Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (50)

Глава 50

Разхождаха се по плажа, като продължаваха да се държат за ръце. Лорийн знаеше, че просто трябва да повърне.

— Бертран?

— Oui? — Тази вечер той говореше на френски.

— Сигурен ли си, че не ти е зле?

Бертран не се чувстваше добре, но за нищо на света не би го признал пред момиче. Напротив, вдигна рамене в типичния за французите жест, за да покаже, че всичко е наред. Стомахът му се разбунтува и той се зачуди как да прикрие неразположението си.

— Бертран.

Гласът на Лорийн бе така приглушен, че думите едва се долавяха. Бертран разбра, че ситуацията е неотложна, и бързо я задърпа към едно кошче за отпадъци. След това се обърна дискретно с гръб, докато тя повръщаше алкохола, не можа да сдържи собствените си напъни и успя да стигне до кошчето навреме.

Треперещи, те се спогледаха.

— Никога повече няма да пия — обеща тържествено Лорийн.

— Аз също. — Бертран я погледна. Беше бледа и рошава, все още загърната плътно в пелерината. — Хайде — каза и тръгна с широки крачки към морето.

Лорийн го гледа около минута. Питаше се какво е намислил. Видя го как оставя внимателно бинокъла на сухия пясък и влиза във водата.

— Бертран! — извика, изпаднала в паника. Той се обърна и я погледна.

— Хайде! — подкани я в отговор. — Ще се почувстваш по-добре.

Тя захвърли пелерината и затича към него. Вълните вече плискаха в краката й, когато се сети за скъпоценната си рокличка от тюл. Дръпна бързо ципа и я съблече. Погледна я и си помисли, че прилича на пухкава розова птичка така, както лежи върху пясъка. После, само по бикини и тениска, последва Бертран във водата.

Той лежеше по гръб, разперил ръце, точно както бе лежал на плажа. Лорийн се потопи, усети вкуса на солта и заплува диво към него, като риташе бясно с крака, за да не потъне. Беше се научила да плува още съвсем малка, защото родителите й се страхуваха, че може да падне в басейна и да се удави, обаче така и не стана добра плувкиня. Сега, за първи път, в тихите шепнещи води на Средиземно море, почувства радостта на сливането с първичните стихии. Бяха само тя, морето и звездното небе.

— Виж ме, мамо! — извика и изплю водата, която бе нагълтала. — Само ме погледни!

Обаче само след няколко минути й стана студено и заплуваха мълчаливо към брега. Извървяха последните няколко метра и ето, че отново бяха на твърда земя.

— По-добре съблечи мокрите си дрехи — посъветва я мъдро Бертран. — Облечи роклята и наметни пелерината.

Лорийн бързо се подчини, макар че зъбите й тракаха от студ, а тюлът дращеше неприятно голата й кожа.

— А ти? Ти също си мокър.

Той подръпна мокрите си къси панталони. Бе така мокър и в нощта на бурята.

— Скоро ще изсъхна. — Наметна грижливо пълните й рамене. — По-добре ли се чувстваш сега?

Всъщност Лорийн се чувстваше страхотно.

— Да. Добре съм. Кога ще отидем във „Вилата на Виолет“?

— Сега.

— Бертран?

— Да?

— Видях, че всички големи вили имат собствени докове. Така ще е много лесно да се открадне нещо и да се натовари на лодка.

— Обзалагам се, че си права — каза той, удивен от това, колко е умна.

Половинката луна светеше ниско в небето и им осигуряваше достатъчно светлина да виждат пътеката, която водеше от плажа до алеята. Там бе по-тъмно, защото дърветата растяха нагъсто, а Бертран, който имаше опит в нощните разходки, настояваше да вървят отстрани на шосето, където никой не можеше да ги види.

— Никой няма да ни види, защото няма никого наоколо — възрази Лорийн. Беше напъхала мокрите си дрехи в ботушите и шляпаше босонога зад Бертран, хванала по един ботуш във всяка ръка, а пелерината се влачеше след нея.

— Човек никога не знае — отговори Бертран, спомнил си фаровете, които проблеснаха зад него в нощта на бурята.

Босите ходила на Лорийн усещаха ясно всяка неравност. Тя се страхуваше, че от храстите може да изскочи змия и да я ухапе, обаче не сподели това с Бертран. Все пак, той я беше включил в нощната част на своя научен експеримент и тя не искаше да я помисли за някое глупаво момиченце.

— Бертран?

— Да?

— Откъде знаеш как да стигнем до вилата?

— Бил съм там много пъти, макар че мястото е обитавано от духове. Познавам „Вилата на Виолет“ и отвън, и отвътре. — Сега вече се хвалеше. Единственият път, когато бе на онова място след падането на мрака, бе нощта, в която там бяха и Ездачите в бурята.

— Духове? — Гласът на Лорийн бе изтънял от уплаха. — Искаш да кажеш, че си видял призрак?

Бертран отново сви рамене по онзи начин, който не даваше определен отговор. Но после видя страха, изписан на лицето й. Взе единия ботуш и отново я хвана за ръка.

— Няма призраци — увери я. — Бил съм там много пъти. Открих бинокъла там, не помниш ли?

— Откраднал си го, не си го намерил — поправи го тя.

— Няма значение. Мястото е идеално за нашето ново Тайно общество — каза той, докато я дърпаше по алеята. — Всъщност, ако бях крадец, щях да го използвам за скривалище. Никой никога не ходи там.

— Освен нас — измърмори Лорийн. По земята имаше засъхнала кал и много й се искаше да обуе отново ботушите. Освен това, тюлът дращеше наистина неприятно голата й кожа.

— А ако мястото е обитавано от духове, то без друго трябва да има само един призрак — този на старата певица Виолет. Тя е построила вилата, но не мисля, че ако я види сега, би се върнала да живее в нея.

Вървяха покрай стена. Над нея се подаваха храсти разцъфнал жасмин и Лорийн спря, за да вдъхне аромата му. Пред себе си виждаха дървена порта, наполовина отворена. Промъкнаха се вътре, спряха и се огледаха.

Фонтанът с лебедовата глава се очертаваше на фона на бледите очертания на вилата, отнякъде долетя вик на уплашена птица.

— От задната градина — прошепна Бертран, уплашен дори от звука на собствения си глас в напрегнатата тишина.

— Бертран? — Лорийн също шепнеше.

— Да?

— Какво ще правим сега?

Ако трябваше да признае истината, Бертран също не знаеше. Къщата бе тъмна и страшна и в ума му се въртяха истории за призраци. Обаче, разбира се, нямаше да каже пред Лорийн, че се страхува.

— Ще влезем вътре — прошепна в отговор, а после добави бързо: — Върви след мен — и я поведе. Спря пред вратата на кухнята. Лорийн беше непосредствено зад него, буквално вървеше по петите му.

Бертран започна да търси ключовете из храстите гераниум. Знаеше, че портиерът ги оставя винаги там. Празната къща изглеждаше толкова страшна, колкото и преди.

— Бертран?

Той въздъхна театрално.

— Да?

— Страх ме е.

Той се засмя. Но веселието му бе престорено и смехът заседна в гърлото му. Той също се страхуваше.

— Глупаче — каза и стисна ръката й. — Хайде, знам как ще влезем.

— Бертран? — Лорийн подтичваше неохотно след него.

Той отново въздъхна — като че ли момичетата бяха досадни същества, които не можеха да изживеят дори едно такова невинно приключение.

— Да?

— Не мисля, че искам да вляза.

Завиха и видяха пред себе си задната тераса. Той каза:

— Ключалката на френските врати е счупена. Можем да влезем и от тук.

— Бертран?

Този път той нададе стон.

— Искам да се прибера у дома.

— Хм — изсумтя презрително той. — Ти да не би да си някое момиче?

— О! Не. Не, разбира се, че не. — Лорийн нямаше намерение да си заслужи епитета „страхливка“, затова тръгна на пръсти след него, хванала ботуша в ръка — Бертран носеше другия.

Тя първа го видя. През прозореца. Пламъче. То се движеше в мрака. После изчезна.

— Бертран!

— Шшш! Тихо! — Той тръгна бавно към стъклената врата. И също го видя. Пламъче. Светлина, която се разхождаше из стаята. Космите на тила му настръхнаха. Направи крачка назад, чу Лорийн да възкликва: „О, Бертран!“ и после да изпищява пронизително.

Покри устата й с длан.

— Taissez vouz! — изсъска, хвана я за ръката и двамата затичаха обратно — завиха покрай кухнята, спуснаха се по пътеката и изхвърчаха през портата.

Бертран чуваше как Лорийн се задъхва. Тя го стискаше с такава сила, като че ли никога нямаше да го пусне.

— Беше призракът! — проплака тя между две вдишвания, докато тичаха по разлистената алея към плажа.

Спряха, за да си поемат въздух, облегнали гърбове на ствола на борово дърво, скрити в дълбоката сянка. Бертран погледна назад. Не видя никого. Втренчи поглед в морето. Светлинките на рибарските лодки обещаваха сигурност, каквато не усещаха в този момент. Като напрегна очи, видя и друга лодка, чийто тъмен силует бе очертан на фона на черните води. Тя не светеше и беше елегантна и хлъзгава като риба.

Тръгнаха обратно по плажната ивица. Лорийн се препъваше несигурно след него.

— Призракът ли беше? — запита го накрая.

— Разбира се, че не. — Бертран не искаше тя да се страхува. — Много хора отиват на онова място. Нали разбираш, любовници и други…

— Гаджета, искаш да кажеш?

Той кимна.

— Да. И други хора. Знам, защото съм виждал празни бутилки от бира, както и следите от стъпките им из къщата. — Преувеличаваше. Бе видял бирена бутилка само веднъж, обаче това бе станало на ярката дневна светлина. Тогава бе предположил, че е оставена от портиера. — И разни неща бяха преместени — добави, което бе вярно, но отговорен вероятно отново бе портиерът.

— Обзалагам се, че е бил призракът — каза Лорийн.

— Призраците не пият бира.

Тя предположи, че това вероятно е вярно.

— Бертран?

— Да. — Той продължаваше да върви.

— А какво ще стане с Тайното ни общество и международното дуо? — Не можеше да си спомни цялото наименование на експеримента.

— Новата ни щаб квартира ще бъде в скривалището ми.

Лорийн въздъхна облекчено. Определено нямаше желание да вижда повече призраци.

— Бертран?

Той спря и я погледна. Съжаляваше, че е станал причина за страха й, както и за собствената си уплаха. Той също не искаше да види призрак.

Тя каза:

— Може би не трябваше да изпиваме онзи „Космополитън“.

— Права си.

— Така ми се пада, задето го откраднах.

Той кимна.

— Обещавам, че вече никога и нищо няма да открадна.

— Добре.

Бяха близо до кафе-бара на плажа. Бертран провери дали няма някой вътре. Лорийн също надникна. Особено се притесняваше да види тайните агенти на Лев, които можеха да бъдат навсякъде.

— Брегът е чист — прошепна Бертран.

Подаде й ботуша, а тя на него — пелерината.

— Хайде, тичай — каза той. — И помни, стой в сянката на дърветата, за да не те види никой.

Загледа как рокличката й от тюл изчезва в мрака и напрегна слух, защото се страхуваше да не долови нечии викове на тревога. Не чу нищо. Въздъхна от облекчение и закрачи към леговището си. Макар че никога не би го признал пред Лорийн, вярваше, че е видял призрак. Тази бе една от най-страшните нощи в живота му.