Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (104)

102.

Когато влязох в колата си, оставена на паркинга на кея в Челси, още не можех да повярвам на случилото се. Какво му беше сбърканото на това момче? Сложната схема за прехвърляне на парите, измислена от него, бе достатъчно впечатляваща. Дан дори бе успял да убеди онзи откачен младеж да скочи от платформата до моста, за да му достави парите.

Независимо дали бе в инвалидна количка или не, момчето бе умно, очарователно и богато. Не беше ли достатъчно? Ако толкова мразеше баща си, защо не бе събрало достатъчно смелост и да си тръгне?

Дан трябва да е обичал много всичките онези пари, осъзнах. Трудно му е било да се раздели с тях. И да пожертва целия този лукс. Дан искаше да си остане с омразата, но без да плаща за нея. Защото мразеше да плаща. Дори и Муни би могъл да му го каже.

Франсис Скот Фицджералд не е бил прав, реших аз, като гледах скъпата яхта. Богатите в действителност са същите като теб и мен. Също толкова глупави, дребнави, късогледи, сбъркани, пълни с недостатъци. Като всички хора по света.

Докато продължавах да съзерцавам опитите на юпитата да играят голф на игрището зад яхтите, внезапно си спомних за една личност. Прегледах списъка в телефона ми за бързо набиране и позвъних.

— Център за разследване на серийни убийци. Агент Паркър ви слуша.

— О, агент Паркър! — зарадвах се аз. — Бенет ти се обажда. Как си?

— Майк! — изкрещя тя. Наистина прозвуча щастлива да ме чуе. Сигурно бе забравила как се бяхме сбогували в хотела й. — Хей, как са нещата при теб? Онзи купон беше страхотен. Човече, бях адски пияна.

— Не повече от мен — уверих я. — Слушай, току-що открих, че сме били прави, когато предполагахме, че има нещо странно в отвличането на момчето на Хейстингс. Оказа се пълна измама. Той я замислил заедно с гаджето си, рускинята. Искали да оберат баща му. Много мило, нали? Нещо като малко подранил подарък за Деня на бащата.

— Брей! — възкликна тя, а после задълго остана смълчана.

— Когато с Франсис З. се вкопчихме в словесен двубой, той ми заяви, че днешната младеж е безполезна. Понякога си мисля, че е бил прав. Може би този свят съвсем се е побъркал.

Опитах се да й кажа още нещо, но когато отворих уста, думите заседнаха в гърлото ми. Исках само това, което всички родители искат за чедата си: хубаво и спокойно място, в което децата им да живеят. Страхувах се и бе болезнено да мисля за всички безумни, лоши неща, които можеха да се случат, за мрачното бъдеще, което може би ги очакваше.

Погледнах към водата. Макар денят да бе слънчев, вятърът, свистящ през спуснатия прозорец на колата, бе остър, хапещ, студен.

— Не знам много за света, Емили — признах й накрая. — Наясно съм само, че Муни е мъртъв и че ние още сме на работа.

Включих двигателя и усилих отоплението.

— Това може да не е точно щастливият край на историята — казах, — но какво толкова. Все пак е началото.