Джеймс Патерсън
Крос (12)

10.

Наркобосът беше висок, мършав, с изпито лице. Проскубаната му козя брадичка беше дълга поне петнадесетина сантиметра.

Имаше славата на умен и опасен престъпник, понякога ненужно жесток, сякаш за него всичко беше една голяма, рискована игра. Израснал по улиците на Шанхай, той се преместил в Хонконг, след това в Багдад, за да се озове накрая във Вашингтон, където владееше няколко квартала като съвременен китайски феодал.

Обходих с поглед улицата, търсейки признаци на наближаваща опасност.

Джан и двамата му бодигардове изглеждаха нащрек и се запитах дали вече не е предупреден. И ако е така, от кого? Вероятно някой от полицейското управление фигурира във ведомостта му за заплати… Напълно възможно.

— Дали бодигардовете са ни забелязали? — обади се Сампсън.

— Предполагам. Ние сме тук по-скоро като спирачка, а не за нещо друго.

— Значи и убиецът ни е забелязал…

— Ако е тук и ако е добър, най-вероятно също ни е видял.

Джан Ан-Ло бе изминал половината път до лъскавия си черен мерцедес, паркиран на улицата, когато друга кола, черен буик, изскочи от завоя. Ускори, двигателят изръмжа, а гумите изсвистяха по паважа.

Бодигардовете на наркобоса мигновено се извърнаха към летящия автомобил. И двамата бяха извадили оръжията си. Със Сампсън отворихме вратите на машата кола и той изръмжа:

— Голяма спирачка сме, няма що!

Джан Ан-Ло се поколеба, но само за миг. После с дълги, неуверени крачки пое към порутената къща, от която току-що бе излязъл, сякаш се опитваше да тича с дълга пола. Навярно съвсем правилно бе съобразил, че ако продължи към мерцедеса, ще бъде в по-голяма опасност.

Но се оказа, че всички са сгрешили — и Джан, и бодигардовете му, и ние двамата със Сампсън.

Изстрелите дойдоха зад гърба на азиатеца, от противоположната страна на улицата.

Три шумни пукотевици от дулото на пушка с дълга цев.

Той се свлече и остана проснат неподвижно на тротоара. Кръвта шурна от главата му и върху плочките бързо се образува червена локва.

Извърнах се рязко и погледнах към покрива на къщата от кафяв камък, чиято стреха допираше съседните къщи по Ем Стрийт.

Видях рус мъж, който направи нещо изключително странно: поклони се в наша посока. Не можех да повярвам на очите си. Сякаш беше на сцена.

В следващия миг той се наведе зад тухления парапет и изчезна от погледа ми.

Двамата със Сампсън прекосихме улицата тичешком и нахлухме в сградата. На бегом изкачихме стълбите на четирите етажа. Когато стигнахме на покрива, нямаше и следа от стрелеца. Никой не се виждаше наоколо.

Дали току-що бях зърнал ирландския убиец, Касапина? Наемникът на мафията, изпратен от Ню Йорк?

Но кой друг, по дяволите, би могъл да бъде?

Все още не можех да повярвам на сцената, разиграла се пред очите ми. Не само бе очистил Джан Ан-Ло толкова лесно, но се бе поклонил като артист след представление.