Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (70)

68.

— Тате, моят кръст от пепел добре ли ми стои? Казах на дядо да се постарае — извика Криси, петгодишната ми дъщеричка, като се настанихме до прозорците на препълненото с народ кафене „Старбъкс“ на ъгъла на Деветдесет и трета улица и Бродуей.

Преди малко, след службата в църквата, изпратихме братята и сестрите й на училище. Криси, която още посещаваше детската градина, бе ужасно щастлива, че до обед не трябва да ходи никъде.

— Не знам. Нека да проверя… — Наведох се през масата, улових малката й брадичка и се взрях в нея. Не успях да се сдържа и целунах нослето й. — Изглежда страхотно, Криси. Дядо ти се е справил добре. Освен това си отива много с шоколадовите ти мустаци.

Когато тя отново се зае със своята напитка, аз се загледах в дългата редица от сладкиши. Наоколо чакаха за сутрешното си кафе, десерти и безалкохолни бавачки с деца, уморени строителни работници и не по-малко уморени мъже и жени, облечени в бизнес костюми. Много малко от тях имаха по челата си кръстове от пепел.

Ледена тръпка ме прониза при мисълта дали убиецът не бе замислил да стреля по хората с кръстове от пепел по челата. Нямаше съмнение, че ще предприеме нещо. Всички признаци сочеха, че днес ще е денят. Единствените неизяснени въпроси бяха къде и как ще го извърши.

Разтърках очи, преди да отпия от кафето си. Нивото на кофеин в кръвта ми се бе покачило до рекордни нива през последните две безсънни денонощия, но това не ми помагаше. След последната среща на всички полицейски екипи, ангажирани в разследването, аз посветих по-голямата част от нощта за търсене в Гугъл на всичко, което можеше да се открие за Пепеляната сряда.

Тя беше един от най-тържествените дни в годишния календар на католическите литургии. Защото бе денят на размисъл за греховете ни и тяхното изкупление.

Но чии грехове имаше предвид убиецът? Греховете на убитите деца? Или на обществото? Или своите собствени?

Видях печалното отражение на моя кръст от пепел в металния поднос за чаши.

Да, със сигурност бях допуснал грешки, за които да се покайвам тази сутрин, помислих си и отместих поглед. Задето още не бях приключил с този ужасен случай.

Докато Криси си играеше на отгатване на думи с едно от съседските деца, аз за стотен път проверих мобилния си телефон, за да се уверя дали не съм пропуснал някое съобщение, но се появяваше само скрийнсейвърът с моя тапет с емблемата на „Янките“.

Емили бе настояла да побързат с обработването на отпечатъка, но все още нямахме отговор.

Завъртях телефона си върху шахматната маса, докато гледах през прозореца към Бродуей. Усещах как миговете летят, а нищо не мога да направя.

Къде и как?, запитах се аз. Къде и как?