките на лесъра.

— Ви… — отчаяно каза той. — Какво беше това?

— Не знам, ченге. Нямам никаква представа.

 

 

Двадесет минути по-късно двамата вече бяха в кадилака. Ви заключи вратите и извади мобилния си телефон. Докато набираше, погледът му се спря върху Бъч. Ченгето изглеждаше така, сякаш страдаше едновременно от морска болест, грип и продължително безсъние. Освен това направо вонеше на бебешка пудра, миризмата като че ли се процеждаше от всичките му пори.

Докато чакаше да се свърже, Ви запали двигателя, включи на скорост и отново се замисли за онова, което Бъч беше направил с лесъра. Както ченгето обичаше да казва: Пресвета Богородице, майко Божия!

Наистина това с всмукването си го биваше. Но усложненията нямаха край.

Ви отново погледна към Бъч и си даде сметка, че го прави, за да се увери, че ченгето не го гледа като някой лесър.

По дяволите!

— Рот? — каза Ви, когато чу гласа от другата страна. — Слушай, аз… мамка му… нашето момче току-що погълна един лесър. Не, не Рейдж. Бъч. Да, Бъч. Какво? Не, с очите си видях как… как го погълна. И аз не знам как го направи, но лесърът се изпари. Не, не, нямаше никакъв нож. Той просто вдиша копелето. Виж, за всеки случай ще го откарам в моя апартамент, за да поспи, докато му мине. След това се прибирам, окей? Точно така… Не, понятие си нямам как го направи, но ще ти разкажа всичко най-подробно, когато си дойда. Да. Точно така. Аха. О, за бога… да, добре съм. Стига си ме разпитвал. Доскоро.

Той затвори и остави телефона върху таблото.

— Радвам се, че няма да ме върнеш у дома — обади се Бъч пресипнало и немощно.

— Ще ми се да можех.

Ви извади една от ръчно свитите си цигари, запали я и всмука жадно. След това изпусна дима и открехна прозореца до себе си.

— Боже, ченге, откъде знаеше как да го направиш?

— Не знаех — отвърна Бъч и се закашля, сякаш гърлото го дразнеше. — Дай ми един от кинжалите си.

Ви се намръщи и го изгледа изпитателно.

— Защо?

— Просто го направи.

Ви се поколеба и Бъч тъжно поклати глава.

— Няма да те нападна. Кълна се в майка си.

Стигнаха до червен светофар и Ви разкопча предпазния колан, за да извади един от кинжалите си. Подаде го на Бъч с дръжката напред, после погледна пътя пред себе си. Когато отново се обърна към Бъч, той вече беше вдигнал ръкава си и беше забил острието под лакътя си. Двамата се вторачиха в онова, което потече от раната.

— Отново е черна.

— Е… в това няма нищо странно.

— И мириша като тях.

— Аха.

На Ви изобщо не му харесваше погледът, с който Бъч гледаше кинжала в ръцете си.

— Какво ще кажеш да ми го върнеш, приятел?

Бъч му подаде кинжала и Ви го прибра в канията на гърдите си, като преди това избърса черната стомана в кожения си панталон. Бъч обви ръце около тялото си.

— Не искам да съм близо до Мариса, докато съм в това състояние.

— Няма проблем. Аз ще се погрижа за всичко.

— Ви?

— Какво?

— По-скоро бих умрял, отколкото да те нараня.

Ви го погледна. Лицето на Бъч беше мрачно, лешниковите му очи — болезнено сериозни. Думите му не бяха израз на преминала през главата му мисъл, а тържествен обет. Бъч О’Нийл бе готов сам да се извади от играта, ако нещата загрубееха. И определено щеше да го направи.

Ви отново смукна от цигарата, мъчейки се да не се привърже още повече към човека до себе си.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

„О, господи, дано никога не се стига дотам.“