Джеймс Патерсън
Крос (96)

94.

Майкъл Съливан нарушаваше старите закони на честта и неписаните правила на Фамилията. И го знаеше. Отлично разбираше и последствията. Но те бяха започнали тази глупост… Първи се опитаха да го убият, при това пред децата му.

Сега той щеше или да довърши започнатото, или да загине. Но какъвто и да беше изходът, ловът си заслужаваше. Дяволски си заслужаваше.

В десет и половина в неделя сутринта той караше пикап на „Юнайтед Парсъл Сървис“^[1] (ЮПС), който бе отвлякъл само преди двадесетина минути. Първо микробус на „Федерал Експрес“, а сега и ЮПС, не можеше да се каже, че не е човек на традицията. Шофьорът беше отзад, опитвайки се да се съвземе въпреки прерязаното гърло.

Върху предното табло имаше снимка на приятелката или съпругата му, която бе почти толкова грозна, колкото умиращия шофьор. На Касапина не му пукаше за непланираното убийство. Не изпитваше нищо към този непознат. А в интерес на истината, за него всички бяха непознати, дори собственото му семейство през по-голямата част от времето.

— Хей, добре ли си там отзад? — опита се той да надвика шума от двигателя на раздрънкания пикап.

Отговор не последва.

— И аз така си помислих, приятел! Не се тревожи за нищо — успокои го Касапина. — Нито за пощата, ни за всичко останало — дъжд, сняг, суграшица, каквото и да е.

Спря големия кафяв пикап пред средно голяма къща в стил ранчо в Розлин. Грабна два големи кашона за доставки от металната лавица зад шофьорската седалка. Запъти се със забързани крачки към входната врата, подражавайки на момчетата в кафяви куриерски униформи, които бе гледал по телевизията. Дори си подсвиркваше някаква весела мелодийка.

Натисна звънеца и изчака. Продължаваше да си подсвирква. „Идеално играя ролята си“ — помисли си доволно.

По интеркома се разнесе мъжки глас:

— Какво? Кой е там? Кой е?

— ЮПС. Пратка.

— Оставете я! — троснато нареди гласът.

— Трябва да се подпишете, сър.

— Казах, оставете я, всичко е наред. Не се тревожете за подписа. Просто зарежете пакета и довиждане.

— Съжалявам, сър, но не мога да го направя. Наистина съжалявам. Просто си върша работата.

Интеркомът мълчеше. Минаха тридесет, четиридесет и пет секунди. Май щеше да се наложи да премине към план Б.

Накрая един огромен мъжага в черен суичър „Найк“ се приближи до вратата. Имаше впечатляващ външен вид, което не бе изненада, защото някога бе играл футбол за нюйоркските „Джетс“ и „Маями Долфинс“.

— Да не би да имаш затруднения със слуха? — попита бабанкото. — Казах ти да оставиш пакета отпред. Capisce^[2]?

— Не, сър, всъщност аз съм ирландски американец. Не мога безотговорно да оставя така тези ценни пакети без подпис.

Касапина му подаде електронен бележник и големият бивш футболист надраска сърдито името си с маркера.

Касапина го провери — Пол Москони, наемен убиец на мафията, женен за малката сестра на Джон Маджоне. Това също беше против правилата. Но дали вече наистина имаше някакви правила? В мафията, в правителството, в църквите, в цялото объркано общество?

— Нищо лично — рече Съливан.

Светкавично появилият се в ръката му пистолет произведе три глухи пуквания. Наемният убиец чу само първото. После се свлече пред вратата.

— Мъртъв си, Пол Москони. А големият бос наистина ще ми се ядоса. — Съливан укорително поклати глава: — Между другото, някога бях фен на „Джетс“. Сега съм за „Ню Ингланд“.

След това се наведе и разряза със скалпела надлъж и нашир лицето на мъртвата горила. Накрая преряза гърлото му и направи кръст точно върху адамовата му ябълка.

Една жена подаде глава от дневната, все още с ролки на главата, и неистово запищя:

— Поли! Поли! О, мили боже! Поли, о, Поли! Не, не, не!

Касапина направи най-елегантния си поклон пред разстроената вдовица.

— Поздрави брат си от мен. Той е виновен за това. Брат ти уби Поли, не аз. — Понечи да се обърне, но спря. — Хей, съжалявам за загубата ти.

После отново се поклони.