Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (35)

33.

Стана почти девет вечерта, когато приключи ежедневната среща на екипа за спешно реагиране. Изтощена, Емили Паркър се прибра в хотела си. И само след минути с плясък се потопи в закрития басейн.

Нищо не можеше да се сравни с този първи, магически за нея досег с водата. И както бе свикнала, тя се гмурна в хладното й спокойствие чак докато ръката й не докосна дъното.

Заплува бруст със затворени очи. Във водата всичките й тревоги изчезваха. Нямаше вбесени началници, нито стрес, и със сигурност никакви мъртви момичета и момчета.

В детството й, в дома й във Вирджиния, родителите й имаха басейн. Тя киснеше в него през цялото лято — от шест, докато навърши десет години. Любимата й игра бе да се прави на русалка. Затваряше очи и протягаше ръка в очакване на прегръдката с любимия си принц, за да я отведе в изгубеното й царство.

Когато минута по-късно започна да не й достига въздух, Емили си спомни, че Челси Скинър е била спасител на плажа.

Изскочи на повърхността и заплува както всеки друг път. Обикновено няколко дължини в басейна се оказваха достатъчни, за да й се проясни умът, но сега, дори след петата, не можеше да престане да мисли за случая. Навярно нямаше да успее да си го избие от главата дори и ако преплува Ламанша.

До края на работната среща на екипа от полицейската лаборатория още не бяха готови с резултатите от аутопсията на Челси. Майк й спомена, че се наложило с флекс да срежат отгоре корпуса на хладилника, за да извадят тялото.

Имаше нещо смущаващо около този престъпник. Емили знаеше, че повечето серийни убийци по всякакъв начин се опитват да избегнат вниманието на публиката. А този тип сякаш изпитваше удоволствие от известността. Като че ли искаше да им натрие носовете с това, което вършеше.

Какво бе казал той? Предай поздравите ми на нейното майче. Дори и за един хищен социопат безчувствеността и арогантността му бяха умопобъркващи. Този тип не беше просто самоуверен. Беше прекалено нагъл, може би защото се справяше с всичко много ловко — досега бе допуснал само една грешка, позволявайки да го види уличен доставчик на наркотици.

След като преплува двайсет дължини, Емили Паркър се прибра в стаята си и позвъни у дома си.

— Как е тя? — попита тя брат си.

— Това, което ще ти кажа, ще ти хареса, Ем. Днес един от съучениците на Оливия чул как учителят я нарекъл Оливия Жаклин и оттогава, през цялата сутрин, я наричал само О’Джей Паркър^[1].

— Малък негодник — възмути се Емили.

— Не, почакай — каза брат й през смях. — Името на момчето било Брайън Кевин Съливан, затова Оливия го нарекла Би Кей Съливан. Сега всички в класа го наричат само Бъргър Кинг Съливан. Как ти се струва? Според мен Бъргър Кинг ще се позамисли, когато отново иска да се закача с нашата Оливия.

Емили не успя да се сдържи и се засмя.

— Къде е тя сега?

— В леглото. Легна си заедно с куклата „Моята близначка“, така че в леглото е малко тясно. Искаше да ти напомня, че магазинът „Американско момиче“ се намира на Пето Авеню. И да не забравиш да поздравиш Елоиз в хотел „Плаза“.

— Обещавам — прошепна Емили. Олекна й на сърцето. Обзе я чувството, от което толкова се нуждаеше. — Ти си най-добрият вуйчо на света, Том.

— Не забравяй, че съм и най-добрият брат — допълни той. — И да се пазиш.

Тя затвори телефона и видя, че някой й бе изпратил съобщение. Изслуша продиктуваното от Майк и веднага му позвъни.

— Какво има сега? — попита го, когато той се обади.

— Нищо ново — отвърна Бенет. — Просто исках да те успокоя, че през последния половин час няма ново отвличане.

Тя се замисли… За него, за обяда им, както и за чудесната вечеря със семейството му. Загледа се в безнадеждно самотната си хотелска стая. И отново усети самотата в живота си. След като съпругът й напусна семейния кораб, дори не й бе минавала мисълта да се сближи с някого другиго. Но сега, колкото повече време прекарваше с Майк, толкова по-често започваше да обмисля тази възможност.

— Къде си сега, Майк? — попита неволно.

Какво правеше, по дяволите!

— Не мога да те чуя. Едно от децата крещи зверски… Изчакай. Ето, готово, сега съм в кухнята. Та какво каза?

Емили се замисли. Трябваше да спре. Да се захване с полицай, при това от друг град? Как, по дяволите, би могло да се получи?

— Нищо — отвърна младата жена. — До утре, Майк.