Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (86)

Глава 86

Няколко дни по-късно животът отново бе спокоен и Съни най-после бе осъществила мечтата си за ваканция на плажа. Лежеше на пясъка в най-хубавия си нов бански костюм — ябълковозеления, завързан с малки панделки на хълбоците и под гърдите, макар че в момента тя беше без горнището, което изнервяше Мак.

— Виждал си ме гола и преди — каза тя и се обърна по гръб, наслаждавайки се на ласката на слънчевите лъчи.

— Това е различно — отговори Мак и погледна към другите двойки на плажа. Повечето от жените, като Съни, бяха само по бикини, къпеха се във водата, разхождаха децата си там, където вълните се разбиваха, или пък ги подсушаваха с плажни хавлии на сини и бели райета. Те не се струваха реални на Мак, по-скоро му приличаха на жените от картините на Бонар^[1]. Голи женски тела, които излизат от ваната. Само че това тук бе морето, а жените — много по-красиви.

— Виждаш ли, всичко е наред — каза Съни. — Ние сме едно цяло с природата.

— Точно така — каза Мак, но трябваше да признае, че онова, което вижда, му харесва. — Виж, идват Белинда и Сара.

Съни вдигна глава и заслони очи с ръка.

— Здравейте! — извика и им махна.

Белинда беше само по бикини — като Съни — и Мак извърна очи. Подозираше, че Сара е свалила горнището си, макар че в момента бе наметнала риза отгоре. Те се отпуснаха на пясъка до тях. Белинда каза, че умира от жажда, и Мак повика един от сервитьорите, който нямаше нищо против да гледа гърдите на Белинда. Нито тези на Съни. Дали някой от тези французи въобще можеше да откъсне поглед от жените? Само той ли бе способен на това?

— О, не бъди толкова предвзет Мак — Белинда го смушка с лакът в ребрата. — Спомни си, че си в Южна Франция.

— Едва сега започвам да го осъзнавам — отвърна той.

— Наслаждавай се тогава. Като нас.

Мак смени темата.

— Как се чувстваш днес?

Тя сви рамене.

— Добре. Вече преодолявам последиците от случилото се. Казвам си, че това бе най-доброто, което можеше да се случи. Така се справям по-лесно.

— Ти или той, винаги помни това — каза Мак. — Лев го знае.

— Чудесен е този Лев — каза Сара замислено. — Спаси всички ни. Никога няма да забравя как онзи огромен автомобил се сгромоляса в дневната и само един дъх ни делеше от трагичната съдба.

— Аз мислех, че това ще бъде моят дъх — призна Белинда и всички се засмяха.

— Той ще ми липсва. — Сара извърна поглед и започна бързо да закопчава ризата. Знаеше, че животът на Лев е на светлинни години от нейния и че той е мъж, когото никоя жена не би могла да притежава. — Предполагам, че няма да се срещнем никога повече след вечерята днес — добави тъжно.

— Всички виждат Лев единствено когато имат проблеми — каза Съни.

Сервитьорът се върна с питиетата им. Днес сред тях нямаше вино розе. Всички пиеха диетична пепси-кола.

— Липсват ми малката Лорийн и Бертран — каза Белинда, която пиеше със синя сламка. Тонът й бе нехаен, но те разбраха какво иска да каже — че й липсва и Били.

Съни седна. Бутна очилата на върха на главата си и отпи от леденостуденото си питие. То й се отрази толкова добре, колкото и горещите слънчеви лъчи.

— Били отиде с тях в града — каза тя. — И взеха всички кучета за нова баня против бълхи. Децата просто обожават животните.

Телефонът на Мак отново звънеше. Съни повдигна вежди и изпусна дълга въздишка, защото знаеше, че той, разбира се, ще отговори. Винаги го правеше, дори когато бе във ваканция.

Беше Ален Хасаин от Интерпол, който им даде информация за обърканите международни афери с оръжие на Джаспър Лорд. Каза, че ще е необходимо доста време за разрешаването им, а всички банкови сметки на Лорд са замразени и ще трябва да се изчака, докато бъде решено какво да се прави с тях.

Каза, че има и други новини — този път за Крендлер. Мак го изслуша мълчаливо, после възкликна:

— Господи, Ален! Кой е знаел? — Звучеше наистина удивен.

Приключи разговора и предаде информацията за банковите сметки на Джаспър Лорд на Белинда, която просто сви рамене.

— Ако зависеше от мен, всичките тези незаконно придобити пари трябва да се разпределят между семействата на разкъсваните от война и гладуващи държави, за които той не даваше и пукната пара. Аз имам достатъчно средства, вече ви казах, че съм се погрижила да прехвърля бижута и пари в лична сметка в Националната английска банка. Предполагам, че съм ги заслужила. А и това не ме интересува чак толкова. — Имам още новини. — Мак погледна Съни. — Този път относно Крендлер.

— Не ми казвай, че е избягал от затвора!

— Не е. Според мен, двамата с Валенти ще получат доживотни присъди. Полицията е претърсила къщата му в Париж.

Съни каза:

— Спомням си дневната, облицована със зелена ламперия. Заприлича ми на декори от оперна постановка.

— Ламперията е криела тайна стая като онази във „Вилата на Виолет“, само че много по-голяма. Стените й били подсилени със стомана, а входът — защитен от компютърна комбинация. Само Крендлер е знаел как да влезе там и само той е влизал всъщност. Досега.

— Неговата собствена художествена галерия — предположи Съни.

— Бил е изключително придирчив по отношение на изкуството. Държал там само любимите си картини. В среда с контролирана идеална температура, съвършено осветление и всяка една от картините била изложена като скрито бижу зад черни копринени завеси, които се разтваряли с натискане на бутон. Крендлер им се наслаждавал сам, на спокойствие, и без нищо да го разсейва. В онази стая са били само той и мъртвите художници.

Белинда каза отвратена:

— Знаех, че е лош, но не съм осъзнавала, че е дори зловещ.

— И не само това. — Мак отново погледна Съни. — Никога няма да познаеш какво друго са намерили там.

— Оперна певица? Иконом? Фалшиви картини?

— Мумифицираните тела на единайсет сиво-кафяви хрътки.

— Господи! — Съни се задави с пепси-колата си.

— Можем само да благодарим на Бога, че това не се е случило с хора — каза Мак. — Макар че всъщност никога няма да разберем колко души е убил за толкова години. Както и да е, накрая славата, която Крендлер така и не успял да постигне приживе, го настигна след смъртта му. Целият Париж говори за него.

— Социопат — каза Сара и потрепери.

— Психопат — поправи я Мак. — Отначало убиват малки животни, а после започват да премахват и хора.

— Хайде да не говорим за това, а за нещо приятно. Като например какво прави Франсоа Рейно за Бертран. — Съни втри още лосион в гърба на Белинда. Дори Сара съблече ризата си, но остави горнището на банския си.

— Рейно наистина се гордее с това момче — каза Мак. — Разбира, че е преживяло много, че е умно и смело и заслужава да му даде шанс в живота. И Рейно е готов да му даде този шанс. Подал е документи за попечителство, което ще дели с Били. Той няма синове. Тайно сподели с мен, че това е начин да замени убития си млад приятел, когото познавал още от дете. Каза, че това е най-малкото, което може да направи. Доставяло му огромно удоволствие да бъде чичо и учител на Бертран.

— Обаче той ще липсва на малката Лорийн — каза Белинда, която лежеше по гръб до Съни и си тананикаше от удоволствие под ласкавите топли лъчи на слънцето. — Знам, знам — каза, когато Сара прошепна предупредително, — само пет минути, които ще са достатъчно да придобия златист оттенък.

— Да, така е — каза Мак. — Но Рейно познава хора по разни високи места. Ще дръпне някои конци, за да ускори нещата, но докато това стане, първо ще получи разрешение Бертран да живее в ранчото на Били. Накрая всичко ще се разреши и жената, която се нарича негова „майка“, няма да има повече права над него.

— О, да — прошепна Съни със затворени очи. — Малката Лорийн много ще се зарадва. Ще учи Бертран как да пасе говеда и да ги прибира в кошарата. И как да язди пони.

— Хм. Обзалагам се, че ще е така. — Белинда имаше замислен вид. Спомни си въпроса на Били дали тя може да язди. — Каква добра идея!