Джеймс Патерсън
Крос (91)

89.

В четири часа в студената и дъждовна сутрин трите му момчета плачеха на задната седалка, а Кейтлин — на предната. Съливан обвиняваше Маджоне Джуниър и Коза Ностра за цялата каша, в която се бе забъркал. Маджоне щеше да си плати за всичко това по някакъв начин и Касапина вече очакваше с нетърпение този ден на разплата. Беше подготвил скалпела и касапския си трион.

В два и половина след полунощ той бе натъпкал семейството си в колата, напускайки набързо къщата, разположена на около десетина километра извън Уийлинг, Западна Вирджиния. Това беше второто им преместване, но нямаше друг избор. Беше обещал на момчетата, че някой ден ще се върнат в Мериленд, макар да знаеше, че никога няма да стане. Вече бе получил предложение за къщата. Нуждаеше се от пари в брой, за да осъществи плана си за бягство.

И така, в момента той бягаше със семейството си, за да спаси живота на всички. Когато напуснаха дома си в Дивия Запад, както той наричаше къщата им във Вирджиния, имаше чувството, че мафията отново ще ги открие. Подозираше, че може да ги причакват зад следващия завой.

Но следващият завой отмина, както и по-следващият и те вече бяха оставили града зад себе си, измъквайки се цели и невредими. Дори плахо започнаха да си тананикат песни на „Ролинг Стоунс“ и „Зи Зи Топ“. Даже съпругата му, седнала на предната седалка, взе да потропва нервно с крак по пода на колата.

Спряха да закусят в едно заведение на „Денис“^[1], а след това да обядват и да се освежат в „Макс“^[2] и в три и половина следобед вече се намираха там, където не бяха стъпвали никога досега.

За щастие Съливан не бе оставил следи, по които убийците на мафията да го открият. Никакви трохи, като в приказката „Хензел и Гретел“. Но най-хубавото беше, че нито той, нито семейството му бяха идвали някога в този район. Беше напълно девствена територия — без семейни корени, без познати.

Подкара по алеята за коли, водеща към солидна къща във викториански стил с наклонен покрив и две кули. Имаше дори прозорец с цветно стъкло.

— Обичам този дом! — обяви Съливан, озарен от фалшива усмивка и пресилен ентусиазъм. — Добре дошли във Флорида^[3], хлапета!

— Много смешно, татко. Обаче не е истинската Флорида! — обади се Майкъл-младши от задната седалка, където трите момчета се бяха свили с мрачни и потиснати физиономии.

Намираха се във Флорида, Масачузетс, и Кейтлин и хлапетата въздъхнаха отегчено на поредната му тъпа шега. Едноименното градче бе с по-малко от хиляда жители, разположено високо в Бъркшир. Ако не друго, поне имаше великолепна гледка към планините. Място, където наемните убийци на мафията нямаше как да го открият.

— Направо е идеално. Какво би могло да е по-добро за нас? — Съливан продължаваше да убеждава синовете си, докато разтоварваха багажа.

Кейтлин не издържа и се разплака, когато й показа новата им дневна, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към Грейлок Маунтън^[4] и Хусик Ривър.

Той отново опита да я успокои:

— Всичко ще бъде наред, кралице моя, светлина на живота ми, нали ми вярваш?

Сам знаеше, че не е истина. А навярно — и тя. Съливан и семейството му щяха да бъдат убити някой ден, може би точно в тази къща.

Освен ако не предприемеше нещо драстично, за да осуети плана на мафията. При това бързо. Но какво би могло да бъде? Как би могъл да спре наемните убийци?

Как изобщо някой би могъл да се справи с мафията?