Елизабет Адлър
Има нещо в Сен Τропе (23)

Глава 23

Когато Мак и Съни се върнаха в хотела, всекидневниците бяха натрупани по дървената стойка до рецепцията — „Ница Матин“, вестникът на Сен Тропе, както и различни техни парижки събратя. Мак спря, за да хвърли поглед на набиващите се в очи заглавия.

„ПЕТСТОТИН ХИЛЯДИ ЕВРО СЕ ПРЕДЛАГАТ ЗА РАЗРКРИВАНЕТО НА МЕСТНО УБИЙСТВО И КРАЖБА НА ПРЕДМЕТИ НА ИЗКУСТВОТО.“

Каролин не бе на смяна тази сутрин. Друга млада жена бе заела мястото й, дребна и тъмнокоса, с прекрасна маслинова кожа и черни очи, така характерни за Средиземноморието, люлка на Италия и Франция от стотици години.

Името, изписано на табелката, бе Рене. Мак отиде при нея и я запита дали не знае какво пише в статията.

— Разбира се, че знам, господине. Вие сте мистър Райли, нали? И мис Алварес. — Тя им се усмихна със същата широка усмивка, която озаряваше лицето и на Каролин.

— В нея пише, че господин Франсоа Рейно, собственикът на къщата, в която е станало убийството и чиито ценни картини са откраднати, предлага много голяма награда за залавянето на убиеца на приятеля му и връщането на имуществото му. Твърди, че откраднатите предмети на изкуството са изключително ценни, макар и не толкова, колкото младият живот, който е бил „откраднат“.

Мак каза:

— Чух, че по крайбрежието са станали и други кражби.

— Да, но нито една от тях не е била придружена със стрелба. — Рене видимо потрепери.

Мак се обърна да види кой е собственикът на мъжкия глас, който чу да казва:

— Добър ден, госпожо.

Съни гледаше в очите на привлекателен мъж — висок, загорял от слънцето, облечен в елегантни европейски дрехи и с вид на атлет, характерен за яхтсмените и играчите на поло. Всъщност бе само по къси панталони и риза на райета, но на ръката си носеше златен часовник, който бе на светлинни години от тежките „Ролекс“-и, които обикновено можеха да се видят тук. Макар и семпло облечен, веднага се виждаше, че е богат.

— Добър ден. — Съни го гледаше отдолу нагоре с онзи закачлив поглед, който извикваше ревност у Мак и караше сърцето му да се свива. Каза си, че не трябва да реагира, а да се престори, че чете вестника си, макар, разбира се, да слушаше разговора.

— Не съм ви виждал тук преди — казваше мъжът. — В хотела ли сте отседнали?

Съни отговори утвърдително. После, като хвърли поглед към Мак, добави:

— Тук съм с годеника си.

Мъжът вдигна ръка в учтив поздрав към Мак.

— Надявам се, че се наслаждавате на ваканцията си, господине. — Подаде му ръка. — Джани Валенти.

— Мак Райли. — Стиснаха си ръцете и Мак каза: — Значи вие също сте отседнали в хотела?

— Аз съм на яхтата си, „Синият Пикасо“. Можете да я видите и от тук. Течението е прекалено силно, за да я закотвя по-близо до брега. Идвам тук да обядвам и да изпия по някое питие, също и да вечерям. Понякога се радвам, ако имам компания. Чувствам се доста самотен на яхтата.

Като гледаше огромната яхта, която вълните нежно люлееха, Мак не мислеше, че е вероятно Валенти да се чувства самотен дълго време. Жените сигурно умираха от желание да се озоват на борда на яхтата с него.

— Трябва да дойдете някой път на борда да изпием по едно питие. И двамата. — Валенти разкри съвършени бели зъби, а усмивката му можеше да накара всяка холивудска старлетка да му завиди. Мак бе готов да се закълне, че зъбите му са съвсем естествени. Или това, или разполагаше с най-добрия зъболекар на света.

— С удоволствие.

— Дайте ми възможност да ви покажа яхтата си. — Валенти се обърна към Рене и й се усмихна очарователно. — Каролин не е ли тук днес?

— Днес е свободният й ден, господин Валенти.

Настъпи внезапно раздвижване и всички се обърнаха да видят какво става. Пират куцукаше бързо по коридора и издаваше звуци, които бяха нещо средно между кратко излайване и радостен вой. Само след секунда той се хвърли към Мак. Зад него вървеше малката Лорийн, притиснала силно Тесоро до гърдите си.

Днес рокличката на Лорийн беше в ягодов цвят, горната й част бе от сатен и й бе прекалено тясна, а полата, както винаги от тюл, бе с дължина до глезените. На краката си носеше джапанки вместо обичайните балетни пантофки.

Съни много искаше да я прегърне, но дистанцията, на която Лорийн държеше останалите, я накара да се въздържи. Тесоро я гледаше със същия празен поглед като Лорийн.

Съни каза:

— Благодаря ти, че се грижи толкова добре за Тесоро.

Лорийн погали малката чихуахуа по лъскавата кафява козина, след което неохотно я подаде на Съни. В този момент дотича Бертран, като непрекъснато викаше Пират по име. Като ги видя, се закова на място. Оброни глава на гърди и големите очила се плъзнаха надолу по носа му.

— Изгубих го. Съжалявам.

Мак каза:

— Всичко е наред, не си го изгубил. Пират е успял да ти избяга.

Бертран кимна, но изглеждаше засрамен, че е разочаровал Мак.

Валенти кимна, махна им с ръка и се отдалечи.

Малката Лорийн гледаше с нескрит копнеж чихуахуата, но скоро се обърна и също си тръгна. Бертран взе брой на местния вестник и я последва навън, в градината.

— Е, тези двамата, изглежда, са се намерили — отбеляза Съни.

— Съвършената двойка — съгласи се Мак.

Странната двойка пое бавно по пътеката към плажа, следвана от съвършената двойка бели пауни.