Дж. Р. Уорд
Споделена любов (16)

14.

Когато отвори вратата на спалнята си, Мариса се почувства като натрапница в собствената си стая — съкрушена, нещастна, изгубена… непозната.

Огледа се безцелно наоколо, мислейки си колко красива бе стаята. С белите си стени и голямото легло с балдахин, с отоманката, старинните тоалетки и малките масички. Всичко беше толкова женствено, с изключение на картините по стените. Колекцията й от гравюри на Албрехт Дюрер^[1] не се връзваше с останалата част от обзавеждането — изчистените им строги линии като че ли повече прилягаха на мъжка стая и мъжки вкус. Само че те й говореха.

Докато се приближаваше до една от тях, Мариса си спомни, че Хавърс никога не ги беше одобрявал. Според него романтичните, приказни сцени, излезли изпод ръката на Максфийлд Париш^[2], бяха по-подходящи за жена от нейната класа.

Никога не бяха споделяли едни и същи възгледи за изкуството и все пак той й беше купил гравюрите, защото тя се беше влюбила в тях.

Мариса си наложи да действа и като затвори вратата след себе си, тръгна към банята. Нямаше много време до редовното заседание на Съвета на принцепсите, а тя знаеше, че Хавърс обича да пристига по-рано.

Когато застана под душа, неволно се замисли за това, колко странен беше животът. Докато беше в болничната стая заедно с Бъч, напълно беше забравила за Съвета, за глимера, за… всичко. Но ето че той си бе отишъл и всичко потече постарому.

Което й се стори истинска трагедия.

След като си изсуши косата, тя облече синьо-зелена рокля на „Ив Сен Лоран“ от шейсетте години, отвори кутията за бижута и си избра скъп диамантен комплект. Камъните около шията й бяха студени, обиците тежаха на ушите й, гривната стягаше китката й като окова. Докато се взираше в отражението си, неволно си каза, че жените във вампирската аристокрация не бяха нищо друго освен манекени, върху които семействата им излагаха на показ богатството си. Особено пък на събранията на Съвета.

Слизайки по стълбите, Мариса усети, че изпитва ужас от предстоящата среща с Хавърс. Все пак, колкото по-скоро се видеше с него, толкова по-добре. Не го откри в кабинета му, така че се запъти към кухнята, предполагайки, че може да е решил да хапне нещо, преди да тръгнат. Тъкмо надникваше в помещението за прислугата, когато видя Каролин да излиза от мазето, понесла същинска камара изпомачкани картонени кутии.

— Нека ти помогна — възкликна Мариса и се втурна към нея.

— Не, благодаря ви… господарке.

Прислужницата се изчерви и извърна поглед — нещо съвсем обичайно за догените. Те мразеха да приемат помощ от онези, на които служеха.

Мариса се усмихна мило.

— Сигурно подготвяш библиотеката за предстоящото пребоядисване. О! Тъкмо се сетих! Сега нямам много време, но трябва да обсъдим менюто за утрешната вечеря.

Каролин се поклони ниско.

— Прощавайте, но господарят спомена, че вечерята с председателя на Съвета е отменена.

— Кога го каза?

— Току-що, преди да тръгне за събранието.

— Нима вече е излязъл?

Навярно беше решил, че тя ще иска да си почине.

— Май е най-добре да побързам… Каролин, зле ли ти е? Не изглеждаш добре.

Прислужницата се наведе толкова ниско, че кутиите докоснаха пода.

— Добре съм, господарке. Благодаря ви.

Мариса забързано излезе навън и се дематериализира пред къщата в стил „Тюдор“, в която живееше настоящият председател на Съвета. Почука на вратата, като се надяваше на Хавърс да му беше минало. Разбираше защо онова, което бе видял в болничната стая, го бе разгневило, но всъщност опасенията му бяха безпочвени — нали Бъч вече не беше част от живота й.

Господи, прилошаваше й всеки път, щом се сетеше за това.

Един доген й отвори вратата и я съпроводи до библиотеката.

Когато Мариса влезе, деветнайсетимата вампири, които се бяха разположили около полираната маса, с нищо не показаха, че са забелязали появата й. Което изобщо не беше необичайно. Само че този път брат й също не вдигна очи. Нито й бе запазил стол до себе си. Нито се приближи, за да й помогне да седне.

На Хавърс въобще не му беше минало. Ни най-малко.

Все едно, тя щеше да поговори с него след заседанието и да го успокои, колкото и да я болеше, защото в момента наистина се нуждаеше от подкрепата му.

Настани се в края на масата, на средния от три празни стола. В този миг пристигна и последният вампир и направо се вцепени, виждайки, че единствените свободни места са тези от двете й страни. Последва неловка пауза, докато един доген не се втурна с още един стол и новодошлият се настани на него.

Председателят, изискан белокос вампир с изключително древно потекло, оправи купчинката документи пред себе си, потропа по масата със златната си писалка и се прокашля.

— Обявявам заседанието за открито и поставям на обсъждане дневния ред, копие от който всички сте получили. Един от членовете на нашия съвет е изготвил добре обоснован проект на искане към краля, искане, което смятам, че трябва незабавно да разгледаме.

Той вдигна лист кремава хартия и зачете:

— С оглед на жестокото убийство на принцепс Уелесандра, обвързана с воина от Братството на черния кинжал Тормент, син на Харм, и кръвна дъщеря на принцепс Реликс, както и с оглед на отвличането на принцепс Бела, обвързана с воина от Братството на черния кинжал Зейдист, син на Агони, кръвна дъщеря на принцепс Ремпун и кръвна сестра на принцепс Ривендж, и освен това с оглед на многобройните убийства на вампири от глимерата, покосени в тяхната младост от членове на Обществото на лесърите, смятам за очевиден факта, че заплахата, надвиснала над нашата раса, напоследък става все по-непосредствена. Ето защо, долуподписаният член на Съвета най-почтително настоява за възобновяване на практиката на задължителна изолация за всички необвързани жени от аристокрацията, за да бъдат опазени кръвните линии на нашата раса. В допълнение към това, тъй като едно от задълженията на Съвета е закрилата на всички членове на расата ни, долуподписаният член на Съвета най-почтително моли тази практика да обхване всички класи.

Когато свърши с четенето, председателят вдигна глава и продължи:

— Според утвърдените правила на Съвета на принцепсите, внасям искането за обсъждане.

Предупредителни камбани зазвънтяха в главата на Мариса, когато погледът й обходи стаята. Шест от присъстващите на днешното заседание бяха жени, но Мариса бе единствената, която предлаганата заповед щеше да засегне. Въпреки че някога беше шелан на Рот, той никога не я бе взел за своя жена, така че тя си оставаше необвързана.

Докато в библиотеката се надигаше вълна на одобрение, Мариса погледна към брат си. Хавърс щеше да получи пълна власт над нея. Хитър ход от негова страна, без съмнение.

Ако той станеше неин попечител, тя нямаше да има правото да напуска къщата без негово разрешение. Нямаше да може да остане член на Съвета, ако той не беше съгласен. Нямаше да й бъде разрешено да ходи никъде, нито да прави каквото и да било, защото на практика щеше да се превърне в негова собственост.

Не съществуваше особена надежда Рот да отхвърли искането, ако Съветът го одобреше. Като се имаше предвид положението с лесърите, нямаше никаква рационална причина за налагането на вето и макар по закон никой да не можеше да свали Рот от престола, липсата на доверие в неговото водачество можеше да доведе до гражданско неподчинение. А това беше последното, от което расата им се нуждаеше в този момент.

Добре, че Ривендж го нямаше — поне тази вечер не можеха да сторят нищо. Отколешните правила на Съвета повеляваха, че макар право на глас да имат единствено представителите на шестте рода основоположници, може да се гласува само в присъствието на всички членове на Съвета. Ето защо, въпреки че и шестте най-стари рода бяха представени тази вечер, въпросът не можеше да бъде решен поради отсъствието на Рив.

Докато членовете на Съвета ентусиазирано обсъждаха искането, Мариса поклати глава. Как можа Хавърс да разбуни този кошер! И то без никакъв повод, тъй като между нея и Бъч нямаше нищо. По дяволите, трябваше да поговори с брат си и да го убеди да се откаже от това абсурдно предложение. Да, убийството на Уелесандра беше истинска трагедия, но да принудят всички жени да се крият, би било стъпка назад.

Завръщане към средновековните нрави, когато жените прекарваха живота си далеч от чуждите очи, и бяха по-скоро вещи, отколкото личности.

С кристална яснота Мариса си представи момиченцето със счупения крак и неговата майка. Онова, което Хавърс предлагаше, бе не просто потисническо, но и опасно, ако някое семейство се озовеше под контрола на погрешния хелрен. От гледна точка на закона, попечителят на жена в изолация можеше да прави с нея каквото си поиска и никой не можеше да му потърси сметка.

 

 

Ван Дийн се намираше в мазето на друга къща, в друг квартал на Колдуел. В устата му имаше свирка, погледът му следеше движенията на светлокосите мъже пред него. Шестимата му „ученици“ бяха застанали в редица, с леко присвити колене и вдигнати юмруци, и нанасяха мълниеносни удари ту с лявата, ту с дясната ръка. Въздухът беше пропит със сладникавия им мирис, но Ван Дийн беше свикнал с него и не го усещаше.

Наду свирката два пъти. Като един, шестимата мъже вдигнаха и двете си ръце, сякаш сграбчваха главата на невидимия противник като баскетболна топка, и започнаха да нанасят удари с дясното си коляно. Ван отново наду свирката и те смениха крака.

Неприятно му беше да го признае, защото това означаваше, че вече е минал разцвета на силите си, но да обучава други мъже да се бият, беше много по-лесно, отколкото сам да излезе на ринга. Така че наистина оценяваше възможността, която му се беше открила най-неочаквано.

Пък и се оказа, че го бива в преподаването. Освен това тези гангстери усвояваха бързо и удряха здраво, така че задачата му още повече се улесняваше.

А те определено бяха гангстери. Носеха еднакви дрехи. Боядисваха косите си в един и същи цвят. Използваха едни и същи оръжия. Далеч не толкова очевидни бяха целите им. Тези момчета притежаваха желязната дисциплина на войници. Нищо общо с немарливостта, която повечето улични бандити прикриваха с глупашко перчене и куршуми. По дяволите, приличаха на служители на някаква специална държавна агенция. Бяха организирани в отряди. Екипировката им беше първокласна. Самоотвержеността им — забележителна. Освен това бяха страшно много.

Ван беше започнал едва преди седмица, като водеше курсове по пет часа на ден и всеки път учениците му бяха различни. Шестимата пред себе си, например, виждаше едва за втори път.

Само че защо им трябваше на федералните да използват такъв като него за обучение?

Той наду свирката продължително, за да ги накара да спрат.

— Това е всичко за днес.

Те развалиха строя и отидоха да вземат саковете с екипировката си. Не казаха нищо. Не общуваха помежду си. Нямаше и помен от обичайното перчене и грубоватите шеги, типични за група мъже.

Докато излизаха един по един, Ван бръкна в своя сак и извади бутилка вода. Отпи няколко глътки, като си мислеше, че трябва да тръгва. След час го очакваше битка в другия край на града. Нямаше да има време да хапне нещо, но и без това не беше гладен.

Той си облече якето, изкачи на бегом стълбите, извеждащи от мазето, и направи една бърза обиколка на къщата. Беше празна. Нямаше никакви мебели. Нито храна. Абсолютно нищо. Всички останали къщи, в които беше преподавал досега, бяха съвсем същите. Кухи фасади, които отвън изглеждаха жизнерадостно нормални.

Дяволски странно.

Излезе навън, като не пропусна да заключи след себе си, и се отправи към пикапа си. Всеки ден се бяха срещали на различно място и той подозираше, че и занапред ще е така. Всяка сутрин, точно в седем часа, му съобщаваха новия адрес по телефона и той тръгваше. Часовете, в които преподаваше смесица от различни бойни изкуства, траеха по сто и двайсет минути, след което пристигаше нова група ученици. Програмата се спазваше съвършено точно.

А може би бяха някаква паравоенна групировка?

— Здравей, синко.

Ван се вцепени за миг, после погледна над капака на автомобила. От другата страна на улицата беше паркиран миниван и до него, небрежно облегнат като домакиня, която се кани да откара децата си на футболната им тренировка, стоеше Хавиер.

— Какво има? — попита Ван.

— Справяш се добре с учениците — отвърна Хавиер. Студената му усмивка прекрасно подхождаше на също толкова студените му бледи очи.

— Благодаря. Трябва да вървя.

— Само за момент — спря го Хавиер и Ван усети как настръхва, когато онзи се отдръпна от колата и пресече улицата. — Е, синко, мислех си, че може би ще поискаш да се обвържеш по-тясно с нас.

По-тясно, а?

— Съжалявам, нямам желание да се забърквам в престъпна дейност.

— Защо мислиш, че онова, което вършим, е незаконно?

— Я стига, Хавиер. Веднъж вече съм бил в затвора. Беше отегчително.

Хавиер мразеше, когато Ван се обръщаше към него толкова свойски, затова го правеше при всеки удобен случай.

— А, да, онази банда за кражба на коли, с която си се движил известно време. Бас държа, че брат ти ти е чел доста конско по този въпрос, нали? Нямам предвид онзи брат, с когото сте крали заедно. Говорех за съвестния член на семейството. Онзи, който съблюдава законите. Ричард, нали така?

Ван се намръщи.

— Слушай какво ще ти кажа. Ти няма да замесваш семейството ми в това, а в замяна аз няма да пропея пред ченгетата и да им издам местонахождението на къщите, които използвате. Така де, сигурен съм, че момчетата от полицейското управление с огромно удоволствие ще заповядат на неделна вечеря. Хич няма и да чакат втора покана.

„Да те видим сега“, помисли си Ван, когато лицето на Хавиер придоби безстрастно изражение. После обаче копелето се усмихна.

— Чуй пък аз какво ще ти кажа. Мога да ти направя уникално предложение.

— Нима?

— Абсолютно.

Ван поклати глава с безразличие.

— Не е ли малко рано да ми предлагате да ме посветите в тайните си? Ами ако се окаже, че не заслужавам доверие?

— Няма такава опасност.

— Вярата ти в мен е направо трогателна, но отговорът ми си остава „не“. Съжалявам.

Ван очакваше да му възразят. Но Хавиер просто кимна.

— Както искаш.

С тези думи той се обърна и се запъти към минивана си.

„Странно“, помисли си Ван, докато се качваше в пикапа. Тези момчета бяха дяволски странни.

Но поне плащаха навреме. И то — щедро.

 

 

В другия край на града Вишъс се материализира пред моравата на един добре поддържан блок. Рейдж го последва миг по-късно, приемайки в сенките до него формата си от плът и кръв.

„По дяволите“, помисли си Ви. Прииска му се да беше изпушил още една цигара, преди да дойдат. Имаше нужда от цигара. Имаше нужда от… нещо.

— Ви, братко, добре ли си?

— Да. Страхотно. Да се захващаме за работа.

След като я отключиха със силата на волята си, те отвориха входната врата и прекрачиха прага. Мястото миришеше на освежител за въздух, изкуствена портокалова воня, която полепваше по ноздрите като боя.

Отказаха се от асансьора, защото някой вече го беше повикал, и тръгнаха по стълбите. Когато стигнаха до втория етаж, подминаха апартаменти С-1, С-2 и С-3. Ви не сваляше ръка от пистолета, скрит под сакото му, макар да беше почти сигурен, че най-лошото, което можеше да очакват, е да се натъкнат на портиера. Мястото беше като излязло от кутийка и толкова сладникаво, че да ти прилошее. Букети от изкуствени цветя украсяваха вратите, пред които имаше постелки със сърчица или бръшлян. Прасковенорозови залези в рамки се редуваха със снимки на пухкави кученца и котенца.

— Леле — промърмори Рейдж, — това място добре са го захаросали.

— Да, направо лепне.

Ви спря пред вратата с табелка С-4 и я отключи с ума си.

— Какво правите?

Двамата с Рейдж рязко се обърнаха.

По дяволите, и това ако не беше едно от шибаните Златни момичета^[3]! Пред тях стоеше дребничка старица с истински венец от къдрава бяла коса и набръчкан ватиран халат, който приличаше на покривка за легло.

Проблемът беше, че имаше очи на питбул.

— Попитах ви нещо, младежи.

Рейдж пое нещата в свои ръце, което беше добре — него повече го биваше в очароването.

— Дойдохме да посетим един приятел, госпожо.

— Значи познавате внука на Доти?

— О, да, госпожо, познаваме го.

— Така и изглеждате — заяви старицата, което очевидно не беше комплимент. — Между другото, смятам, че трябва да се изнесе оттук. Доти почина преди четири месеца, а той изобщо не подхожда на това място.

„Нито пък вие“, добавиха очите й.

Макар и да внимаваше да не разкрие зъбите си, усмивката на Рейдж беше очарователна.

— А, той се изнася. Всъщност — вече го направи. Тази вечер.

— Извинете ме — намеси се Ви, — ей сега се връщам.

И докато Рейдж му хвърляше поглед, който красноречиво казваше „да не си посмял да ме оставиш аз да се оправям с този горещ картоф“, Ви прекрачи прага на апартамента и затвори вратата под носа му. Ако не успееше да се оправи с бабката, Рейдж щеше да изтрие спомените й, макар и само в краен случай. Изтриването на спомени понякога не понасяше добре на по-възрастните хора, чийто ум вече не беше достатъчно устойчив, за да се справи с чуждото проникване.

Така че, да, Холивуд и съседката на Доти щяха да имат възможност да се сближат, докато Ви претършуваше мястото.

С насмешлива усмивка, Вишъс се огледа наоколо. Боже, как само вонеше на лесър. Отвратително сладникаво. Като Бъч.

„По дяволите. Не мисли за това.“

Ви се насили да насочи вниманието си към апартамента. За разлика от повечето жилища на лесъри, в които беше влизал, в този имаше мебели, макар да бе очевидно, че е бил обзаведен от предишната си обитателка. А тя явно беше имала слабост към цветни десени, плетени покривчици и порцеланови котенца. Тя бе подхождала отлично на мястото.

Нищо чудно лесърите да бяха прочели за кончината й във вестника и да се бяха възползвали. Възможно беше дори внукът й наистина да се беше настанил тук след въвеждането си в обществото им.

Ви надникна в кухнята и никак не се изненада, когато не откри нищо за ядене — както в хладилника, така и в шкафовете.

Докато отиваше към другата част на апартамента, се зачуди защо ли лесърите никога не криеха къде живеят. Повечето от тях умираха, носейки документи за самоличност, които дори не бяха фалшиви. От друга страна, те всячески се стараеха да разпалват конфликта между двете раси.

Какво имаме тук?

Ви отиде до розово-бяло писалище, върху което беше отворен един лаптоп „Дел“. Той прокара пръст по мишката и набързо прегледа съдържанието му. Криптирани файлове. Всяко късче информация беше защитено.

Макар да не полагаха никакви усилия да скрият къде живеят, лесърите адски се стараеха да пазят хардуера си. Повечето от тях притежаваха компютри, за чиято сигурност обществото се грижеше така, както Ви за компютрите на Братството. Така че защитата им беше, общо взето, непробиваема.

Добре, че за Ви думата „непробиваем“ не съществуваше.

Той затвори лаптопа, издърпа електрическия кабел и го прибра в джоба си, след което пъхна машината под якето си и вдигна ципа. После продължи с претърсването. Спалнята изглеждаше така, сякаш в нея беше избухнала същинска бомба от кретон, разпръсквайки водопад от цветчета и волани върху леглото, прозорците и стените.

И точно там я откри. Върху малка масичка до леглото, между телефона, стар брой на „Рийдърс Дайджест“ и същинска армия от шишенца с лекарства, стоеше керамична урна с вместимост около литър.

Ви отвори капачето на телефона си и набра номера на Рейдж.

— Аз изчезвам. Намерих един лаптоп и урната.

След това затвори, взе урната и я притисна до компютъра. Дематериализира се в Дупката, като си мислеше колко е удобно, че хората не облицоват стените си със стомана.