Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (32)

Глава 32

Лорийн събу балетните пантофки и ги замени с каубойските ботуши. Застана пред голямото огледало и започна да се върти наляво и надясно и да им се възхищава. Отново погледна часовника. Беше 11:45. Прескочи куфарите и леглото, за да стигне до прозореца и да надникне във вътрешния двор. Те продължаваха да седят там и разговаряха ли, разговаряха. Имаше известен риск, но ако беше бърза, можеше да изтича надолу по стълбите и да се измъкне навън, без да я забележат.

Прескочи отново куфарите, отвори вратата и погледна в коридора. Беше празен. След това се обърна и впери очи в жезъла си, който лежеше на леглото. Сребърната звезда на върха му проблесна на светлината на лампата и тя се поколеба. Ако Бертран имаше нужда от помощта й, щеше да е полезен, но ако трябваше да огледат околността, щеше да им пречи. А и се страхуваше, че може да го изгуби. Не, нямаше да го вземе.

Всички врати по протежението на коридора бяха затворени, а жълтите памучни завеси на прозореца се люлееха на вятъра. Като стигна в подножието на стълбите, тя се долепи до стената и провери дали някой не я наблюдава. Имаше късмет. Наоколо не се виждаше никой.

Нощта беше безлунна, но от двете страни на пътеката, която водеше до плажа, имаше ниски лампи. Оттам нататък всичко тънеше в мрак.

Изтича по пътеката и пак спря за секунда, за да се огледа. Повърхността на морето блестеше, а малките вълни се плискаха в брега и се отдръпваха, като шумяха нежно. Cigales, щурчетата на Средиземноморието, пееха, скрити сред боровите дръвчета, а вятърът шумолеше във високите треви, които растяха там, където свършваха дюните, и довяваше мириса на разцъфнал жасмин. Барът на плажа беше затворен, капаците на прозорците бяха спуснати, наоколо нямаше никого.

Беше й трудно да върви по пясъка с каубойските ботуши и съжали, че не е обула сандали. Страхуваше се, че Бертран няма да е там, че ще е отишъл на място, където може да бъде сам. Но не, чакаше я.

Вдигна глава, когато я чу да приближава.

— Здравей — каза тя и се отпусна на пясъка до него.

Бертран се подпря на лакът и я погледна. Русата коса и бялото лице му придаваха вид на призрак, а дебелите стъкла на очилата скриваха очите му. Заговори бавно, като че ли бе обмислял думите си от доста време насам.

— Майка ми се омъжи за италианеца днес. Каза ми, че сега има още три доведени деца — две момичета и момче на моята възраст. И че нямат място за мен.

Очите на Лорийн се разшириха. Тя виждаше трагедия, която разбираше.

— Мама каза, че съм „труден“. Това бяха точните й думи. Каза, че не мога да живея с тях и трябва да отида в училище с пансион, за да довърша образованието си. И че ще мислят какво да правят с мен, когато навърша осемнайсет.

Разгневена, Лорийн седна с изправен гръб.

— Кучка. — Произнесе нецензурната дума кратко и отсечено. Откъде изникна в съзнанието й, не бе ясно и за самата нея. Вероятно я бе чувала от каубоите.

— Крава — съгласи се Бертран, макар Лорийн да смяташе, че съответната дума на френски звучи по-благозвучно.

Не смееше да го запита какво смята да прави, затова просто седеше и го гледаше. А той легна отново по гръб и втренчи поглед в небето с надеждата, че отнякъде може да се появи космически кораб и да го вземе на борда си, с което да разреши всичките му проблеми.

— Какво ще правим, Бертран? — запита тя, с което автоматично направи себе си част от живота му.

— Мама каза да остана тук през следващите няколко седмици. И да кажа на управителя, че ще плати сметката при първа възможност. Увери ме, че той ще прояви разбиране, защото се е омъжила така внезапно и при цялото това вълнение…

— За теб въобще не бе вълнуващо. — Лорийн също легна по гръб и загледа обсипаното със звезди небе, заслушана в прибоя. — Ще трябва просто да открием крадците и когато вземеш петстотинте хиляди евро, ще можеш да правиш каквото пожелаеш. Няма да ти се налага дори да искаш разрешение от нея.

— Правилно — каза сериозно Бертран. Двамата замълчаха. После: — Не мога да изляза на наблюдение тази вечер — каза той.

— Няма нищо.

— Искаш ли да дойдеш да видиш леговището ми?

— А къде е то?

— На един хълм не много далеч оттук.

— Добре.

На Лорийн се стори, че вървяха цяла вечност, докато стигнат до „дупката“ на Бертран, но накрая реши, че си е струвало, въпреки че краката я боляха заради заострените на върха каубойски ботуши.

Бертран не бе взел пелерината си, затова двамата седнаха, опрели гръб на скалата, която се извиваше над тях, сякаш да ги защити.

— Почти като пещера — каза Лорийн, едва ли не очаквайки да види откраднатите произведения на изкуството, обаче там бяха само любопитните гущери, събудени от дрямката си, които излязоха да ги разгледат и после отново се скриха.

Морето блестеше под тях, а звездите блещукаха над главите им, но за разлика от онова, което се твърди в старата поговорка, това тук не бе техният рай. Те бяха просто две деца, завладени от чувството за самота.

Бертран заплака мълчаливо и сълзите потекоха по бузите му изпод очилата. Тези на Лорийн също окъпаха лицето й като топъл дъжд, причинявайки болка, но в същото време предлагаха вид изцеление.

Първите сиви лъчи на зората огряха хоризонта, когато двамата най-после тръгнаха към дома. Лорийн се препъваше в по-големите буци пръст заради каубойските ботуши и Бертран я хвана за ръката.

Като стигнаха вратата на хотела, той каза:

— Ти влез първа. Няма да има никой наоколо по това време. Винаги е така. Просто се прилепи за стената и по-добре събуй ботушите, защото вдигат прекалено много шум.

Лорийн го послуша и се плъзна тихо във все още неразцъфналата зора. Бертран беше прав — не се виждаше никой. И тя се върна, без да я забележат, в стаята си и затвори тихо вратата след себе си.

Хвърли се на леглото, все още облечена в рокличката, по която сега имаше зелени петна от тревата. И сънят веднага дойде при нея, затвори очите й и я потопи в блажено забвение.

За Бертран не бе така лесно. Като се върна в стаята си, той пусна тихо звуците на „Ездачи в бурята“, седна до масата и започна да описва в дневника си своите „тайни научни експерименти“. Но вече никога нямаше да бъде същото за него. Реалността го бе връхлетяла. Дори не знаеше какво го очаква. Сега наистина бе сам.