Пол Дохърти
Пеещата галерия (9)

Глава осма

Докато бързаха надолу по Флийт Стрийт, Ателстан се зачуди дали сър Джон не е пил твърде много. В следващия момент двамата свърнаха към градината на Инър Темпъл, която беше скрита от погледа на минувачите зад висока ограда. Разпознавайки Кранстън, пазачът ги пусна вътре, без да продума. И така, коронерът и помощникът му прекосиха спокойната и благоуханна градина, минаха покрай Инър и Мидъл Темпъл^[1] и накрая слязоха по стълбите до Темза, откъдето наеха лодка, която да ги откара до Уестминстър. Въпреки размерите си Кранстън пъргаво скочи в лодката, издърпвайки изненадания Ателстан след себе си. Монахът се спъна в тоягата си и едва не цопна във водата. Лодкарят изруга и им нареди да седнат и да стоят неподвижно, след което с мъка подкара лодката си през ятата лебеди, които гневно запляскаха с криле, сякаш притежаваха реката.

После лодката продължи по Темза, минавайки покрай двореца Савой, Дърам Хаус и Йорк Хаус, както и покрай множеството очукани от дълги плавания кораби с висока кърма, които чакаха да бъдат поправени. При Чаринг Крос, където извивката на реката ставаше особено голяма, лодкарят започна да намалява скоростта. Накрая подминаха Скотланд Ярд и пред погледа им се появи Уестминстърското абатство, кулата на „Сейнт Маргарет“ и покривите на дюкянчетата, къщите и кръчмите, които съставляваха градчето Уестминстър.

Накрая лодкарят спря лодката и изчака Ателстан и Кранстън да слязат, след което двамата спътници се залутаха из коридорите, свързващи отделните сгради на двореца Уестминстър. Мястото гъмжеше от народ и наоколо можеха да се видят какви ли не хора — затворници, водени от пазачите си, адвокати с клиентите си, както и множество продавачи на пергамент, мастило и храна. Безделниците и зяпачите се смесваха с тълпите чиновници, които — понесли цели камари пергаментови свитъци — излизаха от подземието, познато като Преизподнята, в което, както обясни сър Джон, се пазели правните документи. Въпреки свежия бриз, който се носеше откъм реката, вонята наоколо беше ужасна и за да се предпазят от нея, адвокатите и съдиите, облечени в бляскави копринени одежди, току поднасяха към лицата си малки букетчета цветя.

И така, Кранстън въведе Ателстан в Голямата зала и макар че някои от фреските бяха започнали да се лющят, му посочи изрисуваните стени. Прочутият таван, украсен с дървени ангели, които се носеха в прашния въздух над тълпата, беше толкова висок, че почти не се виждаше в царящия наоколо сумрак. После сър Джон спря един страж в синьо наметало, върху чиято предница беше изобразен служебният му герб. Мъжът държеше в ръцете си дълъг жезъл и опитвайки се да подчертае важността си, току потропваше с него по каменния под. Да, увери ги той, кимайки към далечния край на залата, кралският съд заседавал и съдия Фортескю присъствал на заседанието.

Малките лъскави очички на мъжа веднага омекнаха, когато Кранстън му подаде разрешителното си с една сребърна монета отгоре. За съжаление сутрешното съдебно заседание било приключило, но съдията вероятно можел да бъде намерен в стаята си.

И така, стражът преведе коронера и секретаря му през мрачните стаи, в които се помещаваха гражданският съд, канцлерският съд и мировият съд, а после и през плетеница коридори с варосани стени, докато накрая спря пред някаква врата и потропа по нея с жезъла си.

— Влез!

Фортескю беше метнал алената си, обточена с кожа мантия върху един стол и седеше зад някаква маса. По бледото му лице беше изписан гняв, което означаваше, че съдията се е подразнил или от съдебното заседание сутринта, или от появата на Кранстън в момента.

— А! — Фортескю остави ръкописа, който четеше. — Нашият усърден градски коронер и секретарят му. Заповядайте, седнете — той посочи към покритата с възглавници седалка край един прозорец.

Кранстън изгледа съдията гневно и се заклатушка към предложеното му място. Ателстан се настани до коронера и се зачуди какво ли следва. Съдията хвърли на посетителите си още един убийствен поглед.

— Е, докъде стигнахте с разследването?

Кранстън му разказа накратко какво се бе случило и какви бяха подозренията им. Обясни му, че според тях четирите смъртни случая са свързани, че Брамптън и Веши може да не са се самоубили, а да са били убити, и че уж настъпилата вследствие на естествени причини смърт на Алингам вероятно също се дължи на убийство.

— Но нямате представа кой е убиецът, така ли?

— Не, милорд.

— Нито защо са извършени убийствата?

— Не, милорд.

— И не ви е известно сър Томас да е криел някаква голяма тайна? Нещо, което да застрашава Короната или пък безопасността на кралството?

— Не! — сопна се Кранстън. — Защо, трябва ли да има такова нещо?

Фортескю сведе поглед и се заигра с грамадния пръстен с аметист, който носеше на един от пръстите си.

— Сър Джон, не забравяйте, че сте назначен на длъжността си от краля и че също толкова лесно можете да бъдете отстранен!

Лицето на Кранстън помръкна и Ателстан усети тръпката, която премина през грамадното му туловище.

— Съдия Фортескю? — обади се той.

За миг съдията се обърка, сякаш беше очаквал монахът да си мълчи по време на цялата среща.

— Да, братко? Да не би да имате да добавите нещо? Нещо, което сър Джон не знае?

— Нищо нямам да добавя — отвърна Ателстан, — освен че двамата със сър Джон вложихме голямо усърдие в разследването на този случай. Въпреки това все още има въпроси, на които не сме получили отговор. Като например какво правехте вие на пиршеството, състояло се в дома на сър Томас вечерта преди смъртта му? Вие ни казахте, че сте си тръгнали от къщата на Спрингал рано вечерта, но според други свидетели е оставал само час до полунощ. Изясняването на този въпрос много би ни помогнало, милорд — рече той, без да обръща внимание на неприкритото раздразнение, изписало се по лицето на съдията. — Изобщо, ако всички ни казваха истината, щеше да ни бъде много по-лесно да предотвратяваме бъдещите опасности.

— Затова ли сте помъкнали тази тояга, братко? — тросна се Фортескю, преструвайки се, че не е чул последните думи на Ателстан. — Хайде, признайте си, от какво се страхувате?

— От нищо не се страхувам, милорд. Само малко се тревожа, че онези, които не искат да узнаем истината, могат да ни възпрепятстват по начини, които най-малко очакваме. А това, естествено, не би било от полза за никого.

— Какво имате предвид, братко?

— Имам предвид — продължи Ателстан въодушевено, — че сър Джон е известен и обичан градски коронер, така че ако някой го нападне публично, хората ще бъдат възмутени. Къде се е чуло и видяло главният поддръжник на кралския ред в столицата да не може да се движи свободно по улиците! Ако пък бъде отстранен от длъжността си, любопитните без съмнение ще поискат да узнаят с какво точно се е занимавал, когато това се е случило. Ще завалят въпроси. Същевременно членовете на Камарата на общините, които се събират в параклиса „Сейнт Стивън“, намиращ се на крачка разстояние, само чакат повод да се обърнат срещу регента — той разпери ръце. — Затова, милорд, ще ви помоля да се замислите, преди да заплашвате сър Джон. Пък и спомнете си, че тъкмо вие ни възложихте тази задача. Разбира се, ако желаете, ще се оттеглим, за да може някой друг — да се надяваме, по-голям късметлия от нас — да се разрови сред скандалите, лъжите и измамите и евентуално да стигне до истината.

Фортескю си пое дълбоко дъх, за да потисне яростта, която се надигна у него. Как си позволяваше този нищо и никакъв монах, този прост доминиканец с мърляво черно расо и протрити кожени сандали да поучава него, върховния съдия! Но Фортескю не беше глупак и знаеше, че Ателстан е прав.

— Прав сте, братко — усмихна се той престорено, — но тъй като по нищо не личи, че загадката скоро ще се реши, регентът започва да губи търпение. Всъщност той кани и двама ви на турнир, който ще се състои след два дни в Смитфийлд, а по-късно същата вечер — на пиршество в двореца Савой. Аз също ще бъда откровен с вас — сър Ричард Спрингал и останалите членове на домакинството му също са поканени. Херцогът не го е грижа дали желаете да присъствате, или не — той заповядва да се явите. Смята, че вече е крайно време да се запознае отблизо с всички участници в тази драма. Е, ще дойдете, нали?

— Разбира се, милорд — обади се сър Джон. — Това е наш дълг — той лукаво се усмихна на секретаря си. — И без това двамата с помощника ми имаме нужда да си отдъхнем, след като толкова време обикаляхме лондонските улици, опитвайки се да ви угодим.

След тази заключителна забележка Кранстън се оригна и излезе от стаята на съдия Фортескю, последван от Ателстан. После двамата тръгнаха обратно към стълбите, водещи към реката.

Докато траеше пътуването им нагоре по Темза, Кранстън седеше мрачно при носа на лодката, взирайки се във водата. Едва когато стигнаха до Темпъл и слязоха на брега, той преметна тлъстата си ръка през раменете на монаха и почти натика лицето си в неговото. Дъхът му миришеше на бъчва.

— Ателстан — изфъфли той, — благодаря ти за онова, което каза на онзи проклет кучи син! Няма да го забравя!

Монахът отстъпи назад, преструвайки се на ядосан.

— Сър Джон, спомняш ли си онази мъдрост, в която се казва, че познатото зло е за предпочитане пред непознатото? Освен това все ми се струва, че след като съм работил с теб, в чистилището ще ми намалят наказанието.

Сър Джон се обърна и с всичка сила се оригна.

— Това, братко — сопна се той, — е единственият отговор, който ще получиш от мен!

После двамата излязоха от Темпъл и се озоваха на една уличка, която щеше да ги отведе до някаква нова гостилница на Флийт Стрийт. Коронерът и помощникът му тъкмо обсъждаха турнира и поканата на Джон Гонт, когато Кранстън изведнъж спря — иззад гърбовете им бе долетял шум от стъпки.

— Продължавай да вървиш, братко — нареди сър Джон, посягайки към дръжката на меча си, — но дръж тоягата си здраво и бъди готов!

Двамата направиха още няколко крачки, след което шумът се повтори и ги накара да се обърнат. Зад тях стояха двама мъже, единият от които висок и маскиран, а другият — нисък, с хитри очички, мърляв черен елек, тесни панталони и ботуши, които определено бяха виждали и по-добри дни. На главата на втория се мъдреше плоска шапка, килната на една страна, която му придаваше леко комичен вид. Ателстан усети как го обхваща паника и мъчително преглътна. И двамата мъже бяха въоръжени, а най-обезпокоителното от всичко беше, че нито помръдваха, нито продумваха.

— Защо ни следите? — попита Кранстън, избутвайки Ателстан зад себе си.

— Не ви следим, сър — отвърна мъжът с хитрите очички. — Двамата със спътника ми просто вървим по същия път, по който вървите и вие.

— Аз пък мисля, че ни следите — настоя сър Джон, — и то от доста време. По-рано ни проследихте до реката, а после ни изчакахте да се върнем.

— Не знам за какво говорите! — мъжът пристъпи напред, вдигайки меча и камата си. — Но твърденията ви са обидни за нас, сър, така че настоявам да се извините!

— Няма да се извинявам нито на теб, нито на копелето до теб! Аз съм сър Джон Кранстън, градският коронер — той извади меча си и се пресегна за камата си, — а вие, господа, сте разбойници, с което престъпвате закона! Освен това си позволявате да нападате кралски служител, което пък е измяна! Това тук е брат Ателстан, член на доминиканския орден, сиреч — монах. Предупреждавам ви, че ако се опитате да му сторите нещо, ще бъдете отлъчени от Църквата! И това, господа, е най-малкото, което можете да очаквате! Сега ще броя до три — продължи коронерът, сякаш наслаждавайки се на ситуацията, — след което очаквам да сте се омели от тази уличка. Ако ли не, ще отговаряте пред мен! Едно… Две…

Още преди сър Джон да бе стигнал до три, непознатите мъже се нахвърлиха върху тях с вдигнати мечове и ками. Кранстън обаче парира ударите и на двамата, посрещайки оръжията им във въздуха, като същевременно извъртя своето, за да се защити. В тези няколко мига Ателстан осъзна докъде беше стигала собствената му арогантност. Той винаги беше смятал сър Джон за обикновен дебелак и пияница, който обича да си угажда, но вкопчен в тази схватка, коронерът изглеждаше много по-естествено, отколкото в който и да е момент от познанството им. За изненада на всички присъстващи той се оказа бърз и умел фехтувач, който не допуска никакви излишни движения, но същевременно не дава на меча и на камата си и миг покой. За известно време Ателстан можеше само да стои отстрани и да наблюдава събитията с отворена уста. Макар по лицето на коронера да се стичаше пот, той се усмихваше, очите му бяха полузатворени, а устните му сякаш мълвяха някаква песен. Изобщо ситуацията не изглеждаше особено опасна. Който и да беше изпратил двамата убийци по петите им, той явно напълно беше подценил дебелия рицар. И така, сър Джон продължи да се защитава, играейки си с противниците си, а след малко към схватката предпазливо се присъедини и Ателстан. Естествено, монахът не се представи на нивото на коронера, но дългият му ясенов прът все пак влезе в употреба, създавайки колкото вреда, толкова и хаос. В един момент Ателстан и Кранстън видимо надделяха и двамата им нападатели отстъпиха.

Сър Джон с радост прекрати схватката.

— Хайде да ви видим де! — извика той. — Но ви предупреждавам, че лошо ви се пише! А ако аз не ви убия, то палачът със сигурност ще го стори! Бъдете сигурни в това!

Дребният мъж с хитрите очички погледна към другаря си и преди коронерът да успее да направи още една крачка към тях, двамата си плюха на петите и изчезнаха. Кранстън се облегна на стената и попи потта, която вече шуртеше по лицето му. Елекът му също беше целият подгизнал.

— Видя ли ме, братко? — попита той задъхано, опирайки оръжието си в земята. — Видя ли как въртя меча? Ще ме похвалиш пред лейди Мод, нали?

Ателстан се усмихна. Сър Джон явно гледаше на себе си като на благороден рицар, а на съпругата си — като на своя принцеса.

— Да, сър Джон, видях те и мисля, че си отличен боец — отвърна монахът. — Същински свети Георги. Кажи ми — не се ли уплаши?

Кранстън се прокашля и се изплю.

— От кого? От тези ли? Че защо да се плаша от някакви си улични побойници? Чуй ме какво ще ти кажа, Ателстан — рече коронерът, прибирайки меча и камата си в ножниците им. — Навремето, когато се сражавах за стария крал във Франция, излизах насреща на каймака на френското рицарство! Тогава всички бяхме като разярени лъвове и името на Англия всяваше страх от северните морета до Гибралтарския проток! В младежките си дни — изрева той, изпъвайки раменете си като войник — бях бърз като хрътка и целеустремен като сокол, спускащ се към плячката си!

Ателстан погледна потта, стичаща се по лицето на коронера, и грамадния му търбух, тресящ се от смесица от гордост и гняв, и едва прикри усмивката си.

Щом стигнаха до най-близката кръчма, двамата спътници, разбира се, спряха и докато се подкрепяше, сър Джон се зае да анализира схватката, в която бяха участвали. Стараейки се да не показва развеселеността си, монахът го изслуша възможно най-внимателно.

— Сър Джон — намеси се той накрая, — онези мъже не бяха там случайно, нали?

— Не, разбира се — Кранстън навря аления си нос още по-надълбоко в чашата си и си сръбна още една глътка ейл. — Някой ги е изпратил по петите ни. Което ще рече, братко Ателстан, че последната забележка, която отправихме към сър Ричард, преди да си тръгнем от къщата на Спрингал, е попаднала право в целта. Убиецът вече знае, че сме надушили следите му. Веши, Брамптън и Алингам са мъртви, така че кръгът на заподозрените се стеснява, а оттам шансът ни да разрешим случая се увеличава. Въпреки това трябва да останем бдителни, братко. Убиецът като нищо може да нападне отново.

След тези думи сър Джон се изправи и се огледа наоколо. „Сега да не заразказва на всички за подвизите си на онази уличка?“ — обезпокои се Ателстан.

— Ще ме върнеш ли вкъщи, братко? — попита Кранстън. — При лейди Мод?

Монахът поклати глава. Ако го стореше, щеше да си изгуби целия ден. Празнувайки триумфа си, коронерът щеше да се напие до безпаметност, а на него щеше да му се наложи да повтаря историята за великата му победа, докато не го заболи устата.

— Не, сър Джон, не и този път. Предлагам да се видим вдругиден на турнира, на който бяхме поканени.

Кранстън с неохота се съгласи, след което двамата излязоха от кръчмата и отидоха да си приберат конете от конюшнята. Коронерът проследи с поглед как Ателстан се качва на гърба на грохналия от старост, но едновременно с това безобразно лаком Филомел.

— Лейди Мод също ще дойде на турнира — рече той, а после вдигна очи към монаха и потупа отстрани месестия си нос. — Ти пък може да доведеш онази Бенедикта.

Ателстан се изчерви, но не посмя да попита откъде Кранстън е разбрал за тайните му копнежи по хубавата вдовица. Сър Джон се разсмя и продължи да се смее дори когато монахът пришпори коня си напред и излезе на улицата. Ателстан все още носеше тоягата, която Кранстън му беше купил, така че по пътя към вкъщи се чувстваше малко неловко — струваше му се, че представлява жалко подобие на рицар, готвещ се за турнир. Останалите хора явно си мислеха същото, защото съпроводиха пътуването му обратно към Съдърк къде с подигравателен шепот, къде с открит кикот. Стараейки се да не им обръща внимание, монахът се замисли за схватката с двамата непознати. Да, опасността да стане жертва на тайнствения убиец винаги го дебнеше, независимо дали се намираше в църквата си, или оттатък реката. Ателстан спря коня си пред „Сейнт Ерконуолд“ и продължи да разсъждава по въпроса, докато в един момент не осъзна, че не се бои от смъртта. „Но защо? — запита се той. — Може би заради брат ми? Или пък заради духовния ми сан? А дали не е, защото съвестта ми е чиста?“ После монахът се сети за Бенедикта и внезапно усети как го обзема съмнение.

Същата вечер, докато сър Джон пируваше у дома си, сякаш беше Хектор, завърнал се от бойното поле, Ателстан се зае да нахрани Филомел и Бонавентура. После си обеща да не се изкушава от звездите и вместо да се качи на върха на кулата, влезе в църквата, заключи вратата, запали свещи и ги отнесе в малката канцелария, където разположи дъската си за писане. Накрая си избра едно гладко парче пергамент и започна да записва върху него всичко, което се беше случило от първото му посещение в къщата на Спрингал нататък. По някое време, когато монахът вече почти беше задрямал над записките си, на вратата се потропа силно. Отначало той реши да не отваря, но след като си даде сметка, че един убиец не би вдигал толкова шум, се приближи до вратата и извика:

— Кой е там?

— Аз съм, братко, Розамунда!

Ателстан разпозна гласа на най-голямата дъщеря на копача на канавки Пайк, така че отключи вратата и надзърна навън. Розовобузата девойка, която стоеше в тъмното, тутакси съобщи новината, която я бе довела тук. Преди малко майка й родила поредното си, пето дете, този път — момче. Ателстан се усмихна и измърмори поздравленията си. Момичето го погледна сериозно.

— Майка ни иска ти да го кръстиш, отче — рече то.

Монахът с радост прие високата чест.

— Тя държи детето да носи име на светец.

Ателстан увери девойката, че ще направи каквото може и че в най-скоро време ще посети нея и семейството й. Щом получи това обещание, Розамунда хукна надолу по стълбите и се изгуби в нощта. Монахът изчака стъпките й да заглъхнат в далечината, след което заключи вратата на църквата и се върна в канцеларията. Там вдигна парчето пергамент и свещта и се зачете в записките си. Не след дълго обаче поклати глава. Беше твърде уморен, за да работи, но същевременно чувстваше, че трябва да продължи — в противен случай щеше да мисли единствено за онова, което Кранстън му беше казал за Бенедикта. Всъщност дали вдовицата щеше да приеме да го придружи, зачуди се Ателстан между другото. В крайна сметка какво лошо би имало в това двамата да прекарат един ден заедно навън?

— Иисус също е имал близки жени — продължи да си мърмори той.

После се сети за малката Розамунда и се качи в главния олтар, където се пазеше требникът. Монахът отвори книгата и я отгърна на последната страница, където предишният енорийски свещеник старателно беше записал имената на всички светци, посочвайки коя гилдия, кой занаят или коя професия покровителстват. Йосиф например беше цитиран като патрон на гробарите. „Ама че ирония!“ — помисли си Ателстан през смях. Единственият човек, когото Йосиф Ариматейски беше погребал, беше възкръснал три дни по-късно! Все едно, монахът продължи да разглежда списъка, опитвайки се да открие някое подходящо име. Изведнъж погледът му се спря на едно и сърцето му подскочи от вълнение. Да, определено беше буден. Той се взря отново в името на светеца, а после и в гилдията, която покровителстваше. Възможно ли беше? Настина ли беше възможно?

Ателстан затвори требника и напълно забравяйки за копача на канавки Пайк и семейството му, се върна в канцеларията, хвана перото и продължи да записва всичко, което знаеше. „Ако има проблем, за него трябва да има и решение“ — припомни си той думите, които беше употребил по-рано същия ден в разговора си с Кранстън. За първи път откакто двамата със сър Джон се бяха заели със случая, монахът разполагаше с някакво доказателство; с нещо, което имаше смисъл и което може би щеше да хвърли светлина и върху останалите загадки.

Ателстан заспа няколко часа преди зазоряване и се събуди измръзнал и схванат, с глава върху малкото писалище и тяло, някак заклещено в стола. И така, той се протегна и погледна към малкото прозорче над главния олтар, със задоволство установявайки, че предстои един хубав ден. После подготви църквата за сутрешната литургия, отключи вратата и зачака енориашите си да се съберат. Накрая, когато вече беше решил, че не може да чака повече, Бенедикта тихо влезе в нефа и се присъедини към другите двама присъстващи, коленичейки между тях в основата на олтара. Бялото като слонова кост лице на вдовицата, обрамчено от разкошни черни къдрици вместо воал, изглеждаше по-красиво от всякога и Ателстан не можа да се сдържи да не отправи една благодарствена молитва към Господ за цялата тази хубост.

Както обикновено, Бенедикта остана след литургията, за да запали една свещ пред статуята на Девата. Когато Ателстан се приближи до нея, тя му се усмихна и го попита дали всичко е наред.

В този момент монахът събра целия си кураж и измърмори поканата си. Първоначално вдовицата се ококори от изненада, но после се усмихна и всъщност прие толкова бързо, че Ателстан се зачуди дали и тя като него не усеща близостта помежду им. Останалата част от деня монахът прекара разкъсван между угризенията, че е сторил нещо нередно, поканвайки Бенедикта на турнира, и радостта, че тя с такава готовност е приела. И така, без да може да си даде ясна сметка какво точно се е случило, той се справи със задълженията си като насън, а вечерта, макар че на небето нямаше нито едно облаче, не обърна никакво внимание на любимите си звезди. По-късно, когато стана време за лягане, не можа да заспи и вместо това се замята в леглото си, чудейки се дали Гърт, синът на зидаря, е отнесъл съобщението му до сър Джон Кранстън, в което се указваше мястото на срещата им на другия ден.

На следващата сутрин Ателстан стана малко преди зазоряване, а после — макар в църквата да присъстваха единствено Бонавентура и Бенедикта — се зае да отслужи сутрешната литургия. Този ден вдовицата беше скрила сплетените си коси под воал, а от едната й страна стоеше малка кошница, което много зарадва монаха, тъй като тя явно беше предназначена за излета им до Смитфийлд. След службата двамата се заприказваха и докато се усетят, излязоха от Съдърк, минаха по Лондонския мост и се озоваха в „Златното прасе“ — уютна кръчма от другата страна на реката, в която трябваше да се срещнат с Кранстън и съпругата му.

Дребничката и жизнерадостна лейди Мод, която подскачаше наоколо като някой врабец, посрещна Бенедикта така, сякаш беше отдавна изгубената й сестра. Кранстън пък, който вече беше погълнал поне три кани с вино, беше в добра форма и току смушкваше Ателстан в ребрата или пък се ухилваше похотливо на Бенедикта. И така, след като сър Джон обяви, че вече се е подкрепил, четиримата тръгнаха нагоре по Темз Стрийт към кръчмата „Фустата“, която се намираше в края на Смитфийлд, точно под страховитите стени на затвора Нюгейт.

В един момент Ателстан си спомни какво беше научил от списъка със светците, но реши, че засега не е нужно да го споделя със сър Джон. В крайна сметка, от мозайката все още липсваха парчета, така че можеше да се изчака. А дали това разтакаване нямаше и нещо общо с присъствието на Бенедикта, запита се гузно монахът…

Денят действително се оказа хубав и дори малко по-топъл, отколкото на човек би му се искало, така че Кранстън, Ателстан и дамите им с радост се разположиха в хладната кръчма. Вътре четиримата си избраха едно уютно кътче с изглед към улицата и се зазяпаха в минувачите — потни търговци с боброви шапки на главите, придружавани от дебелите си, облечени в натруфени рокли съпруги, просяци, най-различни измамници, разказвачи на приказки и цели тълпи чираци. В следващия момент Ателстан простена и скри лице, тъй като покрай вратата на кръчмата мина цяла тълпа негови енориаши, предвождана от ловеца на плъхове Ранулф и копача на канавки Пайк, които с цяло гърло пееха някаква мръснишка песен. Най-накрая Кранстън приключи с поредното си подкрепяне за деня и Ателстан, ликуващ от щастие, че Бенедикта е толкова близо до него, поведе компанията към Смитфийлд. Три почернели и изкълвани от гарваните тела все още висяха от една бесилка, но тълпата не им обръщаше внимание. Продавачите на закуски с крясъци предлагаха пикантни наденички, а продавачите на вода с огромни ведра, провесени на вратовете им, осигуряваха разхладителни напитки за онези, които дъвчеха горещото, люто месо. В следващия момент Ателстан погнусено извърна поглед, тъй като видя ловецът на плъхове Ранулф да се прокрадва до един от продавачите на вода и тихомълком да се изпикава в едно от ведрата му.

Смитфийлд беше специално почистен за турнира и наоколо не се виждаха дори обичайните купчини с изпражнения. В единия край на отделеното за случая пространство беше устроена кралска ложа, в която бяха поставени множество редове дървени седалки, всичките покрити с пурпурен или златист плат. В средата, над мястото, където щяха да седнат самият крал и приближените му, беше опъната грамадна тента. Знамената на Джон Гонт, украсени с пъстроцветния герб на Ланкастър, лениво се поклащаха на вятъра. Церемониалмайстори от кралското домакинство с ярки наметки, вдигнали високо белите си жезли, упътиха Кранстън и останалите до отредените им места.

Пейките наоколо бързо се изпълваха с кискащи се дами в копринени рокли, които кокетно се усмихваха на оглеждащите ги млади мъже. Но натруфените кавалери с дълги, къдрави коси се държаха доста невъзпитано и дори грубо. Вярно, че Кранстън си беше подпийнал, но някои от тези младежи съвсем се бяха наквасили. Ателстан игнорира похотливите им погледи, насочени към Бенедикта, опитвайки се да потисне искриците ревност, които пламнаха в сърцето му.

Щом се настаниха, монахът се огледа наоколо. Арената — обширно пространство, покрито с трева — беше разделена на две с помощта на огромна преграда, облицована с черно-бяло платнище. В края на тази преграда пък бяха разположени шатрите на претендентите — една златна, една червена, една синя и една алена. Рицарите, които щяха да се състезават помежду си, вече пристигаха и около всяка от шатрите се суетяха пажове и оръженосци. Брони проблясваха на слънцето, знамена с гербовете на благородните фамилии се развяваха на лекия летен бриз. В следващия момент изреваха тромпети и врявата тутакси стихна, а птиците, накацали по дърветата около Смитфийлд, се вдигнаха на гневни ята. Кралят и свитата му вече бяха тук.

Кранстън им показа Джон Гонт, херцога на Ланкастър — мъж с жестоко лице, руса коса и кожа, потъмняла от походите му в Кастилия. От двете страни на херцога се бяха наредили братята му и неколцина млади лордове. В средата на тази групичка стоеше малко момче с бяло като сняг лице и буйна златиста коса, прибрана под сребърна диадема, а Джон Гонт бе положил ръка върху рамото му. Сър Джон смушка Ателстан и отново му посочи нанякъде. Монахът погледна в указаната посока и забеляза, че непосредствено до кралската свита са се настанили съдия Фортескю, облечен в алена мантия, поръбена с чисто бяла агнешка вълна, сър Ричард, лейди Изабела, отец Криспин, мастър Бъкингам, лейди Ерменгилда и някои други членове на домакинството на Спрингал. Ателстан беше сигурен, че всички те гледат към него, но после оглушителният рев на тромпетите отекна отново и Гонт вдигна ръка, за да приеме аплодисментите на тълпата. Групичката млади царедворци изръкопляскаха, но лондончани запазиха тишина, при което монахът си спомни думите на Кранстън, че скъпите вкусове на двора, съчетани с пораженията, претърпени по френските бойни полета, били създали на регента и приближените му изключително лоша репутация.

— Ето ги и нашите заподозрени! — прошепна коронерът, но гласът му се разнесе надалеч.

Ателстан погледна към Бенедикта и сърцето му се сви. Вдовицата се беше извърнала леко встрани и в момента се взираше в някакъв млад кавалер с мургаво лице и бляскави одежди от червена и бяла коприна, който се беше отпуснал на мястото си и като че ли не виждаше никого другиго освен хубавата придружителка на монаха. Макар да изглеждаше пиян, Кранстън забеляза наскърбения поглед на секретаря си, така че се наведе към него и го потупа по ръката.

— Турнирът скоро ще започне, братко — рече той. — Гледай внимателно. Току-виж си научил нещо за сраженията.

Последва още едно пронизително изсвирване на тромпети, след което знамената бяха спуснати и иззад шатрите се зададе цяла процесия, предвождана от пажове с подплатени жакети, разноцветни тесни панталони и натруфени шапки с пера. В ръцете на пажовете имаше огромни картини, на които бяха изобразени най-различни класически и библейски сцени — битката на Херкулес с лернейската хидра, убийството на Хектор, обсадата на Троя, Самсон сред филистимляните и влизането на змията в рая. Подобни картини винаги се появяваха в началото на турнирите. След тях вървяха музиканти с барабани, флейти и виоли, оръженосци, още пажове със знамената на рицарите и накрая — самите рицари, все още без брони, които приемаха шумните овации на тълпата.

Ателстан се загледа в една от картините, на която беше изобразена някаква сцена от Битие, а после си спомни нещо, което беше зърнал в къщата на Спрингал, и ахна от удивление. Врявата наоколо сякаш внезапно стихна и единственото, което остана пред погледа му, беше тази ярка картина, носена от двама пажове. Разбира се! Стомахът на монаха се сви от вълнение и той побърза да сграбчи Кранстън за ръката.

— Картините, сър Джон! — прошепна той дрезгаво. — Картините!

Коронерът обърна замъгления си поглед към него.

— Нима не помниш, сър Джон? Картините по стените в къщата на Спрингал? Когато за първи път отидохме там, ги бяха покрили с черни платна заради траура… Както и да е — Битие, глава трета, стих първи — влизането на змията в рая! В една от галериите имаше такава картина. Според теб възможно ли е сър Томас да е говорел за нея?

Кранстън примигна, след което измъкна мях с вино изпод плаща си и стараейки се да не привлича вниманието на жена си, отпи една голяма глътка.

— Не ме занимавай, братко. Тук съм, за да се забавлявам — рече коронерът, но докато запушваше меха, думите на Ателстан явно стигнаха до съзнанието му и той възкликна: — За Бога, братко, прав си! Картините! Може би тъкмо в тях се крие тайната на трите гатанки?

Ателстан не посмя да му каже, че вече е разгадал едната.

— Какво предлагаш да направим? — попита шепнешком Кранстън.

— Да вървим! — рече Ателстан. — Веднага!

— Но как ще се измъкнем? Тук сме по покана на Джон Гонт. Повярвай ми, познавам херцога добре и знам, че ако си тръгнем, той веднага ще изпрати по петите ни някой досаден оръженосец или войник.

— Сега е най-подходящият момент! — отвърна монахът, оглеждайки се наоколо. Лейди Мод беше изцяло погълната от картината пред себе си, докато Бенедикта все още зяпаше обожателя си. И така, Ателстан се приближи към сър Джон и зашепна в ухото му. — Сър Джон, в момента в къщата на Спрингал няма никого! Трябва да се възползваме от тази възможност!

За миг Кранстън изглеждаше така, сякаш щеше да възрази, но после размисли.

— Върви след мен — рече той.

После сър Джон прошепна нещо на съпругата си и следван от монаха, си запроправя път към кралската ложа. Рицарите знаменосци от обкръжението на краля, разбира се, ги спряха, но след като им каза няколко думи, Кранстън беше пропуснат отвъд защитния пръстен от стомана. Колкото до Ателстан, той трябваше да остане отпред и оттам да наблюдава как сър Джон застава в основата на стъпалата, покланя се и пада на колене. Монахът се огледа през рамо. Процесията все още обикаляше арената. Смеейки се, Джон Гонт слезе по стъпалата. После херцогът потупа Кранстън по рамото, накара го да се изправи на крака и прошепна нещо в ухото му. Коронерът му отговори. Съдия Фортескю, който стоеше зад регента, изглеждаше извън кожата си от гняв. Изведнъж Гонт вдигна поглед и подобно на гладна котка впери в Ателстан жълтите си, немигащи очи. След това херцогът кимна, подхвърли нещо на Фортескю и отново се обърна към Кранстън. Коронерът се поклони и отстъпи назад. Ателстан погледна към членовете на домакинството на Спрингал. Странно, но никой от тях не изглеждаше заинтригуван от разговора между сър Джон и регента.

Самият Кранстън не каза нищо, преди двамата с Ателстан да се отдалечат от кралската ложа.

— Братко — прошепна той, — регентът ни разреши да отидем до къщата на Спрингал, да я претърсим и да вземем със себе си каквото поискаме. Нещо повече — каза, че не иска да му се мяркаме пред очите, докато не открием нещо!

Сърцето на Ателстан се сви. От една страна, той искаше да разгледа онези картини и да разреши загадките, но от друга, му се щеше да остане с Бенедикта. Монахът вдигна очи. Небето започваше да се изпълва с облаци. После погледът му се плъзна към мястото, където бяха седнали жените. Съпругата на Кранстън се беше разположила удобно на пейката, а кавалерът, който беше заглеждал Бенедикта, се беше преместил по-близо до нея и в момента двамата тихо си приказваха. Младият мъж очевидно се закачаше с вдовицата, но тя като че ли нямаше нищо против и изглеждаше изцяло погълната от разговора. Ателстан почти не обърна внимание на дрънканиците на Кранстън. Вместо това се опита да се пребори с надигащата се у него паника, припомняйки си, че е монах, посветил се на Бога. Точно така! Той беше дал обет за въздържание, което означаваше, че не му е позволено да желае никоя жена, без значение дали тя е свободна, или не. Пък и Бенедикта беше любезна с всички — със съпругата на Хоб, с ловеца на плъхове Ранулф, а сега и с това конте от кралския двор. Въпреки всички аргументи обаче и независимо че намираше чувството едновременно за детинско и опасно, Ателстан не успя да овладее ревността, която изпитваше при мисълта, че хубавата вдовица е в състояние да хареса някого другиго освен него.