Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (50)

48.

Вятърът се усили. Пулсът ми също, когато Гордън Хейстингс най-после излезе от колата си, паркирана на булевард „Клейтън Пауъл-младши“. С мощния си бинокъл „Никон“ проследих как бащата, със загрижено лице, се отправи към покрития с бетон двор.

— Внимание — чу се в слушалката гласът на един от членовете на проследяващите екипи. — Един чернокож с кафяво кожено яке се приближава от юг.

Двамата с агент Паркър се втурнахме към югоизточния ъгъл на покрива. Точно под нашия наблюдателен пункт някакъв млад плешив чернокож, със слънчеви очила, крачеше през южния паркинг право към мястото, където чакаше Хейстингс.

Извика му, когато излезе насред двора. Аз включих другата радиостанция, която бе настроена да приема сигнала от микрофона, закрепен към тялото на Хейстингс.

— Насам — каза му чернокожият.

Хейстингс се спря. Замря намясто, тежко задъхан. Щом непознатият приближи, магнатът вкопчи ръце в дръжката на куфара на колелца.

— Къде е Дани? — попита той. — Къде е синът ми?

Без да му обръща внимание, чернокожият извади от джоба си своя мобилен телефон, вече с вдигнато капаче, и го подаде на Хейстингс.

Дори и без помощта на бинокъла вероятно щях да забележа как само след секунда лицето на бащата грейна от щастие.

— О, Дани! — възкликна той и се разплака. — Това си ти! Боже мой, мислех, че си мъртъв. Ранен ли си? Боли ли те някъде?

Изпитах краткотрайно облекчение, докато с Емили се спогледахме изненадано. Похитителят бе убил първите си две жертви почти веднага след отвличането. Фактът, че Дан Хейстингс навярно още бе жив, беше добре дошла за нас изненадваща промяна в неговата тактика.

— Дошъл съм, за да те върна обратно у дома, Дани — продължи медийният магнат. — Ще изпълня всичко, което поискат от мен. Ти ще се прибереш у дома. Аз…

Радостното изражение на лицето на Гордън Хейстингс помръкна тъй бързо, както се бе появило. Сигурно похитителят заговори. Беше крайно неприятно, че не можехме да слушаме и двамата.

— Да, разбира се, че съм донесъл парите — увери го Хейстингс. — Но ти няма да получиш нито цент, докато синът ми не бъде освободен.

Наблюдавахме безпомощно как Хейстингс изслуша внимателно това, което похитителят казваше.

— Къде да погледна? В телефона? — попита накрая Хейстингс.

Магнатът отдръпна телефона от ухото си и се вгледа в екранчето.

Какво стана сега? Какво видя на изображението на екрана? Някакво видео на живо?

— Може ли някой да надзърне в екрана на този телефон? Какво вижда той? — извиках по радиостанцията на екипа за проследяване.

— Вижда се някаква фигура, като че ли в инвалидна количка — обади се един от снайперистите към екипа за спасяване на заложници. — Но оттук едва я различавам.

— Добре… — изрече Хейстингс накрая и подаде парите на непознатия чернокож.

Това, което магнатът бе видял, очевидно го бе убедило, че са освободили сина му. Аз обаче още не бях сигурен.

— Ето, вземи. Тук е всичко — избъбри Хейстингс. — Ще направя това, което ми каза. А сега пусни Дани да си тръгне.