Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (96)

94.

Докато вървеше по коридора, Паркър беше благодарна, че всичко стана толкова бързо. Нямаше никакво време за мислене. Което бе за добро. Ако се замислеше за случващото се, неминуемо щеше да се обърне и да излезе.

Двама мъже от охраната на Фондовата борса бяха залегнали зад последното безопасно укритие и наблюдаваха входа на залата. Емили Паркър им показа значката си.

— Къде е той?

Двама брокери от борсата, скрити зад щандовете, й прошепнаха:

— Внимавайте, той е много опасен!

— Има оръжие — предупреди я някакъв пълничък мъж с оредяла черна коса.

Тя влезе в залата и се развика:

— Ти наистина ли си въобразяваш, че ще се отървеш безнаказано, шибаняк нещастен! Да, на теб говоря, боклук такъв!

— Коя си ти? — ревна Муни по микрофона.

— Аз ли? Аз съм една дама, която днес е дошла тук, за да си върши работата — извика Емили. — Докато ти си един най-обикновен престъпник, убиец на безпомощни деца. И сигурно си перверзен тип.

— Хей, госпожо! — обади се единият от брокерите. — Затваряй си устата! Заради теб ще избие всички ни!

— Не съм! — отрече Муни.

— Не си, така ли? — подигравателно извика Емили. — Да не се шегуваш? Достави ти удоволствие да убиеш тези невинни деца.

— Тези деца, както ти ги нарече, бяха безполезни, нищо не струваха. Те заслужаваха да умрат! — кресна Муни. — Родителите им е трябвало по-добре да ги обучат. Да ги научат колко е важно да бъдеш човечен.

— О, стига! Ти ли ще ни учиш на човечност? — разбесня се Емили. — Извинявай, аз мислех, че си само убиец на деца!