Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (86)

84.

Пресякох паркета с бесен спринт и блъснах вратата към сутерена. Бях само на половин крачка пред Емили. Мъжете от екипа на ФБР за спасяване на заложници ни следваха плътно надолу по стълбището.

В сутерена бе тъмно и задушно, вонеше на хлор. Нима ще се опита да убие двете момчета тук долу, преди да успеем да се доберем до него? Или вече ги е застрелял? Докато се лутахме в полумрака, преминахме покрай някакви тръби за басейна на училището и един парен котел, който съскаше застрашително.

Когато свихме зад ъгъла, зърнах тънка ивица дневна светлина. Идваше от една открехната решетка над нас, към която водеше къса метална стълба. Вдигнах глока си и веднага се покатерих по стълбата. Никой не откри стрелба срещу мен, затова рискувах и си подадох главата навън.

По дяволите! Отдясно видях къса уличка с контейнери за смет, която водеше към метална врата. Отворена метална врата, извеждаща на Осемдесета улица, откъм задния край на двора на училището, простиращ се между две пресечки.

Зад ъгъла се чуха викове и свистене на автомобилни гуми.

— Мамка му! Хайде! — извиках на Емили, като изскочих на напукания бетон в задния двор.

На улицата заварих един смаян шофьор на такси, филипинец, с бяло кепе на главата, който говореше по мобилния си телефон. Около него се бяха струпали строителни работници, сочещи на изток към Лексингтън Авеню.

— Току-що зави надясно по „Лекс“ — каза таксиджията, като забеляза полицейската значка, окачена на шията ми. — Някакъв сбъркан кучи син преди секунди ми задигна таксито.

— Имаше ли деца с него? — попитах задъхано.

— Бяха две момчета — обясни филипинецът. — И бяха оковани заедно с белезници. Какво става, по дяволите?

„Иска ми се и аз да знаех“, помислих си, загледан по протежението на улицата.

Завих зад ъгъла и застинах за миг, вцепенен. Цялото авеню, от единия до другия край, бе претъпкано с автомобили, автобуси, камиони…

Десетки таксита се отдалечаваха в южна посока. И нито едно от тях не изглеждаше да се движи прекалено бързо. Нямаше начин да се открие в кое от тях се криеше Муни.

Извадих мобилния си телефон, за да се свържа с екипа край пътната бариера, но в същия миг някой ми позвъни.

— Майк? Аз съм — произнесе спокоен глас. Звучеше интелигентно.

Беше Муни! Онемях. Обля ме пот, докато се опитвах да си поема дъх. Пристъпих на платното, озъртайки се напрегнато за похитителя, но около мен се разпищяха клаксони. Дали смяташе да ми се подиграва? Да ми натяква, че се е измъкнал? Бях съгласен да стреля по мен само за да се издаде къде се намира.

Емили се появи зад ъгъла. Отдалеч по лицето й се четеше един-единствен въпрос: Той ли ти се обажда? Кимнах й утвърдително.

— Франсис? — изрекох предпазливо по телефона.

— Ако някой се опита да ме спре, двете момчета ще загинат — прозвуча равният му глас.

— Никой не иска да се случва това — побързах да го уверя. — Слушай, Франсис. Знаем за Пепеляната сряда, когато са загинали приятелите ти. Вината не е била твоя, човече. Не се обвинявай за това. Ти си постъпил правилно. Чух и за болестта ти. Знаем също и за работата ти със социално слабите. Ти си добър човек. С това ли искаш да те запомнят? Със смъртта на още две напълно беззащитни момчета? Това е безумие.

— Кой казва, че светът е разумен, Майк? А и няма значение с какво ще ме запомнят — изрече той след кратка пауза. — Само едно нещо има значение.

Какво му ставаше на този тип? Звучеше като някой месия, все едно вярваше, че изпълнява Божията воля.

— Защо? — изкрещях. — Защо, по дяволите, правиш това?

— Ти си католик, Майк, нали така? Та кое нюйоркско ченге от ирландски произход не е католик? Е, чу ли днешната проповед? Питам: изслуша ли днешната проповед? Защото, ако я бе слушал, нямаше да ми задаваш този въпрос.

Проповедта…

— Тогава вземи мен за заложник, Франсис. Остави децата. Каквото и да искаш да постигнеш, можеш да използваш мен вместо тях.

— Това няма да свърши работа, Майк. Сам ще се увериш. Всичко ще се разкрие пред теб. Пред всички. Не остана много. Вече съм почти до крайната си цел. Нашата крайна цел. Олекна ли ти? На мен — да.

И тогава той захлипа. Странно, но не изпитах и капка жал към него.

— Това е най-лошото, което някога се е случвало. Но няма нищо. Сигурно само аз съм човекът, достатъчно силен, за да се справи.