Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (25)

Глава 25

Вилата на Франсоа Рейно беше по-скоро палат. Двуетажна сграда в стария провансалски стил с покрив от кораловочервени тухли и украса от мавритански елементи. Мраморните перголи бяха с плочки от испански азулейос в характерната синьо-бяла комбинация, индиговосините басейни мамеха да се потопиш в тях, поточета ромоляха и се виеха през градините, над които хвърляха сянка чадърите на боровете и кедрите и се вливаха в морето, плажа до което бе безупречно почистен. Нямаше иконом с каменно лице, който да им отвори вратата, а само испанка на средна възраст в бяла рокля, която ги поздрави с усмивка и ги заведе на терасата, където мосю Рейно седеше на маса и гледаше вълните.

Той стана, за да ги поздрави. Беше дребен и слаб — с онзи вид на стопен от дългогодишна злоупотреба с никотин — и по-стар, отколкото Мак очакваше, може би бе към края на седемдесетте.

— Добре дошли, мистър Райли. — Стисна ръката на Мак със сериозно изражение.

— Благодаря, сър. Може ли да ви представя мис Алварес, моята помощничка? И годеница — добави.

Съни седна до Мак. Мосю Рейно се настани срещу тях. Острият и пронизващ поглед на тъмните му очи ги стрелкаше иззад дланите му, поставени пред лицето. Бе допрял върховете на пръстите си така, че образуваха пирамида.

— Петстотин хиляди евро са много пари, мистър Райли — каза той.

Съни усети как бузите й пламват. О, Господи, Рейно мислеше, че целта на Мак е да вземе наградата.

Мак кимна:

— Оценявам това, сър. И ако успея да ви помогна да заловите убийците, ще съм щастлив, ако дарите сумата на някоя местна организация.

Рейно натисна звънеца, за да извика бармана си, който стоеше зад бара със синя тента — точно като онези, които можете да видите по плажовете.

— Мога да ви предложа свежа лимонада — каза. — Мария Долорес, икономката ми, приготвя най-добрата напитка на света от лимони, които отглеждаме сами. Разбира се, през зимата, когато тук, в Сен Тропе, дойде студът, преместваме дръвчетата в оранжерията. За да ги предпазим, както се пазя и самият аз — добави с усмивка.

Младият мъж в тениска на сини и бели райета им поднесе лимонадата, както и малка кошничка, чието дъно бе покрито със салфетка, а в нея бяха подредени пресни пасти.

— Tartes tropeziennes — поясни Рейно. — Местният специалитет.

Мак отказа, но не и Съни, която никога не отказваше сладко или шоколад. Макар и да взе само една. Отхапа и примижа от удоволствие — сладкишът бе лек и ронлив, и имаше аромата и вкуса на бадемите.

— Прекрасен е. — Усмихна се от удоволствие на мосю Рейно.

— Можете да си купите такива пасти и в града — каза той. — В „Table du Marche“ на улица „Жорж Клемансо“. — Отпи от лимонадата си, а след това запита Мак какво, по-точно, знае за убийството.

— Само онова, което съм прочел във вестниците. Да ви кажа истината, искам да разреша случая само защото жертвата е била ваш приятел. Предполагам как се чувствате. Поканили сте го тук, а… ето какво се е случило.

Франсоа Рейно дълго изучава лицето на Мак, после каза:

— Чух, че сте добър човек, Райли. От Али, разбира се. Тя ми каза как сте помогнали на нея и Рон. — Вдигна ръце във въздуха и добави с усмивка: — Разбира се, Рон е различен, но също има добро сърце, в което се е уверила и Али. А сега ми позволете да ви разкажа как се случи всичко това. Името на жертвата е Тиери Саж. Аз бях в Цюрих, когато той ми се обади и каза, че ще дойде на юг. Бащата на Тиери ми бе много скъп приятел. Бяхме също така партньори в бизнеса понякога — бях в самолетната индустрия от много години и познавах сина му още от дете. Предложих на Тиери да отседне в къщата за гости, казах му, че може да вземе на свое разположение един от автомобилите ми и че Мария Долорес ще се грижи за него. Младият човек, който също е нает за домакинството ми, е по-скоро член на екипажа ми от яхтата. Един или двама от тях винаги идват тук с мен. Онази седмица му позволих да се върне на яхтата и му казах, че когато се върна, ще се обадя, за да дойде някой от тях. Така че Мария Долорес и Тиери щяха да бъдат сами в къщата. Мария ми каза, че преди това се е обаждала млада жена, която кандидатствала за помощник-иконом. Жената казала, че не разполага със собствен транспорт, и Мария си уредила среща с нея на яхтата ми в Монте Карло. Което е дълго пътуване за нея, но била съгласна да го извърши, само и само да разполага с подходящ човек, който да й помага за домакинската работа във вилата. Няма нужда да казвам, че замисълът е имал за цел да отстрани Мария Долорес от къщата. Жената така и не се появила на уговорената среща. И Тиери бил сам в къщата, когато крадецът влязъл с взлом.

— А охранителната система?

— Била е обезвредена отвътре. Главният компютър е във вграден шкаф във входното антре.

— Идвали ли са напоследък работници в къщата? Мъже, които не сте познавали?

— Не. Но организирах парти седмица преди това.

— Колко души присъстваха?

— О, осемдесет, а може би дори стотина.

— И познавахте лично всички?

Рейно отново вдигна ръце във въздуха.

— Мистър Райли, това тук е Южна Франция и когато правите парти за своите приятели, те на свой ред водят свои такива. Това просто е обичай по тези места. Хората се познават, макар и неофициално.

— Можем ли да разгледаме къщата за гости?

Рейно затвори очи и по лицето му, макар и за кратко, се изписа болка. Той извика бармана и го помоли да разведе Мак.

— Извинете ме, че няма да дойда с вас — каза.

Къщата за гости беше малка сграда във формата на буквата L и в нея се влизаше през врата от ковано желязо, която имаше формата на паунска опашка. Беше боядисана в зелено, за да е в тон с фикусите, които бяха подрязани до съвършенство и бяха подредени така, че оформяха миниатюрен вътрешен двор. Вътрешният дизайн беше семпъл — просто една дълга стая с боядисан в бяло таван с гредоред и цяла една стена от стъкло с изглед към плажа. Мебелите бяха в синьо и бяло и във формата на черупки. Общо взето, стилът бе домашен и непретенциозен. Имаше само една, но просторна, спалня, луксозна баня, облицована в светъл мрамор, а около цялата постройка се виеше тераса, от която се разкриваше великолепна гледка.

— Това тук е самото съвършенство — прошепна Съни, тъй като мислеше за сцената, разиграла се на същото място само преди няколко дни. Все още обаче не можеше да престане да мисли, че това местенце е точно каквото си бе представяла, когато Мак й бе казал, че е наел „Вилата на Виолет“.

Къщата за гости бе почистена и вещите на жертвата — отстранени. Мак знаеше, че няма да открие нищо.

— Всъщност убийството е станало навън, сър.

Младият барман ги поведе по пътеката, която завиваше зад къщата. Главната сграда оставаше вдясно, а зад нея бе площадката за кацане на хеликоптери, на която се виждаше един „Сикорски“. Вляво във водата се вдаваше дървен пристан. На него бе завързана бърза моторна лодка. „Рива“, успя да забележи Мак. А до нея — първокласна и още по-бърза моторна лодка във формата на цигара.

— Тази е любимата на мосю Рейно, сър — обясни барманът. — Той, може да се каже, е фанатик на тема лодки. И особено харесва тази, казва, че изработката й е чудна като творение на изкуството.

Заведе ги до средата на пътеката.

— Тук се е случило нещастието, сър. — Посочи място зад олеандрите, скрито от хорските погледи.

Съни забеляза, че олеандърът е все още цъфнал — огромните бели цветове го караха да прилича на булчински букет. Или пък на погребален венец. Побърза да хване Мак за ръката и той стисна леко дланта й.

Останаха така минута, като се оглеждаха мълчаливо, после се върнаха до масата под дърветата. Връщането им отне приблизително пет минути. И то защото вървяха бавно.

Рейно погледна въпросително Мак.

— Е, мистър Райли?

— Благодаря ви, че ми разрешихте да видя сцената на местопрестъплението, сър. Сигурен съм, че полицията вече е записала всичко в докладите си.

— Да, така е.

— И, без съмнение, са ви задали въпроси и относно вашите гости.

— Да, направиха го. Предполагах какви ще бъдат и вашите въпроси, затова предварително ви приготвих списъка с имената на хората, които бяха тук онази вечер. Включени са всички, дори приятелите на моите приятели, които не бяха поканени и следователно не фигурират в първоначалния списък. — Проницателните му тъмни очи срещнаха тези на Мак, който прибра плика в джоба си. — И сега какво, мистър Райли? Имате ли някакви идеи?

— Нямам, сър. Мога само да ви кажа, че ще мисля по разрешаването на случая. Обикновено до решението се стига по този начин.

— В такъв случай, желая ви късмет, приятелю. — Рейно се изправи и отново стисна ръката на Мак. — Благодаря ви още за положените усилия.

Остана прав, докато ги гледаше как вървят към вратата.

— Грижете се за тази красива млада жена! — извика след тях.