Джеймс Патерсън
Крос (37)

35.

Не обичам да се връщам назад и да си спомням различните етапи от живота си със съжаление, но по-голяма част от времето ми, прекарано във ФБР, беше наистина добро и изживяно пълноценно. Научих много неща и постигнах доста, например успях да спра един психопат от руската мафия, наречен Вълка. В службата спечелих и някои добри приятели — шефа на Отряда за спасяване на заложници, а вероятно и директора. Може би един ден това щеше да ми е от полза.

Въпреки всичко не бях подготвен за невероятното чувство на облекчение, което изпитах, докато онази сутрин изнасях от сградата на ФБР кашона, пълен с мои вещи. Имах усещането, че от плещите ми се е стоварил огромен товар, бреме, което дори не подозирах, че нося. Не бях сигурен дали съм взел правилното решение, но вече дишах свободно.

Повече няма да преследвам чудовища в човешки образ, мислех си, докато крачех с лека стъпка.

Никога вече никакви срещи с чудовища.

Малко преди обяд се отправих към къщи. Спуснах прозорците на колата и се заслушах в песента на Боб Марли^[1] „Не плачи, жено“^[2], а думите „Всичко ще бъде наред“ гърмяха от радиото. Аз също пригласях. Нямах план какво ще правя по-нататък, дори за остатъка от деня — и това ми се струваше страхотно. Всъщност идеята да не правя нищо известно време ми допадаше и започвах да мисля, че може да се окажа доста добър в това занимание.

Имаше само едно нещо, което трябваше да свърша без отлагане, докато все още бях в настроение. Подкарах към магазина на „Мерцедес“ и намерих продавачката Лори Бъргър. Направих пробна обиколка с R350 и шофирането по магистралата беше още по-приятно, отколкото да седиш в колата в шоурума. Харесваше ми мощността на автомобила, както и климатикът, който щеше да ощастливи децата, дори и Мама Нана.

Но което беше по-важно, вече бе време най-после да дадем заслужена почивка на старата кола на Мария. Имах достатъчно спестявания, така че купих R350 и се почувствах прекрасно.

Когато се прибрах, върху кухненската маса имаше бележка от Нана. Беше предназначена за Деймън и Джени, но я прочетох.

Излезте и глътнете малко свеж въздух. В глиненото гърне се задушава петел във вино. Много е вкусно! Моля ви, сложете масата. И започнете с подготовката на домашните преди вечеря. Довечера Деймън има репетиция с хора. Не забравяй да „поддържаш дишането“ си, млади човече. Двете с леля Тия отиваме с Али в зоологическата градина и ще се забавляваме!

Вашата Нана не си е у дома, но въпреки това ви наблюдава!

Не можах да сдържа усмивката си. Тази жена ме бе спасила преди много години, а сега спасяваше и децата ми.

Смятах да изляза на разходка с Али, но от днес щях да имам доста време за това. Затова си приготвих сандвич с резен студено свинско печено и тънко нарязано прясно зеле, а след това ми хрумна да направя пуканки.

Защо не? Всъщност не обичах особено пуканки, но изведнъж се почувствах в настроение за малко гореща, приготвена с обилно чисто масло вредна храна. Бях свободен да бъда самия себе си, дори да бъда глупав, ако ми се прииска.

Изядох си пуканките и следобед посвирих малко на пианото — Дюк Елингтън^[3], Джели Рол Мортън^[4], Ал Грийн^[5]. Прочетох няколко глави от една книга със заглавието „Сянка на вятъра“. А след това направих нещо наистина немислимо — легнах да си подремна посред бял ден! Преди да се унеса, отново си спомних за Мария, за най-хубавите ни моменти заедно, за нашия меден месец в „Санди Лейн“, Барбадос. Какво преживяване беше. Колко много ми липсваше и как ми се искаше сега да е тук, с мен, за да споделя с нея радостта си, че най-после съм свободен.

През остатъка от следобеда телефонът не звънна нито веднъж. Вече нямах пейджър и както би казала Мама Нана, това страшно ми харесваше.

Нана и Али се прибраха заедно, след това дойде Джени и накрая Деймън. Това ми предостави възможността да покажа новата ни кола три пъти и също три пъти да получа похвалите и да чуя възторжените им викове и ръкопляскания. Какъв чудесен ден се оказа днешният!

На вечеря се насладихме на френската кухня на Нана — петел, задушен във вино. А след десерта — сладолед с тиква и кафе с мляко, реших най-после да им съобщя радостната новина, че съм напуснал ФБР.

Джени и Деймън бързаха да приключат и да напуснат масата, но аз им казах да си стоят по местата. Джени искаше да си чете книгата. В последно време се бе потопила в „Ерагон“^[6], в което, предполагам, нямаше нищо лошо, но не разбирах как хлапетата могат да четат един и същи роман по няколко пъти.

— Какво има сега? — попита тя и присви очи, все едно вече знаеше отговора.

— Имам една новина — оповестих тържествено.

Хлапетата се спогледаха, а Джени и Деймън забиха поглед в масата и заклатиха глави. Всички смятаха, че знаят какво ще последва — че напускам града, за да разследвам ново убийство, навярно серийно. Може би щях да тръгна още тази вечер, както правех винаги.

— Никъде няма да заминавам — заявих и се усмихнах широко. — Всъщност е тъкмо обратното. Тази вечер смятам да присъствам на репетицията на Деймън. Искам да послушам онзи жизнерадостен шум. Искам да видя как се справя напоследък с поддържането на дишането.

— Ще дойдеш на репетицията? — възкликна Деймън. — Какво става, да не би в хора ни да се е спотаил някой убиец?

Нарочно удължавах момента, докато погледът ми обхождаше бавно лицата им. Можех да се обзаложа, че никой не предполагаше какво следва. Дори всезнайката Нана още не се бе досетила.

Накрая Джени погледна Али.

— Накарай го да ни каже какво става! Накарай го да говори.

— Хайде, тате — погледна ме умолително моят малък мъж, който вече почти се беше превърнал в изпечен манипулатор. — Кажи ни, преди Джанеле да се побърка.

— Добре. Ето каква е новината. Налага се да ви съобщя, че вече съм безработен и ние на практика сме изоставени на произвола на съдбата. И ставаме мизерстващи. Е, не съвсем. Както и да е, тази сутрин напуснах ФБР. През остатъка от деня не съм правил нищо. А тази вечер ме очаква репетицията на Cantate Domino^[7].

Мама Нана и децата избухнаха в диви ръкопляскания.

— Мизерстващи! Мизерстващи! — крещяха в един глас.

И знаете ли какво? Прозвуча ми страхотно.

Повече никакви срещи с чудовища.