Джеймс Патерсън
Крос (49)

47.

Старите навици умират най-трудно. Но не се появи нито Кайл Крейг, нито някой друг психопат от миналото.

Беше първият ми пациент.

Посетителката стоеше нерешително пред вратата, сякаш се боеше да влезе. Беше свела глава, докато се опитваше да си поеме дъх.

— Дали скоро ще сложите асансьор? — попита тя.

— Съжалявам, че е трябвало да изкачите толкова стълби — отвърнах. — Вие сигурно сте Ким Стафорд. Аз съм Алекс Крос. Моля, влезте. Мога да ви предложа кафе.

Първата пациентка в новата ми практика пристъпи бавно в кабинета ми. Беше едра и пълна жена. Предположих, че наближава тридесетте, макар да изглеждаше на четиридесет. Беше облечена официално, с тъмна пола и бяла блуза, която не беше нова, но с хубава кройка. Под брадичката й бе вързан светлолилав копринен шал.

— От телефонния секретар разбрах, че ви изпраща Робърт Хатфийлд, така ли е? — попитах аз. — Двамата с него бяхме колеги, докато работех в полицията. Той ваш приятел ли е?

— Не съвсем.

Добре, не беше приятелка на Хатфийлд. Изчаках я да каже нещо повече, но тя просто си стоеше в средата на стаята, потънала в мълчаливо съзерцание на обстановката.

— Можем да седнем ето там — посочих аз.

Тя ме изчака да седна в едно кресло и чак след това се престраши и се настани на ръба на другото. Едната й ръка се стрелна нервно към възела на шала, другата бе свита в юмрук.

— Имам нужда от някой, който да ми помогне да разбера един човек — започна тя. — Понякога той изпада в гневни пристъпи.

— Този човек ваш близък ли е?

Тя настръхна:

— Няма да ви кажа името му!

Опитах да я успокоя с жест:

— Разбира се, че името не е важно. Член на семейството ви ли е?

— Годеник ми е — призна тя.

Кимнах с разбиране.

— Може ли да ви попитам от колко време сте сгодени?

— От четири години — отвърна жената. — Той иска да отслабна, преди да се оженим.

Навярно беше въпрос на навик, но вече мислено оформях психологическия профил на годеника. Тя беше виновна за всичко във връзката им, а той не поемаше отговорност за действията си. Теглото й просто бе претекст да отлага сватбата.

Заговорих й на „ти“, за да скъся дистанцията между нас:

— Ким, твърдиш, че той често изпада в пристъпи на гняв. Може ли да ми разкажеш малко повече за това?

— Ами, просто… — Тя замълча и се замисли.

Бях сигурен, че срамът бе причина за колебанието й, а не неувереността. Очите й се навлажниха.

— Упражнявал ли е физическо насилие върху теб? — попитах аз.

— Не — отвърна тя прекалено бързо. — Не е насилие. Само… Е, предполагам, че може и така да се нарече.

Пое дълбоко дъх, но не каза нищо. Вместо това отвърза шала и той се свлече в скута й.

Дълбоките синини по шията й ме накараха да изтръпна.

И преди бях виждал подобни белези. Обикновено — върху мъртви тела.