Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (6)

4.

Оказа се, че номер едно на Западна седемдесет и втора улица е прочутият блок „Дакота“ — сграда в готически стил, внушителна като замък, където бе живял Джон Ленън до деня, в който бе застрелян точно пред главния вход. В същата жилищна сграда бе живяла и дамата, вдъхнала живот на злодея в трилъра „Бебето на Розмари“, припомних си развеселено. Този следобед добрите знамения май нямаха край.

Подминах блока и паркирах вана си до следващия ъгъл, на „Кълъмбъс Съркъл“. Върнах се пеша по Седемдесет и втора улица. Ако този случай се окажеше отвличане, мястото вече трябваше да бъде под наблюдение. Определено не ми се искаше това семейство да се е свързало с полицията.

Преминах през вратата от ковано желязо на входа на блока „Дакота“. На същото място, в този вход с двойна арка отгоре, Чапман бе убил бившия фронтмен на „Бийтълс“. Беше го застрелял в гърба, преди Ленън да стигне до входа на фоайето след няколкото стъпала вдясно. Заради това сградата бе предпочитана спирка в обиколките на туристическите групи. Йоко, която още живееше тук, сигурно с гордост наблюдаваше как посетителите се оглеждат за дупките от куршумите.

Като се изкачих на етажа, пред мен се отвори тежка месингова врата. До надписа „Всички посетители трябва да обявяват за посещението си“ застана едър портиер азиатец в тревистозелен костюм с шапка.

— Тук съм, за да се срещна със семейство Дънинг — обясних, показвайки му дискретно полицейската си значка.

След като обявих за посещението си, се появи втори, по-възрастен портиер, който ме поведе навътре през фоайето. Стените бяха украсени с най-пищната ламперия от тъмен махагон, която някога бях виждал. Внушителен полилей, достоен за някоя бална зала, както и изкусно изработените корнизи по тавана и подът от бял мрамор, наричан травертин, допълваха впечатлението за изискан интериор.

Вторият портиер, на свой ред, ме предаде на момчето от асансьора. Като се качихме на етажа, един дребен иконом ми направи знак да вляза през отворената врата на апартамент 10В, почти двойно по-висока от нормалните.

Щом се озовах вътре, видях в цялото му протежение апартамента на фамилията Дънинг, та дори и откриващата се оттам гледка към Сентръл Парк. Просторните стаи бяха свързани последователно, така че да има повече от един достъп до всяка от тях, вероятно за да могат гостите да избягват срещите с прислугата. Дървеният под, както и ламперията по стените, беше от кубински махагон, оформен като рибена кост, с тъмни первази от орехово дърво.

Поразително красива брюнетка изскочи забързано от дългия коридор на апартамента, облечена с изпомачкана вечерна рокля. Дори отдалече си личеше, че силна тревога сковава изящното й лице. Гневът ми заради спешното повикване тутакси се изпари и сърцето ми се сви от състрадание към нея. Дори с елегантните си дрехи, сред изисканата обстановка, тя си оставаше просто една майка, поболяла се от тревога за детето си.

— Слава богу, че дойдохте. Детектив Бенет, нали? — запита тя с подчертан английски акцент. — Притеснена съм за моя син, Джейкъб. Нещо се е случило с него.

— Тук съм, за да ви помогна да го намерите, госпожо — заговорих й колкото можех по-спокойно и извадих бележника си. — Кога за последен път се видяхте с Джейкъб?

— Говорих с него преди три дни. Джейкъб живее в общежитието на Нюйоркския университет на Хейдън Хол, точно до Вашингтон Скуеър Парк. Моят съпруг още е там заедно с баща ми. Разпитаха приятелите на Джейкъб, но никой не го е виждал от петък. Дори и съквартирантът му. Никой…

„Може би е срещнал някое привлекателно момиче“, искаше ми се да я успокоя.

— Това, че никой не го е виждал през тези няколко дни, още не означава, че с него непременно се е случило нещо лошо, госпожо Дънинг. Има ли някаква специална причина, заради която се опасявате, че нещо подобно може да го е сполетяло?

— Снощи с моя съпруг отпразнувахме двайсет и петата годишнина от сватбата ни в „Льо Сирк“. Планирахме от месеци това честване, като Джейкъб също участваше в подготовката. Дядо му долетя чак от Бордо специално за случая. Синът ни за нищо на света нямаше да пропусне събитието. Той е единственото ни дете. Не можете да си представите колко сме близки. В никакъв случай нямаше да изтърве възможността да се види с дядо си.

Започнах да разбирам загрижеността й. Това, което ми разказваше, ми се струваше странно.

— Той спомена ли нещо при последния ви разговор? Нещо по-особено? За някого, с когото се е запознал или…

Точно тогава звънна телефонът върху старинния бюфет до нея. Тя прикова ужасения си поглед в екранчето, където се изписа номерът на повикващия, а после погледна към мен, когато телефонът отново звънна.

— Не познавам този номер — заяви жената с нарастваща паника. — Въобще не познавам този номер!

— Това е добре — казах й, опитвайки се да я успокоя. Надрасках набързо номера в бележника си и се оставих на инстинктите си. — Изслушайте ме, Ейприл. Погледнете ме. Ако се обажда някой, който е свързан с изчезването на Джейкъб — не мисля, че е така, но да го допуснем, — вие трябва да го попитате съвсем ясно какво трябва да направите, за да върне сина ви, ясно ли е? И ако можете, поискайте да поговорите с Джейкъб.

Сълзите рукнаха по лицето й, когато телефонът отново иззвъня. Тя ги избърса с треперещата си ръка, преди да грабне слушалката. Аз слушах разговора от деривата в съседния кабинет. Още с вдигането на слушалката натиснах бутона за запис на телефонния секретар.

— Да? На телефона е Ейприл Дънинг.

— Джейкъб е при мен — заяви странно ведър глас. — Чуйте го.

Долетя изщракване и бръмчене по линията, а след това нещо като звукозапис.

„Въпрос номер девет: Ако си роден в Судан, какви ще са шансовете ти да доживееш до четиридесет години? И какво общо има това с твоя айпод трето поколение от серията «Нано»?

— Не зная — изхлипа един млад мъж. — Престани. Моля те, престани.“

Отново се чу изщракване от записа.

— Точно след три часа ще получите инструкции — заяви спокойният глас. — Следвайте ги буквално, иначе никога няма да видите пак сина си жив. Никаква полиция. Никакво ФБР.

Връзката прекъсна. Окачих слушалката на деривата в кабинета. Госпожа Дънинг бе коленичила на пода с шарки като рибена кост и плачеше неутешимо.

— Беше Джейкъб — простена тя. — Копелето е заловило сина ми.

Икономът ме изпревари с една крачка, като й помогна да седне на най-близкия стол.

Веднага натиснах бутона за бързо набиране на номера на шефа ми. Невероятно, но наистина беше отвличане. Не разполагахме с много време, за да организираме всичките ни екипи — оставаха ни само три часа. Имаше опасност всичко да приключи много скоро.

Загледах се намръщено през прозореца. Долу, в Сентръл Парк Уест, бе спрял туристически автобус. Хората приготвяха фотоапаратите си, като се насъбираха пред мемориала на Джон Ленън, наричан „Ягодовите полета“. Телефонът ми зазвъня болезнено бавно, докато чаках да се свържа с шефа ми. През цялото това време писъците на госпожа Дънинг продължаваха да отекват през стаите с високи тавани.

— Хайде — промърморих сърдито. — Вдигни телефона.