Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (80)

Глава 80

Лорийн седеше в края на леглото на Били — пълничка нимфа, облечена в измачкана и изцапана оранжева рокличка от тюл. Мърдаше пръстчетата на босите си крака и се питаше какво бе станало с каубойските й ботуши. Бертран седеше до нея. Очилата му се бяха наклонили на една страна, едното стъкло бе счупено. Стискаше ръцете си една в друга толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

Двамата бяха разказали историята си на полицаите, които бяха мили с тях и проявиха разбиране, макар и да бяха изключително делови. Франсоа Рейно бе дошъл с автомобила си, за да види с какво може да помогне. Децата бяха прегледани от лекар, който откри някои натъртвания и синини, но нищо, за което да се тревожат. И сега двамата чакаха Били да им повтори за пореден път, че не е трябвало да излизат от хотела.

— Знам, татко — изпревари го Лорийн.

— Какво знаеш, сладката ми? — Стоеше пред тях, скръстил ръце на гърди и благодареше на Бога, че все още ги има. Със сигурност нямаше да им се кара в такъв момент. — По-добре ли се чувстваш сега? — запита и закрачи из стаята.

Не искаше да мисли за това, какво можеше да се случи. Струваше му се, че децата така и не бяха осъзнали, че опасността е голяма и реална. Те не бяха видели кървящата Съни на стъпалата, нито Крендлер, когото Мак бе прострелял, не бяха чули виковете му на агония. Валенти ги бе освободил от затвора им зад ламперията, където, както го увери Лорийн, бяха прекарали съвсем малко време.

— Както и да е, знам, че мама винаги и навсякъде ще ме намери — каза тя уверено и приглади полите на рокличката си. — Тя винаги знае къде съм.

— Всъщност не беше чак толкова лошо, татко — каза, макар той да забеляза, че тя трепери леко. — Освен това, Бертран се грижеше за мен.

— Бертран е герой — каза Били. — Ти също.

Лорийн хвърли кос поглед към приятеля си. Той седеше, но тялото му бе в онази скована войнишка стойка, която означаваше лоши новини. Тя го побутна, като се питаше какво ли е този път.

— Всичко е наред, Бертран. — Намерихме картините на мосю Рейно, не помниш ли? И сега ще получим наградата.

Бертран помнеше онези моменти на страх, когато пред тях бе застанал огромният Крендлер. Когато той бе чул, че някой се приближава — сега детето знаеше, че това е била Съни, — бе казал на Валенти да ги затвори в тайната стая, където държаха откраднатите картини. Не бяха успели да чуят какво се бе разиграло после, но бяха крещели непрекъснато с надеждата, че някой ще ги чуе и ще ги освободи.

После Валенти ги бе пуснал навън, Били бе счупил носа му, а те бяха изведени навън толкова бързо, че всъщност нямаха време да разберат какво става. Бяха ги върнали в хотела с полицейска кола, чиито сирени виеха, на което двамата с Лорийн тайно се бяха наслаждавали. Но ето, че сега той се тревожеше какво ли щеше да каже майка му, когато научеше. Дори петстотин хиляди евро може би нямаше да са достатъчни най-после да избяга от нея.

— Ти се държа като брат на Лорийн — каза Били и загледа как по лицето на момчето се изписват последователно различни чувства. — Ти се грижеше за нея и ние оценяваме това.

— Благодаря, сър. Искам да кажа, Били — поправи се Бертран.

— Гладна съм — каза изведнъж малката Лорийн. — Мисля, че имам нужда от спагети и пържени в гъша мас картофи.

Били им се усмихна и благодари на бога за силите и устойчивостта на децата.

— И сладолед, ако искате — предложи щедро.

Съни лежеше на терасата. Раната й бе зашита и превързана, а тя отпиваше от чашата „Космополитън“. Пауните се разхождаха важно по моравата и пляскаха с криле. Бяха тръгнали към големия кедър, където намираха удобно място за през нощта.

— Имах нужда от нещо женско и розово — каза тя на Мак.

— Всичко, което пожелаеш — отговори той, най-после спокоен.

Крендлер беше в болницата в Ница, а до леглото му дежуреше въоръжен полицай. Чакаха го да се възстанови от раните в корема и рамото, за да започнат съдебен процес срещу него. А Валенти бе в затвора.

Бреговата охрана бе претърсила „Синият Пикасо“, като едва ли не го бе разглобила на части. Бяха свалили цялата ламперия и бяха открили още няколко платна зад нея. Сиво-кафявата хрътка бе отведена на безопасно място и скоро щеше да намери нов дом и дълъг живот, на какъвто вероятно нямаше да се радва в ръцете на Крендлер.

Новината вече бе отразена във водещите заглавия на вестниците. И двамата бяха обвинени в убийство, отвличане и конспирация с цел голяма кражба. Френската полиция се бе заканила да изрови всичко срещу тях.

Съни гледаше Мак изпод превръзката, която се спускаше над веждите й и й придаваше вид на мумия.

— Знаеш ли, ние двамата имаме доста общи черти. Той вдигна въпросително вежди. — Аз съм типичното американско момиче — обясни тя.

Той си спомни думите си, че е типично американско момче. Беше й го казал в нощта, в която бяха вечеряли в „Грила“ в хотел „Париж“ в Монте Карло, вместо да я заведе в изискания тризвезден ресторант „Мишелин“.

— Искаш пържола? — предположи.

Съни поклати глава и трепна от болка. Беше забравила за дванайсетте шева на главата си.

— Хотдог. — Въздъхна с копнеж. — С горчица и лук. И може би някакви подправки.

— Имаш го. — Мак се питаше къде, за Бога, ще намери хотдог в малък френски хотел. — Нещо друго?

Този път тя не поклати глава, просто каза:

— Не, благодаря ти. Мисля да затворя очи за няколко минути. Поне докато се върнеш.

Тесоро се бе сгушила в нея. Пират седеше, подпрял глава на коленете й. Навсякъде наоколо се усещаше любов. Тази картина Мак щеше да помни винаги. Направи снимка с мобилния си телефон. Бедната му смела и наранена Съни никога не бе изглеждала по-красива, а той никога през живота си не се бе страхувал така.

— Върни се бързо, полковник Мастърд! — чу я да вика присмехулно през затворената врата.

Като слезе долу, срещна Били, който водеше Лорийн, Бертран и Жълтото куче към масата им във вътрешния двор.

— Ти си точно човекът, с когото искам да говоря — каза той на Бертран. А после, защото не говореше достатъчно добре френски, за да обясни в кухнята какво желае Съни, го помоли да преведе на готвача.

Кучето, разбира се, отиде с Бертран, макар и да не бе допуснато в кухнята. То изчака навън той да излезе, после се върна с него до масата. Жълтото куче никога не се отделяше от Бертран.

— Готвачът ни увери, че ще направи всичко, на което е способен — увери го Бертран. — Каза, че може би няма да бъде истински американски хотдог, но ще сложи горчица и ще приготви подправки.

— Домашно приготвени подправки?! — Мак беше впечатлен. Бе също така впечатлен от двете деца.

Малката Лорийн се бе облегнала на баща си, а той я бе прегърнал през раменете. Тя не смучеше палеца си, но изглеждаше така, сякаш й се искаше да го направи. Беше облякла чиста розова тюлена рокличка. Оранжевата бе съсипана и едва ли някога щеше да може да я облече.

— Вие се държахте изключително смело — каза им Мак. — Мисля, че французите трябва да дадат и на двама ви медал.

Лорийн се оживи.

— Ще даде ли вълшебникът Рейно наградата на Бертран?

— Със сигурност — каза Мак. — Изключително се радва, че картините му са отново негова собственост. Каза да ви предам, че ще знае, че вие двамата винаги ще можете да ги намерите, ако отново бъдат откраднати.

Децата се спогледаха с широки усмивки, а Жълтото куче се настани под стола, както правят възпитаните френски кучета. Сервитьорът му донесе купа вода, а Бертран му даде скришом парче пилешко месо. Беше така щастлив, че му се искаше този миг никога да не свършва.

Мак сниши глас и заговори на Били. Не искаше момчето да го чуе.

— Обсъдих въпроса за наградата с Рейно. Заради проблемите с майка му, решихме веднага да внесем парите под попечителство за Бертран.

— Преди тя да е сложила ръце върху тях, искаш да кажеш — отговори Били. Вече знаеше всичко за майката на Бертран. Ако бяха в Тексас, щеше да поиска защита на детето от нея. Нито една жена не трябваше да се измъкне безнаказано след подобно деяние — да изостави сина си, без дори да плати сметката за хотела. И да каже на сина си, че не е желан. При тази мисъл, кръвта на Били кипваше.

Обаче Бертран вече не се усмихваше. Мислеше за това, че Лорийн и баща й скоро ще си заминат. А също така Мак и Съни и всички останали от групата, които той наричаше „Ездачи в бурята“. И той щеше да бъде сам. Отново. Питаше се какво ще прави. Не можеше просто да остане тук, в хотела. През ноември щяха да го затворят за зимните месеци и щяха да го отворят отново едва през пролетта. А до пролетта имаше цяла вечност.

Настана внезапно раздвижване и кучето се изправи на крака. Млада жена мина през кордона сервитьори и се приближи до масата им. С нея имаше фотограф.

— Вие трябва да сте децата, които разкриха кражбата на картините — каза тя, а фотографът започна бързо да снима.

Мак се усмихна.

— Отново на сцената! В този миг главният готвач се появи с подноса, върху който имаше наденичка, малка кръгла козуначена кифла, срязана надве, нарязан лук, миниатюрна купичка горчица и компот от смокини и стафиди в малка стъклена купа.

— Ето го и хотдога на мадам Алварес! — обяви гордо.

Мак го поздрави за френския вариант на традиционната американска рецепта и като остави Били да се справи с местната преса, занесе подноса горе.

Съни бе на същото място, където я бе оставил. Тесоро бе все така сгушена в нея, главата на Пират бе все още на коленете й. Обаче чашата бе празна.

Мак отстрани Тесоро, която изръмжа недоволно и се опита да го ухапе, и постави подноса в скута на Съни.

— Voila! — каза и махна капака с движението на фокусник. — Хотдогът на мадам!

— Господи! — възкликна Съни и го изгледа предпазливо.

Но все пак изяде наденичката и кифличката, която намаза с горчица и поръси с лук. Не остана и следа от компота от смокини и стафиди. И се наслади на всяка една хапка. А после заспа в прегръдките на Мак.

Той бе благодарен, че денят е свършил.