Джеймс Патерсън
Крос (55)

53.

— Това не е консултация, Джон — казах аз. — Правя ти услуга. Лично на теб.

Сампсън вдигна ръце от волана и се обърна към мен. За миг се ужасих, че остави автомобила да се движи напосоки.

— С други думи — изръмжа той, — ти си обещал на Нана и хлапетата, че повече няма да се занимаваш със следствена работа.

— Не съм обещал на никого нищо! — скастрих го аз. — Просто си гледай пътя и се опитай да не блъснеш някого. Поне не човек, който и двамата харесваме.

Бяхме в Маклейн, Вирджиния. Пътувахме към Лиза Бранд, за да я разпитаме. Тя бе напуснала апартамента си в Джорджтаун и бе отседнала при приятелка в провинцията.

Сампсън шофираше, а аз седях на предната седалка до него. В скута ми лежеше папката с досието на Лиза, както и на още три други жени, които са били изнасилени, но не искаха да споменат и дума за изнасилвача, за да помогнат на разследването.

За пръв път имах възможност да прегледам документите, но не ми отне много време, за да се съглася със заключението на колегите. Всички нападения бяха извършени от един и същи мъж и виновникът несъмнено беше психопат. Всички жертви бяха от един и същи тип: бели жени, тридесетгодишни, неомъжени, които живееха сами в района на Джорджтаун. Всяка от тях бе постигнала някакъв професионален успех — едната беше адвокат, другата — експерт-счетоводител. Лиза Бранд беше архитект. Всички бяха умни и амбициозни.

Но нито една не желаеше да каже и дума за мъжа, който я бе нападнал.

Престъпникът определено беше умен и самоуверен тип, който знаеше как да наплаши жертвите си. Повторил е номера си четири пъти, може би и повече. Защото не бе изключено да има и други пострадали, които дори се страхуваха да съобщят, че са били нападнати.

— Пристигнахме — оповести Сампсън. — Ето къде се е скрила Лиза Бранд.