Джеймс Патерсън
Крос (6)

4.

През по-голямата част от пътуването по междущатската магистрала I-95 до Вашингтон, където следващия ден трябваше да свършат една важна работа, Касапина и Джими Бомбето се превиваха от смях и се надпреварваха да коментират изумените гангстери от частния клуб „Свети Франциск от Асизи“. Г-н Маджоне им бе наредил да спрат в Балтимор и да направят впечатление. Донът подозираше, че двама от местните мафиотски босове крадат от печалбата. Касапина смяташе, че е изпълнил поръчението.

Това беше част от нарастващата му репутация: не само че бе страховит убиец, но на него можеше и напълно да се разчита.

Двамата навлязоха в столицата, като триумфално обиколиха с понтиака си монумента на Вашингтон и други важни префърцунени сгради.

— „Моята родина е непобедима“^[1] — изпя Джими Бомбето с престорено тържествен глас.

Съливан се изхили.

— Ама и ти нямаш грешка, Джеймс! Къде, по дяволите научи това?

— В енорийското училище „Свети Патрик“ в Бруклин. Там, където се научих да чета, да пиша, да смятам и където се запознах с едно откачено копеле на име Майкъл Шон Съливан.

Двадесет минути по-късно двамата паркираха раздрънкания понтиак и се присъединиха към младоците, които се шляеха по Ем Стрийт в Джорджтаун. Минаха покрай групичка отегчени или надрусани хлапаци. „Е, кой се справя по-добре в живота, ние или те?“, помисли си с гордост Съливан.

— Някога смятал ли си да ходиш в колеж? — попита Бомбето.

— Не можех да си позволя да си губя времето. На осемнадесет вече печелех по седемдесет и пет хилядарки — отвърна Касапина. — Освен това си обичам работата!

Спряха пред заведението на Чарли Малоун — местна кръчма, много популярна сред колежанчетата във Вашингтон, макар че Съливан така и не успя да проумее защо. Нито той, нито Джими Бомбето бяха завършили гимназия, но щом се озоваха в бара, на бърза ръка завърза разговор с две колежанки, не повече от двадесетина годишни. Касапина четеше много, запомняше по-голяма част от прочетеното и затова можеше да говори на всякакви теми. Репертоарът му тази вечер включваше последните убийства на американски войници в Сомалия, два нови хитови филма и дори романтична поезия — Блейк и Кийтс, което, изглежда, особено се хареса на младите дами.

И всичко това в допълнение на чара му, защото Майкъл Съливан беше хубавец и го знаеше. Бе слаб и строен, висок метър и осемдесет, с дълга руса коса и ослепителна усмивка, която можеше да омае всеки.

Затова не бе някаква изненада, когато двадесетгодишната Мариан Райли от Бъркитсвил започна предизвикателно да му хвърля влюбени погледи и да го докосва по особен момичешки начин.

Съливан се наведе по-близо към момичето, което ухаеше на диви цветя.

— „Мариан, Мариан“ — имаше такава песен… Май беше балада, знаеш ли я?

— Било е, преди да се родя — отвърна закачливо тя, но после му смигна.

Имаше великолепни зелени очи, чувствени червени устни и малка панделка в косите. Съливан веднага разбра, че е дяволита кокетка, което напълно го устройваше. Той също обичаше игричките.

— Разбирам. За жалост господата Кийтс, Блейк и Байрон също са от времето, отпреди да се родиш — подкачи я той и я озари с ослепителната си усмивка.

После улови ръката й и нежно я целуна. Дръпна я от високото столче на бара и я завъртя под звуците на „Ролинг Стоун“, които се лееха от музикалния автомат.

Малко по-късно момичето попита:

— Накъде отиваме? Къде си мислите, че отиваме, господине?

— Не много далеч, госпожице — отвърна Майкъл Съливан.

— Не много далеч ли? — повтори Мариан. — Какво означава това?

— Ще видиш. Не се тревожи. Довери ми се.

Тя се засмя, целуна го по бузата и пак се усмихна.

— Нима някоя може да устои на убийствените ти очи?