Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (9)

Глава 9

В стаята, съседна на тази на Белинда, Били подреждаше последните снимки от пътуването, поставени в кожени рамки, върху нощното шкафче. Имаше няколко снимки на малката Лорийн, разбира се, включително и една, на която тя беше облечена в розовата си рокличка, направена преди няколко седмици. Имаше и друга, от по-рано, на която тя седеше върху червеникавокафяв кон, по-едър от пони, но не и прекалено висок за нея — а точно толкова, че да не се затрудняват пълничките й крачета.

Били така и не можеше да забрави онази ужасна сцена от филма „Отнесени от вихъра“, в която малкото момиченце е изхвърлено от коня си и Кларк Гейбъл носи безжизненото му телце обратно в къщата. И винаги се грижеше неговата дъщеря да язди най-безопасните животни в Тексас.

Имаше и друга снимка на по-малката и усмихната Лорийн в тениска и къси панталонки, седнала на коленете на майка си, а зад тях се виждаше щастливият Били с широкополата си шапка, стиснал облегалката на стария люлеещ се стол, който беше собственост на семейство вече шесто поколение и бе неизменна част от обзавеждането на верандата им. Дори само от снимката човек можеше да заключи, че верандата е голяма и широка, а перилата й — здрави. Цялата бе боядисана в бяло, а по нея бяха разпръснати люлеещи се столове с възглавнички и шезлонги в ярки цветове, които Бетси, съпругата на Били, обожаваше. Бетси се радваше на цветовете, това бе сигурно, и у Били нямаше никакво съмнение, че Лорийн е наследила от нея любовта си към яркия розов и оранжев цвят. Малката Лорийн определено не беше дете, което би се радвало на безличния бял цвят.

Разбира се, сред тази колекция бе и любимата му снимка на Бетси, неговата любима съпруга. Лорийн приличаше на майка си — имаше спокойно лице, някак странно притихнало, което не изразяваше често чувствата й. Същите сини като китайски порцелан очи и дълга кестенява коса, изсветляла от слънцето. Вероятно за много хора Бетси беше тиха и обикновена жена, но за Били, който я познаваше толкова добре, тя бе божествено красива.

Сега, когато Бетси си бе отишла, най-ценното нещо в живота на Били бе малката Лорийн. Огромното му ранчо, стадата добитък, хеликоптерът, с който наглеждаше животните си и отскачаше до близкия град за вечеря, мощният „Гълфстрийм“, който използваше рядко, но винаги, когато имаше нужда, като например за пътуванията до Далас за посещения при лекари и болници, след като Бетси се бе разболяла, но също така и за забавление, ако искаше да отскочи до крайбрежието. Такива неща. Както и да е, сега всичко това бе за Лорийн.

Един ден малката Лорийн нямаше вече да е „малка“. Щеше да е зряла жена със своя собствена воля — каквато тя вече имаше. А междувременно, Били трябваше да я измъкне от посттравматичния стрес, в който бе изпаднала, след като майка й бе починала от рак преди година. Той продължаваше да полага усилия да се справи с това. Бяха се опитвали още различни лекари и психиатри. Безрезултатно. Малката Лорийн беше все в същото състояние и Били се надяваше, че пътуването до Франция ще я извади от вцепенението.

Били излезе на терасата и се огледа. Поклати глава удивен. Морето блестеше — синьо като небето, но по-искрящо, въздухът миришеше на цветя. Имаше плувен басейн, където Лорийн можеше да се упражнява в гмуркане, тенис корт, ако решеше да започне да взема уроци по тенис, а градът Сен Тропе беше малко по-нататък по шосето.

Били дори се радваше, че „Вилата на Виолет“ се беше оказала пълна измама. Защото, ако не бе така, двамата с малката Лорийн нямаше да се запознаят с всички тези прекрасни хора. Нямаше никакво съмнение, че компанията ще се окаже добра за нея. А може би и за него.

Все така с мисълта за малката Лорийн, той излезе в коридора и тръгна към стаята й, за да я нагледа.

Лорийн седеше на леглото в — както й се струваше — най-малката стая, която някога бе виждала. Всъщност леглото заемаше по-голямата част от пространството, останалата част от която бе запълнено от четирите куфара. Трябваше да ги прескочи, за да стигне до банята — в която имаше тясна кабинка с душ, мивка и тоалетна — а после да се търкулне по леглото и да прескочи останалите два куфара, за да излезе на терасата.

Имаше едно-единствено нощно шкафче с лампа с абажур на цветя, която хвърляше жълтеникава сянка, и тесен дървен скрин, в който да прибере рокличките си. Още и малка маса в ъгъла с най-малкия телевизор, който Лорийн бе виждала.

На стената над леглото имаше картина, която, както тя предполагаше, изобразяваше Средиземно море — цялата в сини, тюркоазни и жълти нюанси. На леглото нямаше възглавници, а само някаква странна, дълга като наденичка и твърда издатина, която гарантирано щеше да счупи врата й. Тя се запита дали французите не са като японците, които, както беше чула някъде, спяха с глави, подпрени на дървени пънове. Звучеше й ужасно.

Но, от друга страна, нямаше значение. Вече нищо нямаше значение.

През отворения прозорец долетя тракането на чинии и жуженето на гласове. Нейната стая беше с изглед към двора, където хората вече обядваха. Тя отново се сети за палачинките, но вече не беше гладна.

Отвори първия куфар, извади рокличките си и ги хвърли върху леглото. Повечето бяха в различни нюанси на розовото, но имаше и две оранжеви, с цвят на узрели мандарини. Те й бяха любимите. След смъртта на майка си, Лорийн се обличаше само в роклички. Никой не знаеше защо. Това бе тайна на Лорийн.

Този вид роклички предизвикваха истинска сензация в училище, затова Били й нае частен учител. Фактът, че той говореше френски, бе очарователен за Лорийн. Разбира се, тя чуваше испанска реч всеки ден в ранчото, в което голяма част от работниците бяха мексиканци, и владееше добре работния жаргон на този език. Френският обаче бе ново преживяване за нея. Беше й интересен, а освен това вдъхнови баща й за ваканцията във Франция.

Ето, че сега татко почука на вратата й и извика:

— Имаш ли нещо против да вляза, Лорийн, бейби?

Били надникна през вратата и погледът му се спря върху купа от тюл върху леглото, отворените куфари, които заемаха голяма част от стаята, малкия телевизор и стария шкаф. Поклати глава, разтревожен и обезсърчен от обстановката.

— Всичко е наред, татко, харесва ми — побърза да го увери малката Лорийн.

Били доби изумен вид, после на лицето му се разля доволна усмивка. Усети буца в гърлото си, докато гледаше с обич момиченцето си. Лорийн с нейното бледо кръгло лице, със сините очи с доскоро непознат, но вече обичайно безизразен поглед, с увисналата над раменете кафява коса, с колене, около които се образуваха трапчинки, и с пълничката ръка, която държеше вълшебната пръчица — понякога на Били му се струваше, че тя наистина вярва в нея — готова с едно леко махване да превърне мечтите си в реалност и да върне майка си в света на живите.

Лорийн беше придобила външността на балерина веднага след смъртта на майка си и сега й бе невъзможно да се раздели с нея.

— Така да бъде — беше всичко, което лекарите бяха казали на Били. — Поредната фаза ще отмине, а този свят на фантазии може да й помогне да преодолее стреса.

Били се надяваше да се окажат прави и остави нещата така. Купуваше й редовно роклички от тюл и дантели, тиари и балетни пантофки и се надяваше на най-доброто.

— Добре, тогава, скъпа — каза. — Какво ще кажеш да вземеш душ, а после двамата да слезем долу и да хапнем, може би в компанията и на други хора?

Лорийн каза:

— Уморена съм, татко. Мисля да подремна.

Били я погледна с тревога изпод свъсените си вежди. Все още беше с широкополата си, огромна каубойска шапка и Лорийн трябваше да погледне нагоре и под нея, за да срещне очите му.

— Всичко е наред — увери го. — Наистина.

— Сигурна ли си?

— Тааааатко…

Били вдигна ръце във въздуха — знак, че се предава.

— Е, добре, тогава. И аз самият не съм особено гладен. Можеш да направиш точно това, което се канеше, малката ми. Дремни си. — Протегна ръце към нея. — Хайде, ела да целунеш татко, преди да си е тръгнал.

Лорийн стъпи върху леглото. Прегърна го през врата, облегна се на него, вдъхна познатата миризма на одеколона му с мирис на прясно окосена трева, който винаги й напомняше за полята у дома и конете, които пасяха.

— Татко — каза тя. — Французите нямат ли възглавници?

Били погледна към леглото и отговори:

— Хайде да разберем, какво ще кажеш?

Обади се до рецепцията и зададе на Каролин Кавалиер същия въпрос. Лорийн чу смеха й, който долетя по телефонната жица.

— О, разбира се, че имаме. „Наденичката“ на леглото се нарича подложка. През деня държим възглавниците в шкафа, там и ще ги намерите.

— Много ви благодаря, мадмоазел Кавалиер — каза Били. Наистина откриха възглавниците, прибрани в шкафа.

— Странни хора са тези французи — каза той на малката Лорийн, докато подреждаше възглавниците върху леглото.

— Може би — беше отговорът на Лорийн.

След като той излезе, тя отиде до прозореца. Терасата й беше толкова малка, че нямаше достатъчно място дори за стол, можеше само да застанеш там изправен.

Като задържа с ръка жълтите завеси, тя загледа надолу към сцената на щастие, заслушана в откъслеците френска реч, които долитаха до нея. Гледаше. Слушаше. Копнееше. И плачеше тихичко.

 

 

На Нейт бяха необходими точно пет минути, за да разопакова багажа си и да подреди вещите си, които се състояха от два чифта бански гащета, подходящи за каране на сърф, с „хавайски“ дизайн, изобразяващ сини и червени хибискуси; половин дузина обикновени бели тениски; два чифта панталони в цвят каки и туника с яркожълт плетен колан, купена импулсивно от същия магазин. Имаше още доста омачкано светлосиньо официално сако на ивици от „Брукс Брадър“ и френски колоездачен екип от ликра в жълто и черно. В малката кожена чанта бяха комплектът му за бръснене и тоалетните принадлежности. Не беше взел дори един чифт чорапи. По план трябваше да ходи бос или най-много да обуе сандали и Нейт смяташе да се придържа към него. Липсваше му уединението, което предлагаше „Вилата на Виолет“.

Излезе на малката тераса и погледна към красивия вътрешен двор, където хората вече се събираха за обяд. Сервитьорите, които изглеждаха доста старомодно и за които той предположи, че са работили тук през целия си живот, носеха кофичките с лед и бутилки от световноизвестното розе, за което бе слушал толкова много. Нямаше търпение да го опита.

Взе набързо душ, преоблече се в къси панталони цвят каки и изтича надолу по стъпалата, за да се присъедини към тях. Избра маса в ъгъла, откъдето можеше да наблюдава сцената — двойки на различна възраст, облечени в дрехи в пастелни цветове и от материи, които осигуряват прохлада. И всичките говореха тихо на звучния френски език. Реши да вземе ризото с омари, после, изведнъж усетил силен глад, започна буквално да поглъща пресните франзели, поставени в кошничката, намазани със сладко масло от Нормандия. Келнерът му посочи бутилката местно розе, която бе поръчал — толкова изстудена, че по нея се бяха образували капчици, които падаха върху салфетката му.

— Виното е произведено от грозде, което расте по тукашните хълмове, мосю — каза сервитьорът.

Доволен, Нейт си помисли, че в тази картина липсва само Съни Алварес. Беше я срещнал преди по-малко от двайсет и четири часа, но не можеше да престане да мисли за нея. Ако тя беше до него в този момент, животът щеше да бъде съвършен.

Отпи първата си глътка от местното ароматно розе, кимна одобрително и вдигна поглед към прозорците, които ограждаха вътрешния двор. И за секунда видя малката Лорийн, застанала там. А после изведнъж тя изчезна.

У нея — в неподвижността й, в усамотението й — имаше нещо обезпокоително. Питаше се с тревога какво ли е намислила.