Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Безизходица (26)

24.

На стената на коридора към кухнята бяха окачени семейни снимки. Челси беше красиво чернокосо момиче с удивително светлосини, почти сиви очи.

На последната й фотография тя беше със суичър с качулка и надпис „Спасител“ отпред.

— Дъщеря ви е красавица — отбеляза Емили, когато госпожа Скинър ни поведе към голямата полирана маса в кухнята.

— Когато беше на шест, Челси имаше тумор в мозъка. Медулобластом към гръбначния мозък — тихо добави любезната домакиня, докато ни наливаше кафе. — Но напълно го победи. Издържа операциите. Химиотерапията. Тя е истински боец. Това е нищо в сравнение с онази страшна болест. Ще се справи и сега, сигурна съм в това.

Искаше ми се и аз да можех да се надявам толкова силно на благоприятен изход, колкото госпожа Скинър.

Пристигнаха няколко колеги от техническия отдел, за да се заемат с всичките телефони в дома на семейство Скинър. Появи се и техник от ФБР, за да инсталира някакъв нов софтуер за проследяване на имейлите, в случай че похитителят реши да промени тактиката си.

Госпожа Скинър ни показа стаята на Челси на третия етаж. Много просторна, със скосен покрив и малък балкон, от който се откриваше приятна гледка към градината и покрития басейн. Обзавеждането бе елегантно, с модерни мебели. Повече подхождаше на богата трийсет и пет годишна жена, отколкото на една тийнейджърка. В сравнение с тази, стаята на Джейкъб бе простичко обзаведена и някак си детинска.

Трябваше да има връзка между Челси и Джейкъб. И двамата бяха още деца, и двамата — от богати семейства. Научихме, че Челси посещавала „Фийлдстоун“ — скъпо частно училище, разположено близо до „Хорас Ман“ — гимназията, в която бе учил Джейкъб. Дали са се познавали? Възможно ли е някакъв учител да е работил на двете места? Дали това не беше връзката?

Поне в едно бях сигурен: този тип определено не ги подбираше случайно.

След като госпожа Скинър излезе, Емили извади чифт гумени ръкавици и се зае с лаптопа на детето. Като стартов екран се показа страницата на Челси в „Май Спейс“.

Прочетох части от блога й над рамото на Емили. Съдържаше доста хвалби за сексуалните й подвизи. И несдържани фантазии. Останах шокиран, като видях някои нейни съвсем красноречиви снимки.

— Такива ли са момичетата сега? — попита Емили.

Поклатих глава заедно с нея, когато от екрана ни погледна лицето на Челси с мигли, обилно наплескани със спирала. Така ли щеше да изглежда дъщеря ми Джулия, когато след три години навърши седемнайсет?

— Господи, надявам се, че не — казах на глас. — Да не забравя следното: да се присъединя към аскетичната секта на анабаптистите менонити и да спестя пари за къща в някой пущинак. Имам десет деца. Бихме могли да се научим да поддържаме ферма, нали? Ще се върнем към майката земя, ще намалим замърсяването от парниковия ефект и в същото време ще си изградим характерите.

— Не забравяй котката — напомни ми Емили.

— Соки ще пази кравите.