Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
There’s Something About St. Tropez, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2014)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Има нещо в Сен Тропе

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2011

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0269-7

История

  1. —Добавяне

Глава 53

Съни беше на път към Ница, където щеше да прегледа архивите на местния вестник. Беше напуснала хотела в компанията на Белинда и Сара. Бяха излезли през кухненската врата, а Белинда се бе дегизирала в дълги и свободни ленени панталони и розова блуза. Розова лента придържаше късата й руса коса. С огромните слънчеви очила приличаше на Бриджит Бардо от петдесетте.

— Харесва ми — реши Белинда, докато се оглеждаше в огледалото в колата. — Това може би е новият ми имидж.

— Според мен е по-хубав от стария — каза Сара.

Съни седеше зад кормилото на взетото под наем сребристо „Пежо“, Сара бе до нея, а в скута й лежеше Тесоро. Белинда бе на задната седалка и непрекъснато се оплакваше, че краката й са прекалено дълги и не й достига място.

— Страдай мълчаливо — предупреди я Съни. — Поне те изведох от хотела. Ако не бях, щеше да седиш в стаята си и да гледаш френска телевизия. И щеше да ти се иска въобще да не беше напускала Сан Ремо.

— Да пожелая да не бях напускала съпруга си? Ха! Не мисля.

Белинда се обърна и погледна през задния прозорец. Лев беше непосредствено зад тях.

— Лев със сигурност знае какво прави. Никога през живота си не съм се чувствала в по-голяма безопасност.

— Лев отзад ли е? — проточи врат Сара.

— Защо? Интересуваш ли се от него?

Сара се изчерви.

— Разбира се, че не, само… Е, харесва ми, това е всичко.

— Да, привлекателен е! — Белинда й се присмиваше, но незлобливо.

— Мисля, че той те харесва — каза Съни, която шофираше внимателно по околовръстното, което щеше да я изведе на магистралата. — На лицето му винаги грее специална усмивка за теб.

— Така ли мислиш? — Руменината по бузите на Сара стана по-гъста, но на устните й изгря усмивка. — Нали знаеш мелодийката, която непрекъснато си тананика…? — Изпя няколко трели. — Казва, че не знае откъде е и че просто не му излиза от главата. Е, аз знам.

— Така ли? — Погледът на Белинда срещна този на Съни в страничното огледало. — И коя е тя, Сара?

Сара поклати глава.

— Ще кажа на Лев следващия път, когато го видя. — После възкликна: — О! — и хвърли страхлив поглед през прозореца на Съни. — О, точно тук се случи инцидентът, в който едва не загинах…

— Добре, добре, всичко е наред сега, просто не си позволявай да мислиш за това, не го преживявай отново… — Белинда се наведе напред и потупа със съчувствие Сара по главата. — Господи, Сара! — побърза да смени темата. — Знаеш ли, имаш най-прекрасната коса на света. Наистина трябва да ми позволиш да я подстрижа, да те освободя от тежките кичури, които скриват лицето ти. Така, както е сега, човек не може да те види.

Съни хвърли бърз поглед на Сара.

— Права е, знаеш ли, би могла да се постараеш да покажеш красивото си лице.

— Едва ли може да се нарече красиво.

— Ти луда ли си, момиче? — засмя се Белинда. — Великолепна си. Или поне можеш да бъдеш, ако ми позволиш да упражня ножиците си върху теб.

— Ще си помисля. — Сара не можеше така бързо да се раздели с косата, която скриваше лицето й. Тя беше като ръцете, които непрекъснато скръстваше на гърди — защитаваше я.

— Както и да е — смени темата Съни. — Ето каква е причината да отидем до архивите на вестника. — Извади златния пръстен със символа от джоба си и го подаде на Сара, която го разгледа внимателно.

— Виждам щит, орел и лисица. И монограм. — Сложи го на пръста си. — Прекалено е голям.

Белинда го взе от ръцете й.

— Вероятно е принадлежал на мъж. Аристократите са ги носели на най-малкия си пръст. И принц Чарлс носи пръстен.

— Според теб е бил собственост на аристократ?

— Готова съм да се обзаложа. Можем да проверим в книгите по хералдика и дори да открием чий е символът. Не мисля обаче, че е английски.

Съни каза:

— Аз съм готова да се обзаложа, че е принадлежал на младия германец, любовника на Виолет.

— Имала е любовник?

— Да. Два пъти по-млад от нея.

— Щастлива жена — отбеляза Белинда. — Значи ще търсим информация за нея в архивите на вестника?

— Искам да открия възможно най-много и за него. Обаче първо трябва да узнаем името му.

— Виолет ще ти каже. Със сигурност е писала на любовниците си и вероятно е пазила цял живот писмата — каза Сара. Понякога бе много мъдра за годините си.

След час вече разглеждаха микрофилми и прашни вестници дълбоко в хранилището под улиците на Ница. Имаше стари снимки от казиното, на които се виждаше и Виолет, облечена във великолепни рокли от Скиапарели и Ланвин и винаги притиснала към лицето си букет виолетки.

— Виолетки „Парма“ — каза Сара. — Бели. Винаги имала забодени на реверите на костюма или носела букет в ръка.

— А ти откъде знаеш? — Гледаха я удивени.

— Пише го ето тук.

Двете се надвесиха над рамото й и изчетоха на един дъх статията.

„Самата Виолет прилича на цветето, чието име носи, пишеше във вестника. С огромните си виолетови очи и ароматът, който винаги я обгръща, извлечен от най-красивите и скъпи бели виолетки от Парма — аромат, специално избран за нея. Той я предшества при влизането й в стаята, нежен и прекрасен като самата жена. Тя е висока и красива в сребристите си рокли и скъпи бижута, подаръци от многобройните й обожатели.“

Съни затрепери, защото си спомни слабия и изплъзващ се мирис, който бе доловила в стаята на Виолет.

— Заменили са „любовници“ с „обожатели“ — каза Белинда. — Никой мъж няма да ти подари скъпо бижу само защото те харесва като жена, певица или актриса.

— Правели са го в онези времена — каза Съни. — Наричали са ги „подаръците“, които отварят вратата към „сцената“. Засипвали са певиците и актрисите със скъпи вещи, за да им покажат колко много почитат таланта им.

— Искаш да кажеш, красотата им — възрази Белинда и трите се засмяха.

— Знам как мирише парфюмът й — каза Съни. — Долових аромата в стаята й.

— Миризмата на парфюма се запазва понякога. — Въпреки това, тонът на Сара изразяваше съмнение.

— През всичките тези години? — Съни поклати глава. — Не мисля. Вярвам, че Виолет е все още там.

— Искаш да кажеш, че призракът й обитава къщата? — възкликна Белинда изумена. — О, хайде, Съни, това е истинска лудост!

В този момент Сара нададе вик на вълнение.

— Вижте какво открих! Името на любовника й. Има и снимка.

Скупчиха се около нея и загледаха неясната снимка на русокос млад мъж, чиито сини очи гледаха твърдо и безстрашно в обектива. Името му беше Курт фон Мюлер. Беше облечен в нацистка униформа.

— О, мили боже! — възкликна Съни. — Значи е вярно! Виолет е имала любовна връзка с нацист.

Обезпокоена от откритието, затвори папката. Излязоха отново на обляната от слънчева светлина улица, изненадани, че слънцето все още свети. Лев беше на поста си и убиваше времето, като прелистваше вестници с цигара в ръка. Приличаше на всички други пешеходци. Чувстваха се по-добре, като знаеха, че е наблизо.

Откриха уютно малко бистро в една задна уличка и поръчаха омлет, салати и вино.

— Сега остана само да проверя името на хер Курт фон Мюлер в „Алманах дьо Гота“[1] — каза Съни.

— Какво е това? — Сара хапваше от омлета със сирене и шунка, като поглеждаше с надежда Лев, седнал няколко маси по-нататък.

— Алманахът е равносилен на „Кой кой е?“ в Германия. Там пише какъв си по рождение и колко високо си в стълбицата на аристокрацията. — Белинда знаеше всичко за този род неща. — Можем да го намерим и в Интернет — добави и поръча втора чаша от лекото розово вино, гроздето за което се отглеждаше по хълмовете зад бистрото.

Сара се облегна назад с доволно изражение на лицето.

— Знаете ли, тук ми харесва — каза.

— Това е добре.

— Но трябва да си тръгна следващата седмица.

Двете вдигнаха погледи разтревожени.

— Толкова скоро? — запита Белинда. — Какво ще правя без теб, Сара?

— О, ще се справиш. Хората винаги се справят и без мен.

— Сара! — Белинда удари с юмрук по масата и чашите издрънчаха. Сара успя да ги хване точно преди да паднат. — Кога ще престанеш да се самосъжаляваш? Какво сбъркано има в теб, по дяволите?

Сара смръщи вежди, като чу ругатнята.

— Обаче това, което казах, е вярно.

— Само ако му позволиш да бъде. Погледни ме, Сара. — Белинда забоде показалец в гърдите си. — Аз съм това, което съм направила от себе си. Сама. Нали така? — Потърси с поглед подкрепа от Съни и тя кимна в съгласие.

— Това е! — извика категорично Белинда. — Ще подстрижа косата ти. Щом трябва да се върнеш у дома си, ще го направиш като съвсем нова жена. Нали така? — Вдигна ръка с разперени пръсти и Сара колебливо й отговори със същия жест.

— Щом казваш — съгласи се едва чуто и Белинда отново нададе стон.

— Не щом аз казвам, а ако ти го искаш. Хайде, Сара, стегни се! — Бе твърдо решила да даде кураж на Сара. Не можеше да й позволи да се върне в Канзас само за да бъде отново унижена от някой мъж, търсещ материални облаги от връзките си с жените.

Обърна се към Съни:

— Може би да се отбием до летището на път към хотела? Искам да купя някои английски списания — „Татлър“, „Харпърс“ и „Куин“. Знам, че ни е на път.

Прекосяваха залата за заминаващи пътници на летището, в която се продаваха списания и вестници, когато Съни го видя. Обърна глава, за да го погледне втори път.

Той бе с гръб към нея. Беше сам и крачеше с широки крачки. Висок и широкоплещест мъж в безупречен бежов ленен костюм. Носеше кожено куфарче, а гъстата му посребрена коса бе пригладена назад като лъвска грива. Водеше на каишка дребна сиво-кафява хрътка.

Изумена, каза:

— Не е възможно да е той.

— Кой? — запитаха другите две в хор и обърнаха глави.

Съни поклати глава. Все още не можеше да повярва на очите си.

— Джоел Крендлер. Но къде е инвалидната количка?

Ококорила очи, Съни се обърна рязко и потърси с поглед Лев. И тогава сякаш адът избухна.

Бележки

[1] „Алманах дьо Гота“ — През 1763 г. е германския град Гота излиза първият генеалогичен сборник, т.нар. „Алманах дьо Гота“, който през следващите столетия ще се превърне не просто в най-известния алманах на европейската аристокрация, но и в еталон за генеалогичен ресурс. — Бел.прев.