Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (63)

Глава 63

Мак определи среща на всички пострадали от измамата за девет часа същата вечер. Щяха да поговорят във вътрешния двор, докато вечерят. Докато вървяха към тяхната маса, той видя, че Рене е сменена от мъжа, който обикновено беше нощна смяна. Двете пикола се бяха свили в ъгъла, бяха приближили глави и говореха тихо. Барманът се усмихваше, докато приготвяше напитките и сервираше леденостудените бири. Атмосферата бе спокойна.

Тялото на Каролин Кавалиер бе изхвърлено на скалите малко по-надолу по брега, близо до Хиер. Тъй като тя нямаше роднини, извикаха управителя на хотела, за да я идентифицира. Удавниците, подути и със зеленикава кожа, никога не са били приятна гледка. Младата жена едва можеше да бъде разпозната като красивата русокоса рецепционистка. Управителят се бе върнал у дома си, за да се подкрепи с двойно уиски, а новината се бе разнесла сред персонала като горски пожар. Никой не знаеше какво се е случило, нито защо. Знаеха само, че жената, с която бяха работили, е мъртва.

Разговорът на Мак с местната полиция запълни някои празнини, но също така повдигна и някои въпроси. Бертран, който стискаше здраво ръката на Съни, беше разказал историята си и, за негова изненада, го бяха похвалили за действията му.

— Браво! — беше му казал капитанът от полицията и го бе потупал по рамото. — Ти си смело момче. Майка ти ще се гордее с теб.

Бертран знаеше, че това не отговаря на истината, но се чувстваше много по-добре, след като бремето бе паднало от съвестта му.

По-късно същия следобед Мак бе придружил представителите на полицията до апартамента на Каролин. Дрехите, с които се бе маскирала като мадам Ларио, висяха в гардероба й, а перуката и очилата бяха прибрани в кутия. Каролин не умееше да крие нещата си. Всичките документи: договорите за наемането на офиса, отменените чекове, личната информация на истинската мадам Ларио, личните й сметки бяха прибрани в малко бюро под прозореца.

Гардеробът на Каролин бе пълен със скъпи дрехи, които бе купила с откраднатите пари. А в малкия сейф, вграден в стената, откриха бижутата й — диамантените обеци, които бе носила в бара „Пещерата на Рой“, диамантена гривна и други по-дребни неща. Каролин очевидно бе жена с изискан вкус и изкушението да си набави красивите и скъпи неща се бе оказало прекалено силно.

— Страстта й към вещите не й е донесла нищо добро — каза Съни тъжно, когато Мак й разказа всичко това.

В девет часа двамата влязоха във вътрешния двор, където другите вече седяха около масата. Никой не се усмихваше, дори Белинда.

— Какво става? — прошепна тя. — Сякаш някой е умрял.

Мак се огледа, за да се увери, че малката Лорийн не е сред тях.

— Тя ще вечеря с приятеля си. — Били кимна към масата в ъгъла, където обикновено се хранеше Бертран. Двете деца седяха едно срещу друго и пълнеха устите си със спагети със сос „Болонез“.

— Страхувам се, че някой наистина е умрял — каза Съни и чу Сара да ахва.

— Каролин Кавалиер — уточни Мак.

— Красивата рецепционистка? — Нейт изглеждаше изумен.

— Автомобилна злополука? — предположи.

Мак вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Нека първо ни донесат виното, после ще ви разкажа какво точно се е случило.

След половин час, след като ги бе осведомил за събитията, те седяха мълчаливо и отпиваха от „Вьо Телеграф“, препоръчано им от Нейт, опитвайки се да преосмислят новините от деня.

— Добре. Аз вече не очаквам да си върна парите за наема на „Вилата на Виолет“ — каза Белинда накрая. — Но защо някой ще я убива?

— Точно това трябва да открием. За щастие, полицията също разследва.

— Значи вече не сме сами? — запита Нейт.

— Точно така. Не сме. Да оставим нещата на тях. — Мак опита виното отново. После, нетърпелив да ги развесели поне малко, каза: — Чудесно вино, Нейт. Благодаря.

— Открих го само преди два дни — каза Нейт уж между другото. — Когато купих къщата.

Четири чифта очи се насочиха към него. Сара се облегна невинно назад и скри усмивката си.

— Какво си направил? — запита Белинда.

— О, нали ви казах. Купих къща. В старо укрепено село с името Бонийо.

— Но аз го знам! — извика тя. — Била съм там. Очарователно е.

Нейт никога досега не бе чувал да наричат някое село „очарователно“.

— Не мога да повярвам! — Съни му се усмихваше. Виждаше се, че е развълнувана.

— Не знам как стана — призна той. — Къщата като че ли просто бе създадена за мен.

— Възхищавам се на хората, които могат да вземат бързо решение — каза Съни.

Нейт се усмихна горчиво.

— Решение, което ще се отрази на останалата половина от живота ми.

Тя се наведе и го потупа по ръката.

— За добро, сигурна съм — каза тихо.

— Кога ще можем да видим къщата? — Белинда отчаяно искаше да забрави за убитата млада жена. Вътрешно трепереше и мислеше: „Мили боже, можеше да съм аз…“

— Когато кажете. Ще организираме излет дотам. — Нейт поръча още една бутилка от превъзходното червено вино и започнаха да обсъждат вечерята.

Двете деца играеха покер, докато ядяха сладолед, и като ги гледаше, Били се радваше, че не знаеха за Каролин. Твърдо реши никога да не узнаят.

— Добра работа свършихме днес — каза Мак на Съни и точно в този миг звънна телефонът му.

— Хей, човече! — избоботи силният глас на Рон Перин. — Искаш ли да научиш още нещо за Крендлер?

— Разбира се. — Мак отпи поредната глътка вино.

— Изненада, изненада, той обикаля наоколо. Разбира се, без да бие на очи. Лети със собствения си самолет. И винаги взема със себе си сиво-кафявата си хрътка. Тя никога не е участвала нито в лов, нито в надбягване. Но казват, че е единственото същество, което той обича. Имал е вече доста и все еднакви. Очевидно Мария Калас му е подарила първата и оттогава все има по една. Странно, кучетата му като че ли никога не остаряват. Виждаш ги някой ден да живеят щастливо, разглезени, и да се хранят от сребърна паница, а на следващия има ново куче. Същата порода. Същият цвят. Само че по-младо.

— Както някои богати мъже сменят съпругите си, защото гледат на тях като на трофей — каза Мак замислено. — Заменят ги с по-млад модел.

— Мълвата твърди, че ги убива. Показва какъв садист е всъщност.

— Не съм чувал обаче някой да е постъпвал така със съпругата си. Но ти благодаря, че се обади.

— Дръж ме в течение — каза Перин. — И помни, стаята ти те чака.

Мак се усмихваше, докато натискаше бутона за край на разговора. Тази работа с кучетата го тревожеше. Сега знаеше със сигурност, че Съни наистина бе видяла Джоел Крендлер на летището в Ница. Кой друг би водил със себе си сиво-кафява хрътка?