Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (69)

Глава 69

Жълтото куче подтичваше зад Бертран, който се спускаше стремглаво надолу по хълма, възседнал велосипеда. От двете му страни се редяха лозята с все още неузрялото грозде. Той държеше стъпалата си неподвижно върху педалите, а ръцете — върху кормилото. Промени положението на тялото си едва когато стигна в подножието, и то само за да натисне звънеца. Пееше с пълно гърло: „Отиваме да видим вълшебника, чудотвореца Рейно…“

Лорийн бе изплезила език и едва се осмели да отлепи крака от педалите, а ръката й сякаш бе залепнала за ръчната спирачка. Понякога вдигаше ръце, за да види дали няма да се катурне, и често натискаше звънеца в опит да компенсира липсата си на умения. „Отиваме да видим вълшебника, чудотвореца Рейно…“ Гласът й се носеше зад нея подобно на повей… Двамата стигнаха в подножието, подскочиха заради силно набраздената земя и извикаха уплашено.

Лорийн видя високата бяла каменна стена и името „Вила Амбасадор“ над портата и натисна спирачките толкова рязко, че едва не изхвръкна през кормилото. Подпря велосипеда си на стената и каза на Бертран:

— Хайде! — Натисна звънеца и чу как звукът отекна дълбоко във вътрешността на къщата.

Жълтото куче чакаше, свило се и задъхано, в краката на Бертран. Децата подскочиха, когато във вратата се отвори малък екран и един глас каза на френски:

— Кой е, моля?

Лорийн, която виждаше образа си на екрана, отговори:

— Лорийн Башфорд и Бертран Оливие са дошли да видят мосю Рейно. Моля — добави.

Настъпи дълга тишина, после женският глас каза:

— И защо искате да видите мосю Рейно?

— Заради откраднатите картини — отговори Бертран.

Отново дълго мълчание. Лорийн размърда неспокойно краката си в износените балетни пантофки. Питаше се какво ще правят, ако планът им пропадне и мосю Рейно откаже да ги приеме.

— S’il vous plait, madame — каза с най-добрия си френски акцент. — C’est très important.

Това сигурно помогна, защото жената им каза да изчакат минутка. Екранчето изчезна и двете деца зачакаха, като мърдаха неспокойно крака и вече едва ли не съжалили, че са дошли.

След няколко минути на тишина, екранът отново се появи.

— Отварям портата — каза жената. — Вървете по пътеката, тя ще ви отведе до къщата.

Огромната порта от ковано желязо се отвори безшумно. После се затвори и остави кучето отвън, а то жално заскимтя. Двамата тръгнаха по широка алея с приятен коралов цвят покрай малки групички дървета, които преминаха плавно в морава, от която се разкриваше гледка към морето. После всичко това отстъпи място на широк павиран кръг пред къщата. Входната врата бе висока почти колкото вилата. Беше отворена и на прага ги чакаше приятна жена, която приличаше на испанка.

Гледаше ги така, сякаш едва вярваше на очите си. После ги помоли да влязат и им обясни, че мосю Рейно ги чака в кабинета си.

Франсоа Рейно седеше зад огромно старомодно бюро, което наистина изглеждаше като събратята си, украсявали офисите от началото на века. Беше овехтяло, носеше белезите на дългогодишна служба и беше изцапано с мастилени петна. Столът също бе огромен и бе тапициран в бургундскочервено кадифе. Мосю Рейно седеше, скръстил ръце, и ги гледаше над ръба на очилата, които също носеха белезите на времето.

Маратонките на Бертран проскърцваха по полирания дървен под, а балетните пантофки на Лорийн се подхлъзваха. Двамата стояха сковано, отпуснали ръце отстрани. Никой не проговори.

Франсоа Рейно едва сдържаше усмивката си, докато попиваше с очи пълничкото момиченце в износената тюлена рокличка и двете малки плитчици под огромната сламена шапка. И мършавото момче, чиито колене стърчаха изпод широките къси панталони, завързани със стара вратовръзка, което го гледаше през стъклата на огромните слънчеви очила. То прокара нервно длани през косата си. „Грешка“, помисли си Франсоа, вече неспособен да сдържи усмивката си, когато косата на детето, подстригана неравно, вероятно от самия него с груби ножици, настръхна.

— Мария Долорес! — извика той икономката, която чакаше до вратата, за да се увери, че господарят няма да изхвърли двете деца през вратата. — Донеси им лимонада, моля те.

Посочи двата стола пред бюрото. Децата седнаха мълчаливо и зачакаха. Лорийн седеше на самия ръб, но краката и пак не стигаха до пода. Без да помисли, тя започна нервно да ги люлее, питайки се защо вълшебникът Рейно не им говори.

Лимонадата им пристигна на голяма черна табла, във висока кристална кана. Чашите им напълни Мария Долорес. Кубчетата лед дрънкаха приятно, носеше се примамливият аромат на прясно изстискан лимон. Бертран бе прекалено нервен и се страхуваше, че ще разлее питието си, обаче Лорийн взе своята чаша и го опита.

— Merci, Monsieur Reynaud — каза срамежливо. — C’est très bien.

— Ah, la petite parle français? — Рейно допря върховете на пръстите си и я погледна.

— О, не говоря много добре… Опитвам се…

— Но усилието си струва. А как се казваш?

— Лорийн Башфорд. Аз съм от Тексас.

Рейно отново си позволи да се усмихне.

— Разбира се! — отговори весело и посвети вниманието си на момчето.

— А ти? — запита го.

— Бертран Оливие, monsieur. От Париж.

— Париж? В такъв случай, предполагам, че и двамата сте тук във ваканция?

— Да, о, да, сър. — Историята се изля от устата на Лорийн като лимонадата от кристалната кана. — Тук сме заради откраднатите ви картини, сър, знаем какво се случи, как са ги откраднали и къде са те…

Удивен, Рейно се наведе напред, облегнал лакти на бюрото.

— И откъде знаете това? — Погледна въпросително Бертран.

— Досетихме се, сър. Е, малката Лорийн се досети.

— Не, не бях аз — възрази тя, защото искаше наградата за Бертран. — Двамата предположихме как се е случило. Аз помислих за възможността, докато бях на борда на яхтата и гледах брега… Реших, че е много лесно да пренесеш нещо от крайбрежна вила на борда…

— А после се сетихме за призрака във „Вилата на Виолет“… — добави Бертран.

Лорийн му хвърли триумфален поглед.

— Бертран каза, че призрак няма, но аз знаех, че не е така. Вероятно там броди призрак, затова и вилата е необитаема. Там ходят само крадците…

— И понеже вилата е празна, никой не ги вижда и дори няма да се досети да ги търси там… — продължи историята развълнуваният Бертран.

— Видели сте откраднатите картини? Във „Вилата на Виолет“?

Лицето на Бертран помръкна.

— Е, не е точно така — призна Лорийн.

— А крадците? Видяхте ли ги?

— Е… не… Само призрака, защото бе през нощта…

Франсоа Рейно стана от големия тапициран с кожа стол.

Заобиколи масивното бюро, взе кристалната кана и им наля още лимонада.

— Мария Долорес! — извика. — Моля те, донеси от онези сладки „Тропикана“ за децата.

Седна в края на бюрото и ги загледа, без да се усмихва. Влезе икономката с цяла чиния сладки.

Лорийн благодари и си взе една. Имаше превъзходен вкус. След това отпи глътка лимонада и погледна Бертран, който дъвчеше внимателно и се опитваше да не прави трохи.

— Сър? — каза Бертран. — Може ли да взема една за кучето си?

Рейно се огледа с повдигнати вежди. Изглеждаше учуден — сякаш пропускаше нещо от удивителната история, която му разказваха. И каза:

— Не виждам куче тук.

— О, мосю, то е бездомно куче. Има жълта козина и Бертран го кръсти Жълто куче. А за „Вилата на Виолет“ знам, защото баща ми я нае за месец, а после всичко се обърка. Отидохме там за ваканцията си, но къщата се оказа необитаема и ние отседнахме в „Хотела на мечтите“, където бе отседнал и Бертран с майка си, само че тя го изостави, после той се гмурна и спаси верижката ми и сега знае за случилото се, дори за убийството, и вие можете да му дадете наградата, за да не се наложи да отиде в пансион и жестоката му майка може да остане в Италия с новите си доведени деца, където няма място за Бертран…

Лорийн спря, за да си поеме дъх. Бертран я гледаше втренчено, очите му бяха станали лъскави като стъкло от шока. Не беше очаквал всичко това.

— Мак и Съни сигурно търсят Бертран в момента — добави Лорийн. — И татко ми, Били Башфорд. Ние живеем в ранчо — ранчото „Глитър“ в Тексас.

Бертран побърза да каже:

— Майката на Лорийн е починала. Тя винаги облича тюлена рокличка, за да може майка й да я вижда отгоре, независимо къде е или колко хора има наоколо…

— И Жълтото куче сега принадлежи на Бертран — добави Лорийн. — И умира от глад, горкото.

Рейно вдигна ръце, за да спре потока от думи.

— Мария Долорес! — извика отново икономката. — Моля те, пусни кучето вътре и намери храна за него. Вярвам, че е гладно.

Изправи се и погледна мълчаливо двете деца. Не се беше трогвал така от нищо, откакто младият му приятел бе убит.

— Да излезем навън, какво ще кажете? — предложи и ги поведе през френските прозорци към красивата пергола,^[1] облицована със сини и жълти плочки в мавритански стил. Загледа как Лорийн се разполага върху сините възглавнички, разтворила колене, поставя длани в скута си и залюлява крака. А Бертран, напрегнат, застана до нея.

— Значи познаваш Мак Райли — каза той.

— И Съни — добави нетърпеливо Лорийн. — Те са наши приятели.

— А те знаят ли историята ви? За лодката, крадците и „Вилата на Виолет“?

— Не — призна Бертран.

— Искахме сами да ви я разкажем — обясни Лорийн.

Рейно кимна.

— За да вземете наградата.

— За да спасим Бертран, нали разбирате. — Лорийн го гледаше право в очите. — Той няма къде да отиде, майка му не го иска, а ако получи парите, ще може да живее и учи където пожелае.

— Разбира се.

Мария Долорес се появи, като водеше Жълтото куче на въженце. То вървеше послушно до нея, навело глава. Но като видя Бертран, нададе радостен лай и затича към него, размахало опашка. Едва не събори икономката в лудия си бяг.

— Кучето е добро — каза Рейно.

Бертран се усмихна — нещо, което рядко се случваше.

— Да, сър, така е — каза гордо.

Мария Долорес се върна с купа храна. Лорийн долови мириса на пилешко месо. Кучето го изгълта бързо, без да вдигне глава нито веднъж. Донесоха му купа вода и то я изпи жадно, като опръска навсякъде, после седна на задните си лапи и започна усилено да се ближе.

— Обаче трябва да го научим на добри маниери — каза Лорийн.

— Ще ви кажа какво ще направя, деца. — Рейно застана пред тях със скръстени на гърди ръце. Стори им се висок колкото дърво, когато вдигнаха очи към него. — Ще проуча историята ви, ще проверя на борда на яхтата и във „Вилата на Виолет“.

Лицето на Лорийн помръкна. Беше решила, че той веднага ще им даде обещаните петстотин хиляди.

— И ако онова, което казвате, е вярно, ще сте спечелили наградата.

Бертран знаеше, че всичко е приключило. Хвана въженцето и каза учтиво:

— Благодаря ви, мосю Рейно. — После кимна с глава на Лорийн, за да й подскаже, че тя също трябва да се сбогува.

Тя гледа Рейно една дълга минута. После, импулсивно, изтича при него и прегърна коленете му с ръце.

— Благодаря ви, мосю Рейно, за лимонадата, сладките и храната за Жълтото куче. — След това последва Бертран вън от красивата, облицована с плочки, пергола.

Обърна се и хвърли последен поглед.

— Знаете ли каква песничка си пеехме докато идвахме насам? „Отиваме да видим вълшебника, прекрасния вълшебник Рейно.“ — Усмихна му се през рамо и в следващия миг двете деца се скриха от погледа му.