Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (57)

Глава 57

Тъй като Белинда остана в стаята си, нямаше повече суматоха нито в Сен Тропе, нито в Ница. Тя бе саботирала успешно собствената си сигурност и небезизвестният й съпруг бе видян да кръжи над хотела с червения си хеликоптер. Мак бе казал на Сара, че трябва да направят нещо за Белинда. И то скоро. Папаракът се оказа фалшива тревога, а Лев докладва, че макар съпругът да оглеждал цялото крайбрежие, все още не знаел, че Белинда се крие в „Хотела на мечтите“. Едно беше сигурно — той щеше да продължи да търси.

Сара отново се бе превърнала в своето старо „аз“. Бе притихнала след събитията от предния ден, бе облякла отново широките си бежови къси панталони и бялата тениска и бе прибрала лъскавата си кестенява коса в конска опашка, с което най-после бе открила лицето си. Ръцете и краката й бяха толкова слаби, че приличаше на прекалено високо момиченце въпреки своите двайсет и седем години.

Хванала джапанките си в ръка, вървеше босонога по ивицата, където водата се сливаше с пясъка, спираше от време на време, зареяла поглед в морето. Гледаше към хоризонта с погледа на жена, която търси отговори на въпросите, които сама си задава. Нейт Мастерсън дойде откъм другата посока. И той бе облечен в бежови къси кафяви панталони и бяла тениска и носеше сандалите си в ръка. Поздрави я.

— О, здравей! — каза тя и едва ли не подскочи от изненада. Бе така потънала в мислите си, че не го беше чула да се приближава.

— Какво си намислила днес? — запита Нейт.

— Е, нали знаеш… — Сара сви рамене, избягвайки погледа му. — Нищо особено всъщност. Предполагам, че просто ще си почивам в компанията на Белинда и останалите.

Нейт я погледна замислено.

— Искаш ли да те разходя с мотора? Мястото не е толкова близо, но можем да обядваме там.

— Къде?

— Това е тайна. Ще трябва да почакаш, за да разбереш.

Сара отново зарея поглед над морето.

— О… Не знам…

— Моля те, Сара. — За своя изненада, Нейт наистина се молеше. Трябваше да сподели с някого, а като че ли само Сара бе наоколо. — Искам да ти покажа нещо наистина специално и да те помоля за мнението ти.

Изненадана, тя се обърна с лице към него.

— Нима? Искаш да кажеш, че търсиш помощта ми?

— Само мнението ти. Ще ти кажа повече, когато стигнем там.

Сара порозовя от удоволствие. Никой никога не я питаше за мнението й, освен на работното й място, където тя знаеше всичко необходимо за професията и беше арбитър на всички спорове.

— Мисля, че ще ми хареса, Нейт. — Погледна със съмнение дрехите си: — Дали не трябва да се преоблека?

— Изглеждаш перфектно. — Сграбчи я за ръката. — Хайде, Сара Стрейндж, да вървим.

През повечето време Сара стискаше отчаяно Нейт през кръста. Коленете й трепереха, когато най-после влязоха в селце, сякаш прилепнало към скален масив.

— Къде сме? — извика развълнувано, благодарна, че може да стъпи на твърда земя.

Нейт я поведе към малкия кафе-бар и поръча две еспресо, без въобще да я попита. Застанали един до друг пред бар плота, изгълтаха силното кафе и той запита:

— А какво искаш сега?

— Вода — отговори тя. Все още не й достигаше въздух.

Нейт поръча минерална вода за нея.

— Това ли ме доведе да видя? — Сара гледаше навън към селцето с неговите тесни улички, които излизаха като лъчи от площадчето. — И къде ще ме заведеш за обяд? — Стомахът й къркореше, защото сутринта не бе имала време дори за закуска.

— Нека първо ти покажа тайната си.

Нейт я хвана за ръката, изведе я от кафе-бара и я поведе по тесните улички. Стигнаха до мястото, където склонът се спускаше стръмно надолу към долината, а къщите бяха построени в редица, буквално една до друга. Нейт спря пред последната, която се намираше в най-горния край на стръмна улица. Извади ключ от джоба си, отключи и пристъпи встрани, за да може Сара да влезе първа.

Тя му хвърли озадачен поглед.

— Тук вътре ли е тайната?

— Да.

— Но кой живее в къщата?

— Никой. Все още.

— Чакай малко, не си… Не искаш да ми кажеш, че си я купил?

— Видях я вчера и я купих незабавно. А сега искам от теб да ми кажеш дали съм постъпил правилно.

— Купил си я? Просто така? Но това селце е едва ли не сред пустошта, а ти живееш в Манхатън. Ами работата ти? Искам да кажа, ти си това, което работиш, нали?

— Знаеш ли какво, Сара Стрейндж… — Нейт я побутна нагоре по стъпалото пред входната врата. — … двамата с теб имаме много повече общи неща, отколкото мислех. Нито един от двама ни като че ли не е сигурен кой или какво е всъщност.

Стояха в малкото квадратно фоайе и се оглеждаха. Голи каменни стени, избелели греди, дървени подове и писък на ярки цветове откъм малката, облицована с червени плочки, баня и тоалетна. Модерно спираловидно стълбище от бял варовик се издигаше цели четири етажа по-нагоре до огрения от слънцето таван. Двамата тръгнаха заедно нагоре.

Имаше по една стая на всеки етаж. На първия беше дневната стая с френските прозорци, от които се излизаше в малък вътрешен двор, покрит с чакъл. В него имаше малка маса от ковано желязо и столове — сцената изглеждаше като изрязана от френски филм. Разкриваше се гледка към цялата долина, към лозята и някогашните ферми, сега превърнати в модерни вили, до които се виждаха тъмносини плувни басейни. Подът бе от дърво, ниските италиански дивани бяха тапицирани в медножълт цвят, а по тях бяха разпръснати големи оранжеви възглавници.

На втория етаж бяха кухнята и трапезарията, модерни и безупречно поддържани. Неръждаема стомана, голяма маса, покрита със стъкло, и оранжеви столове с марката на „Иймс“. Третият беше разделен на малка спалня и облицована с плочки баня, а четвъртият и последният бяха заети от голяма спалня и баня.

Спалнята имаше цяла стена прозорци, които се отваряха към тераса, на която имаше малка маса от неръждаема стомана и червени кресла с марката на Филип Старк. И много саксии с красиви цветя. Леглото беше ниско и широко, диваните — тапицирани с черна кожа. Банята беше издържана в модернистичен стил и в бяло. Нямаше нито килими, нито рогозки. Никакви украшения — нищо, което да смекчава семплата красота на първоначалния замисъл.

Сара стоеше в средата на спалнята и се въртеше, за да огледа последователно всичко — различните мебели, семплите цветове, гредите, голите каменни стени, големите прозорци и вълшебната гледка, която се сливаше с хоризонта.

— Очаквам едва ли не да видя Пътя, изграден от жълти тухли^[1] — каза, изпълнена с благоговение.

— Значи ти харесва? — Нейт бе изненадан с какво нетърпение очакваше да чуе отговора й.

— Дали ми харесва? Прекрасно е, Нейт!

Той въздъхна облекчено и за първи път си позволи да се усмихне.

— Обаче… Просто не мога да повярвам, че си го купил.

Ако трябва да сме честни, Нейт също не можеше да повярва. Вдигна рамене в неопределен жест и каза.

— Влюбих се в къщата.

— И аз се влюбих веднага в нея, но това не е отговор.

— Много по-просто и безболезнено е да се влюбиш в къща, отколкото да имаш любовница — каза той.

Сара се засмя и отново се завъртя очарована.

— Нейт Мастерсън, не те познавам много добре, всъщност едва ли може да се каже, че те познавам, но предполагам, че това е най-доброто, което си направил в живота си. Къщата е просто съвършена. — Обърна се с лице към него. — Но какво ще правиш тук? Съвсем сам? Особено през зимата…

Нейт продължаваше да се усмихва. Хвана я за ръката и я поведе надолу по спираловидното стълбище, по-красиво от което не беше виждал през живота си. Излязоха на павираната улица. Той заключи портата, прибра ключа в джоба си и двамата се върнаха при „Дукати“-то.

— Ще поговорим за покупката ми, докато обядваме — каза. — С новите ми приятели.

На Сара не й бе необходима повече от минута да се влюби отново — този път в малката някогашна мелница, разположена сред дърветата, и в бързото поточе, в което плуваха диви патици. Харесаха й още собствениците на ресторантчето, Малкълм и Роджър, и техните удивителни ордьоври. Вече не бе ни най-малко изненадана, че Нейт е купил къщата.

— Някога бях сервитьорка — призна спонтанно на Нейт, когато тъмнокосата сервитьорка им донесе още хляб.

— Така ли? Къде?

— В „Хутърс“.

Челюстта на Нейт увисна. Беше очаквал да му отговори: „В местния кафе-бар.“

Сара се усмихна.

— Пошегувах се. В заведение, където предлагаха скара. Учех в колежа, но се налагаше да работя. Завърших класа по мениджмънт, можеш ли да си представиш?

Да, можеше. Усещаше интелигентността, която се криеше под цялата й несигурност.

— Открил си своя рай — каза тя, докато гребваше от вкусната леща, подправена с целина, и топеше гладно хляба си в нея.

— Така е — отговори Нейт, докато я наблюдаваше. За първи път, тя бе забравила всичките си съмнения и самосъжаления и просто се наслаждаваше на мига. Може би виновно за това бе мястото, този красив и първичен Прованс, който бе извикал на показ най-добрите й качества. Както бе направил и с него, макар той едва да го познаваше. Но щеше да го опознае. Щеше да идва тук и да се наслаждава на лятното слънце като сега. Щеше да се връща тук и през зимата, когато леденият вятър щеше да вилнее из тесните улички, а въздухът, чист и свеж, щеше да ухае на вино. Знаеше, че ще е толкова щастлив тук, че щастието му няма да може да се опише с думи…

— Ти си единственият човек, с когото съм споделил тайната си — каза.

Тя вдигна поглед изненадана.

— Не си говорил за това дори с Белинда?

Той се засмя.

— Най-вече с Белинда.

Сара се засмя с него. Вече знаеше, че Белинда щеше да сподели тайната му с всички, които познава.

— Да не й казваме тогава — прошепна тя.

— Точно така. — Нейт й се усмихна широко. Забавляваше се. — Планирам да запазя работата си, естествено — каза, макар че все още не бе помислил за нищо. Покупката на къщата бе напълно импулсивна. — Но вече ще е по-различно. Няма да съм така погълнат от онова, което правя.

— Сега ще имаш местенце, където да избягаш. — В гласа на Сара се долавяше копнеж, който накара сърцето на Нейт да омекне.

— Хей, какво има? — запита с нова за него нежност.

— Скоро ще трябва да си тръгна оттук. Следващата седмица всъщност. И да се върна в Канзас. Но не Канзас е проблемът — побърза да добави. — Обичам мястото, където съм родена. Красиво е, хората са мили. А и всеки произхожда отнякъде. Ти откъде си?

Нейт сви рамене — като че ли не искаше да обсъжда този въпрос.

— Роден съм в Бруклин. Израснал съм в Ню Джърси. Спечелих стипендия за „Колгейт“, после завърших бизнес. Родителите ми починаха, докато учех. Автомобилна катастрофа. — Сара направи гримаса на съчувствие, а той отново сви рамене. — Нямам семейство, за което да ти разкажа. Работата е единственото, което придава смисъл на живота ми. И също така единственото ми удоволствие.

— До този момент — каза Сара.

— Да.

— Аз имам прилична работа и съм много добра в професията. Шеф съм на администрацията в медицински център. От мен зависи всичко да тече гладко. Нямаш представа какъв шеф мога да бъда. — Засмя се с горчивина. — Само в личния си живот съм такава неудачница.

— Не си. — Нейт й наля чаша вино, макар самият той да не пиеше. — Ти си умна млада жена. И много привлекателна при това. Проблемът е, че не позволяваш на качествата си да блеснат. Кръстосваш ръце на гърди, като че ли да се защитиш, отпускаш рамене надолу и оставяш красивата си коса да скрива големите ти и топли кафяви очи и хубавото ти лице.

Шокирана, Сара порозовя отново.

— Досега не съм познавал нито една жена, която да се изчервява — каза Нейт.

Сара направи гримаса.

— Този навик ми е останал от детството.

— И така, какво ще правиш, като се върнеш в Канзас? Ще се върнеш към старата си работа и рутината?

Сара кимна.

— Но не и към стария любовник.

Нейт се засмя.

— Време е да вървим — каза на Малкълм и Роджър, които дойдоха да се сбогуват с тях.

— Ще се видим скоро! — извика Малкълм, за да заглуши рева на „Дукати“-то. Двамата потеглиха и бързо се отдалечиха от този истински рай.