Джеймс Патерсън
Крос (25)

23.

Това беше в кръвта му.

Винаги, когато беше във Вашингтон, Касапина имаше навика да наблюдава действията на полицията и сега в никакъв случай нямаше да изпусне това представление. Какъв страхотен късмет! Специалният отряд срещу ОСЗ. Какво по-хубаво?

През последните години го даваше по-кротко. „По-малко работа, повече забавления“, това беше новото му мото. Три или четири големи удара на година, плюс някоя и друга услуга за шефовете. Това му стигаше, за да си плаща сметките. А и новият дон, Маджоне Джуниър, не го харесваше особено. Единственият истински проблем беше, че му липсваше възбудата, притокът на адреналин, постоянното действие.

Ето защо бе дошъл да се наслади на „Бала на полицаите“. Това определение му хрумна, докато, смеейки се, паркираше своя „Рейндж Роувър“ на десетина пресечки от потенциалната сцена на престрелката. Наоколо се бяха струпали толкова много зяпачи, че дори пеша не можа да приближи на повече от няколко пресечки от Кентъки Авеню. Докато си пробиваше път, преброи повече от двадесет полицейски микробуса, паркирани на улицата. Плюс още десетина патрулни.

Тогава видя сините анораци на феберейците — навярно бяха момчетата от Отряда за спасяване на заложници към „Куонтико“. По дяволите! Предполагаше се, че те са най-печените професионалисти на планетата. Също като него. Това беше страхотно и той нямаше да го пропусне за нищо на света, въпреки че беше малко опасно да се навърта наоколо. Видя няколко автомобила на началството. Но в „замразената зона“, т.е. във вътрешния периметър зърна нещо, което го накара да спре, а сърцето му да забие по-силно. Мъж в цивилни дрехи говореше с един от феберейците.

Познаваше този тип. Беше Алекс Крос. С него споделяха общо минало. Тогава си спомни и друго — Мариан. О, Мариан! Едно от любимите му убийства и едни от най-хубавите снимки.

С всяка изминала минута ставаше все по-хубаво и по-хубаво.