Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (62)

Глава 62

Мак спря. Обърна се и изгледа мадам Ларио. Тя бе дребна, слаба и крехка като птиче и вероятно деветдесетгодишна. Не беше човек, от когото можеше да се очаква да извърши измама с отдаване под наем на недвижима собственост в стремежа си към бърза печалба. Тази старица очевидно разполагаше със средства и идваше всяко лято в „Хотела на мечтите“, където с нея се отнасяха като с почетен гост. Тази мадам Ларио бе жертва, не крадец. Жертва на кражба на самоличността. Бе готов да заложи и последния си долар, че Каролин Кавалиер е в основата на всичко това.

— Отидете да вземете душ и се преоблечете — каза на децата. — Ще се срещнем във вътрешния двор. Ще закусим и ще обсъдим какво да направим.

Те му благодариха и затичаха нагоре по стълбите, а Мак се обади на Съни по телефона.

— Любими — измърка тя в отговор. — Липсваш ми.

— Можеш ли да слезеш до пет минути?

Нещо в гласа му извика у нея тревога.

— Две — каза и затвори.

Каишките на кучетата се бяха оплели. Мак ги разплете и хвана тази на Пират. Взе Тесоро на ръце, а тя беше в едно от добрите си настроения и го близна бързо по ръката, вместо да оголи зъби.

— Благодаря — каза той. — Поне веднъж да си дружелюбна.

Съни вече слизаше по стълбището към него. Беше облякла късо синьо потниче и бели къси панталони. На устните й, както винаги през деня, беше положено червено червило „Диор“, а на носа й бяха огромните слънчеви очила.

— Съжалявам, нямах време да взема душ. — Целуна го и остави червен отпечатък на устните му, който побърза да изтрие с кутрето си.

— Парфюмът ти е прекрасен — каза той, прегърна я и чу как Тесоро, притисната между телата им, изръмжа.

— Както обикновено — каза Съни. — Винаги сме в ситуация, в която няма време дори за душ. Както и да е, какво има?

— Каролин Кавалиер.

Мак я хвана за лакътя, пресякоха фоайето и излязоха във вътрешния двор, който вече бе буквално осеян с гости на хотела, наслаждаващи се на спокойна закуска.

Седнаха до масата, отредена за тяхната група — онази дългата до фонтана, откъдето се виждаше трапезарията, както и част от терасата.

Съни поръча кафе.

— Plus fort — каза на сервитьора, — avec du lait claud a la cote.

— Какво означава това? — запита Мак озадачен.

— Силно кафе с горещо мляко в каничка. Така е по-добре, отколкото да поръчаш кафе със сметана, защото можеш да добавиш точно толкова мляко, колкото желаеш. И така, кажи ми защо ме измъкна от леглото и какво имаш за Каролин? Да не би отново да си я заловил да залага?

— Мисля, че този път е играла на хазарт с живота си.

Разтревожена, Съни притисна Тесоро към гърдите си. Пират, както обикновено, седеше на ръба на фонтана и от време на време потапяше крак в него, за да се охлади.

Мак остави на масата бялата чанта с парите.

— Виждала ли си я преди?

Съни я гледаше втренчено, обаче не я докосна.

— Чантата с марката на „Шанел“ на Каролин.

Той я отвори и Съни зяпна, ококорена, купчинките банкноти. После — с празен поглед — Мак.

— Бертран се гмурнал сутринта до скалите в близост до плажа. Той я открил.

— Но… но… — Съни се опитваше да намери обяснение, обаче Мак й каза да не си прави труда. Разказа й какво бе видял Бертран.

— Вярвам, че жената е била Каролин — добави. — А и тази чанта е нейната.

— О, мили боже! — прошепна Съни ужасена.

Мак вдигна ръка.

— Почакай да ти кажа всичко. Току-що срещнах мадам Ларио.

Брадичката на Съни потрепери, очите й бяха станали кръгли като палачинки.

— Какво?

— Истинската мадам Ларио, която е деветдесетгодишна дама и съвсем определено не е измамница.

— Коя е тя, тогава?

— Жертва на открадната самоличност. И вярвам, че нашата Каролин е онази, която е сторила това. Чуй, Съни, Каролин работеше тук, в хотела, и е имала достъп до цялата лична информация на мадам Ларио — до паспорта й, до банковите й сметки, до номерата на кредитните й карти. А онова, с което не е разполагала, е разчитала да научи от самата мадам Ларио. Старица като нея, която идва тук от години, вероятно би доверила на Каролин всичко.

Продължи:

— Каролин е знаела, че „Вилата на Виолет“ е празна. Разкрила е банкови сметки на името на мадам Ларио, като е дала необходимите данни. Нямало е причина някой да подозира каквото и да било, защото Каролин не е дала адреса в обявата. И когато ние, щастливците, мечтаещи за ваканция в горещата Южна Франция, сме отговорили на рекламата и сме изпратили парите си, тя ги е взела и се е скрила.

— Но, Мак, нашата мадам Ларио, измамницата, е на средна възраст, развлечена, с кафява коса и очила…

— Да. И Джоел Крендлер е в инвалидна количка със сенки под очите и с бледата кожа на човек, невидял от години слънчева светлина, защото почти не излиза от дома си. Не разбираш ли, Съни, кафявата коса, безформените дрехи, очилата — всичко това е било маскировка.

Съни изведнъж осъзна какво ужасно нещо се бе случило.

— О, мили боже! — проплака. — Някой е убил Каролин!

— Обаче не заради парите, които ние платихме за вилата. Те вероятно са в някоя банка. — Мак посочи мокрото евро. — Обзалагам се, че тук има поне десет хиляди долара. Получила ги е от някой друг. „Ето го твоя дял от вината“, казал мъжът. Бертран го е чул. Очевидно Каролин го е заплашила, че ще каже истината. И той я е премахнал още преди да е имала възможност да си отвори устата.

— Искаш да кажеш, че мъжът съзнателно е прегазил спасителната лодка?

Мак кимна.

— И сега аз трябва да реша какво да направя по въпроса.

Замисли се за миг, после каза:

— Съни?

— Какво?

— Нашата мадам Ларио е отишла в Цюрих, където се опитала да продаде открадната картина на Сьора на частен колекционер.

— О, мили боже! — ахна Съни, като си спомни. — Значи е била тя.

— Каролин е била нещо повече от хитра измамница. Знаела е още как да сложи ръце върху откраднатите предмети на изкуството.

— И достатъчно глупава да се опита да ги продаде.

— И, повярвай ми, се е уловила в капана на собствената си измама — каза Мак.

— Ще отидеш в полицията, разбира се.

Мак се замисли.

— Проблемът ми е малкият Бертран. Изплашен е до смърт, ужасен е, че ще го хвърлят в затвора.

— Но, разбира се, че няма.

— Искам ти да му го кажеш, а после да дойдеш в полицията с нас.

Съни видя двете деца да се провират между масите.

— Ето ги и тях — каза тихо.

— Добро утро, мадам. — Бертран застана до масата, а Съни потупа стола до себе си и го подкани да седне. Малката Лорийн отново бе облякла оранжевата си тюлена рокличка. Съни й подаде Тесоро и детето, притихнало, го взе мълчаливо от ръцете й.

— Добре — каза Съни весело. — Да поръчаме закуска, после ще ви кажа какво ще направим.

— Няма да изпратят Бертран в затвора, нали? — Малката Лорийн бе вдигнала твърдо брадичка и бе стиснала устни, готова за битка.

— Не, сладката ми, Бертран няма да отиде в затвора. Не е направил нищо нередно. Всъщност, Бертран, ти си героят. Видял си нещо лошо да се случва и си уведомил Мак, който е известен детектив. Знаел си на кого да кажеш. А след това си открил и дамската чанта. — Тя посочи чантата, която бе все още върху масата, и видя как детето трепна. Мак побърза да я вземе и да я остави на стола.

Съни каза:

— Дал си на Мак чантата с парите, а той е казал, че ще се погрижи. Сега, ние всичките — ти, аз и Мак — ще уведомим полицията. — Хвърли поглед на малката Лорийн. — Не мисля, че ще имаме нужда от теб, сладката ми. Можеш да останеш тук и да се грижиш за кучетата. А ние с Мак ще се погрижим за Бертран.

Усмихна се на всички около масата.

— Готово. Ето, че всичко е решено. Бертран е видял нещо наистина лошо, което никога няма да забрави. Но то е нещо важно, което ни помогна да разрешим и други загадки.

Бертран, който вече се чувстваше малко по-добре, избърса очилата си с ъгълчето на покривката.

— Но коя е била жената?

Мак се поколеба. Не искаше да разтревожи момчето с новината, че вероятно е била Каролин.

— Още не сме сигурни, Бертран. Полицията ще открие. — Думите му отговаряха на истината. — Този отговор задоволява ли те? — запита и Бертран кимна.

— Добре, хайде, в такъв случай, да поръчаме яйца и препечен хляб. И от онези вкусни картофчета или както там се наричат в тази страна…

— Pommes frites — каза малката Лорийн развеселена. — Може ли палачинки за мен, моля?