Джеймс Патерсън
Крос (89)

87.

— Вашингтонска полиция! Всички оръжия долу! Веднага! Ние сме полицаи. Оръжията на земята!

Съливан видя ченгетата — двама чернокожи в цивилни дрехи. Приличаха на детективи.

Приближаваха зад наемните убийци, които бяха заели позиция близо до Тридесет и първа улица и се опитваха да решат какво, по дяволите, да правят.

Съливан също премисляше какъв да бъде следващият му ход.

При вида на ченгетата светкавично се запита дали те не са част от полицейския отряд на Джорджтаун, изпратени да заловят изнасилвача. Да хванат него…

Беше готов да заложи хилядарка, че нещата стоят точно така. Ако беше прав, то той бе единственият на тази алея, който го знаеше.

Едно от ченгетата вече се обаждаше за подкрепление. В този момент двама от пратениците на мафията се обърнаха… и просто си тръгнаха.

Детективите бяха с извадени оръжия, но какво трябваше да предприемат? Разумно погледнато, какво можеха да направят?

Съливан едва се сдържа да не избухне в смях, докато се извръщаше бавно, за да поеме също с уверена крачка към „Уисконсин“.

След това се затича с все сили към оживената улица. И нали си беше луд, заливаше се в гръмогласен кикот. После реши да се съсредоточи и продължи да тича. Както в добрите стари времена в Бруклин, когато беше още хлапе и новак в играта.

Тичай, Майки, тичай. Тичай, за да спасиш кожата.

Какво щяха да направят ченгетата? Да го застрелят в гръб ли? И за какво? Защото тичаше? Защото беше жертва на четирима въоръжени мъже на алеята?

Ченгетата крещяха, заплашваха, но не им оставаше нищо друго, освен да го гледат как се отдалечава. Най-забавното нещо, което му се бе случвало някога.

Полицията бе дошла да го спаси.

Огромна грешка.