Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (6)

Глава 6

Мак караше взетото под наем „Пежо“. Съни все още с мокрите тениска и дънки, седеше на предната седалка до него. Пират беше в скута й, подал глава през отворения прозорец, за да усети всички нови аромати, а Тесоро надаваше жален вой, затворена в специалната си чанта за животни, оставена на задната седалка. Белинда и Сара ги следваха в очуканото „Бентли“, зад тях бяха Били Башфорд и малката Лорийн в червения „Хамър“ с лъскавите хромирани джанти, а процесията завършваше Нейт Мастерсън яхнал последен модел жълт „Дукати“, за който им беше казал, че го е купил онлайн и са му го доставили направо на летището в Ница.

Мак шофираше по разлистената алея, която водеше към Сен Тропе. Тишината между него и Съни беше дебела и плътна като вълнено одеяло. Като се изключеха жаловитите скимтения на Тесоро, беше толкова тихо, че той чуваше плисъка на вълните, които се разбиваха в невидимия бряг. Профилът на Съни като че ли бе издялан от камък. Никога досега не я беше виждал такава. Е, може би не никога, но рядко. Настроението й не предвещаваше нищо хубаво.

— Съжалявам — каза той. — Разбира се, нямаше да те оставя да дойдеш сама тук, ако знаех как ще се развият събитията.

— Нямаш представа какво беше. — Гласът й бе студен и говореше за упорство. Тя нямаше да отстъпи скоро.

— Признавам. Но, Съни, бейби, трябва да разбереш, че никога не бих позволил това да се случи, ако бях тук…

— Но не беше.

Нямаше да му позволи да се измъкне. Мак предположи, че има право. Прекрати опитите си да се извини и се опита да постигне успех с молби.

— Кажи ми как мога да изкупя вината си. Само ми кажи, бейби.

Хвърли кос поглед към нея. Дали продължаваше да стиска устни толкова твърдо? Дали брадичката й бе все така упорито вирната? Дали устните й вече не започваха да се извиват в така добре познатата му полуусмивка? Тя нямаше представа колко зле се чувства той заради това, че я бе изпратил съвсем сама във „Вилата на Виолет“, и то в една от най-страховитите бури, които жителите на Сен Тропе бяха видели от десетилетия насам.

— Просто ми намери стая, към която да има и баня с вана — каза Съни поомекнала. Като размисли набързо, реши, че технически вината не е на Мак. Откъде би могъл да знае, че тази работа с наемането на вилата е измама? Та нали другите също бяха подведени. Осмели се да хвърли поглед към него. Очите им се срещнаха и колата политна встрани, с което накара шофьорите зад тях да натиснат силно клаксоните.

— Съжалявам — каза Мак отново, обаче този път усмивката му беше като тази, която цъфтеше на устните на Съни.

— Ще ти се реванширам.

Съни въздъхна с благодарност и каза:

— О, Мак Райли, нямаш представа колко се радвам да те видя.

„Хотелът на мечтите“ беше кацнал върху ивица от бял пясък, която свършваше в групичка високи дървета, които бяха на това място вероятно от сто години, а зад тях имаше малка селска къщичка, която вероятно беше там дори по-дълго от тях. Квадратна, изградена от неравни каменни плочи, боядисана в цвят на прясна сметана, с малки квадратни прозорчета, поставени дълбоко и подобни на хлътнали очи, очарователни по един наистина провинциален начин и покрити с избелели зелени дървени капаци, които да пазят обитателите й от силната лятна слънчева светлина и зимния вятър, и покрив, чиито стари червени керемиди сега имаха странен розово-кафяв цвят. Трябваше й само комин, от който към небето да се вие синкав дим.

„Очарователно“ бе първата дума, която се роди в главата на Съни. „Истинско“ беше втората. След кошмара, преживян във „Вилата на Виолет“, това тук бе като завръщане у дома.

През годините, старата селска къща бе разширявана. Бяха построени дясно и ляво крило, които имаха френски прозорци, разтворени широко, за да пропускат свежия морски бриз. Над тях бяха терасите, покрити със свежи тенти на сини райета и обсипани със сандъчета червен здравец. Плувният басейн блестеше, а по-надолу, в подножието на малкия скалист хълм, блестеше Средиземно море. Ароматът на розите, които сякаш се катереха по портата, се смесваше с този на върбинка и жасмин и със свежия дъх на морето. И като завършек на цялостната картина, към тях наперено вървяха двойка бели пауни, чиито опашки бяха разперени и приличаха на величествени сватбени шлейфове. А зад тях крачеше важно обикновена кафява кокошка.

Като се държаха за ръце, Съни и Мак изкачиха широките стъпала. Стъклените врати бяха широко отворени и те видяха, че от старата селска къщичка не бе останало почти нищо. Сега пространството бе организирано само в една стая с висок таван, отворен към гредореда и новите крила. Всъщност всичко изглеждаше така, сякаш е тук от цяла вечност. Като че ли винаги бе принадлежала на това място.

Антрето бе издържано в същия цвят на богата сметана като външните стени и също имаше дълъг ред френски врати, които гледаха към зелената морава и терасираните градини. Ниски дивани, тапицирани в коралов лен, ги мамеха да поседнат. Изглеждаха толкова удобни и гостоприемни, че на Съни й се прииска да се хвърли на един от тях и да спи цяла седмица. Обикновените провинциални мебели бяха придобили лъскавината на старостта. Огромни лампи с абажури от шоколадов лен хвърляха кръгове светлина. В единия край на помещението имаше бар със старомоден цинков плот. Цялата срещуположна стена бе заета от рафтове с книги и компактдискове, а в близост до нея бяха подредени масички за игра на карти и шах, бегамон и редене на пъзели.

Малката трапезария бе отворена към вътрешния двор, който грееше в цветовете на безброй цветя. Масите бяха покрити с покривки в розово-коралови цветове. И навсякъде имаше саксии с карамфили — от онези, които излъчват силен упойващ аромат и които рядко могат да се видят в други кътчета на света.

Така изглеждаше съвършеният и едновременно с това непретенциозен семеен хотел.

— Мили боже! — възкликна Белинда, изумена. — През целия си живот, въпреки всичките си пари, не съм виждала стая, която да ме мами с такова гостоприемство.

Сара беше нервна.

— Знам, че не мога да си го позволя — прошепна тя, а Белинда изсумтя от нетърпение и й отвърна да почака и да провери първо колко струва и едва тогава да започне с оплакванията.

— Господи, страхотно е! — каза Били с нескрито възхищение. — Бие „Вилата на Виолет“ по всички показатели.

Малката Лорийн, все още стиснала татко за ръката, се огледа набързо наоколо. Лицето й имаше привичното за нея безстрастно изражение, като че ли бе решена да не позволи на нищо да повлияе на чувствата й.

Младата жена зад гигантската ваза с цветя, поставена на рецепцията, бе забола карамфил в здраво стегнатия си кок. Беше хубавка, с очарователна усмивка, която отговаряше на слънчевото й настроение. На табелката, забодена на ревера на колосаната й бяла блуза, бе написано името й — Каролин Кавалиер.

— Добър ден, дами и господа. — Говореше с напевната интонация на французите и думите звучаха много по-приятно от типичното британско „Добро утро, сър, мадам“. Съни веднага реши, че непременно трябва да научи този език.

— Bonjour, mademoiselle, je voudrais quelques chambers — отговори Мак. — Et j’espere l’hotel n’est pas complet par-ce-que nous n’avons pas autre choix. La maison que nous loisons n’est pas habitable and nous sommes loins de maison.

Каролин Кавалиер изглеждаше изненадана. След моментно колебание се засмя и каза, вече на английски.

— Браво, господине. Разбрах всяка ваша дума. В момента нямате дом.

— Тогава също така разбирате защо в момента отправям молитви към Бога. — Мак млъкна и махна с ръка към другите. — Ние всички се молим и силно се надяваме да имате шест свободни стаи. — Хвърли изпълнен със съжаление поглед на Пират, който стоеше тихо до него, и към Тесоро, сгушила се в прегръдките на Съни. — С нас са и две кучета.

— Няма проблем. — Както и много други френски хотели, този на мечтите приемаше кучета. — Макар че, разбира се, ще трябва да платите малка допълнителна сума. — Каролин се консултира с компютъра си, докато пръстите й тракаха бързо по клавиатурата.

Съни забеляза, че Каролин носи красив пръстен с квадратен смарагд, от двете страни, на който бяха вградени два еднакви малки диаманти. Пръстенът бе достатъчно голям, за да я впечатли, но тъй като не бе на третия пръст на лявата й ръка, очевидно не бе годежен.

— Alors. — Каролин вдигна поглед от компютъра. — Вчера анулираха поръчката за семейно парти, тъй като бабата, виновникът за него, се разболяла внезапно. Тяхното нещастие е вашият късмет. Обаче имаме само пет стаи, от които само три са двойни. Останалите две са единични и се намират в задната част на сградата, но имат красива гледка към вътрешния двор, където можете да се храните. Всичките имат тераси, а от двойните се разкрива гледка към морето. И, разбира се, тъй като сега е разгарът на сезона, трябва да включим и две хранения. Това означава по-висока цена, но пък ще имате осигурена закуска и обяд или вечеря по ваш избор.

Отново се консултира с компютъра си и им съобщи цените. Мак запита останалите какво мислят.

— Три двойни — каза Белинда. — Една за мен, втората за теб и Съни и третата за Башфордови.

— Малката Лорийн би предпочела да е в самостоятелна стая — възрази Били.

— А аз не мога да си позволя нито двойна, нито единична стая. — Тонът на Сара бе категоричен. Не бе изпаднала в самосъжаление, просто казваше истината.

Белинда се обърна и я изгледа.

— Знаете ли какво — каза. — Щом малката Лорийн иска да е в самостоятелна стая, Сара може да се настани при мен. Няма да ти струва нищо, момиче. Ще изпратя сметката на съпруга.

Очите на Сара щяха да изхвръкнат от орбитите. Изразяваха единствено благодарност.

— Сигурна ли си? Искам да кажа, жена като теб… Е, знаеш, богата жена като теб, която е свикнала с хотелски апартаменти и…

— Да кажем просто, че се упражнявам за бъдещето. — Усмивката на Белинда мигом я преобрази от богата руса кучка в жена, която може да бъде забавна.

— Аз ще взема другата единична — каза Нейт.

Пират излая окуражително. Съни го изгледа със съмнение, след това хвърли поглед на Мак.

— Двойна стая? — запита. — С двете кучета?

Той се усмихна.

— Да погледнем на това просто като на предварителен тест.