Пол Дохърти
Пеещата галерия (8)

Глава седма

Когато стигна до „Сейнт Ерконуолд“, Ателстан вече съжаляваше за прибързаните си думи. Сър Джон беше прав. Монахът се беше произнесъл относно вината или невинността на лейди Изабела и сър Ричард, без да се допита до него, а Кранстън вероятно беше искал да зададе още въпроси на двамата любовници. Вече му се щеше да беше дръпнал коронера настрани, да се беше помирил с него и да го беше завел в някоя от многото кръчми по Чийпсайд. В крайна сметка случаят имаше и други аспекти, които трябваше да бъдат обсъдени. Например коя е била онази червенокоса проститутка, примамила Веши към смъртта му? Лейди Изабела? От друга страна, много проститутки носеха червени перуки…

След като отведе Филомел в конюшнята, Ателстан си спомни за стиховете от Светото писание и разтвори грамадната, подвързана с кожа Библия, която държеше привързана с верига към единствения шкаф в къщата. Битие, глава трета, стих първи, гласеше: „Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде — преведе Ателстан, четейки на глас. — И рече тя на жената: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“ В другия текст пък, Откровение на свети Йоан Богослов, глава шеста, стих осми, се казваше: „Чух гласа на четвъртото животно да говори — промърмори монахът, — дойди и гледай! И видях, и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше смърт; и адът следваше подире му.“^[1]

По някакъв начин Ателстан знаеше, че в тези текстове се съдържа ключът към всички загадки. А какво щеше да прави със сър Джон? Дали не трябваше да хапне набързо и да отиде да се помири с него? Не, чувстваше се твърде уморен, пък и въпросът можеше да почака.

И така, монахът отиде да провери дали всичко в църквата е наред. После занесе на Филомел ведро с вода, а на Бонавентура — паничка от гъстото мляко, което беше купил, след като беше прекосил Лондонския мост. Накрая се прибра в къщата си, легна върху сламеника и се взря в напукания таван. Не след дълго обаче установи, че все още се чувства разстроен, така че се опита да се утеши, изтананиквайки си един псалм: Exsurge, Domine, exsurge et vindica causam meam! — Дойди, о, Господи, и изглади всичките ми беззакония!

Ателстан остави ума си да се рее и скоро пред вътрешния му взор изникна Кранстън, а после и уплашеното лице на лейди Изабела. Монахът тръсна глава, опитвайки се да се освободи от тези образи. Какво ли щеше да бъде небето тази вечер, запита се той. А дали игуменът щеше да му изпрати копие от трудовете на Ричард от Уолингфорд? Някогашен игумен на „Сейнт Олбанс“, Ричард беше изобретил чудесен инструмент за изследване на звездите, да не говорим за гениалния му часовник, който един от братята на Ателстан твърдеше, че е виждал. Машинарийката била пълна с колелца, които изглеждали като закрепени с магия, и не просто измервала часовете, но и показвала знаците на зодиака, фазите на Луната и позицията на планетите. Монахът облиза устни. Какво ли не би дал, за да се сдобие с такъв часовник. Всъщност беше готов да се раздели с всичко, което притежаваше, само за да го подържи в ръце за няколко часа. Може би игуменът щеше да му помогне? В крайна сметка вече му беше поискал копие от астрономическите таблици на кармелитския монах Никълъс от Лин…

В следващия момент таванът на стаята напомни на Ателстан за църквата. Да, покривът на сградата сега беше поправен, но в крайна сметка тя си оставаше не кой знае колко по-добра от кочина. После отвън се дочуха гласове и монахът надникна през прозореца, за да провери какво става. О, не! Беше забравил за срещата с енориашите си! Тази вечер всички трябваше да се съберат в нефа и да обсъдят представлението за празника Тяло Господне.

Предчувствията на Ателстан за събитието се оказаха напълно верни — срещата не се оказа никак приятна. Първи сред енориашите му бяха боклукчията Уоткин и съпругата му — жена с телосложение на стенобойна машина, сурово лице и стоманеносива коса, спускаща се до раменете й. Проститутката Сесили също беше там и непрекъснато правеше язвителни забележки, намеквайки, че тя знае много повече за Уоткин от жена му. Ловецът на плъхове Ранулф, керемидарят Саймън и много други сега изпълваха нефа, седнали едни срещу други на единствените две пейки, с които разполагаше църквата. Ателстан пък се беше настанил на олтарния стол между тях.

В крайна сметка срещата се изроди в караници, така че нищо не беше решено, а Ателстан се почувства виновен, че не е могъл да се справи с ръководната си роля. Той се извини, обясни, че се чувства изморен, и обеща да повторят събирането в някой по-подходящ момент. После енориашите му се разотидоха, мърморейки под нос, но Бенедикта остана. Тя продължи да седи в края на една от пейките, увита в наметалото си.

Ателстан отиде да затвори вратата след останалите, а когато се върна, си помисли, че вдовицата плаче, тъй като раменете й се тресяха. После обаче тя вдигна поглед и монахът си даде сметка, че конвулсиите й са предизвикани от смях.

— Да не би срещата на енориашите да ти се е сторила смешна, Бенедикта?

— О, да! — отвърна вдовицата и Ателстан си даде сметка колко тих и овладян беше гласът й. — И най-вече… — тя разпери ръце и отново се разкиска.

Монахът я изгледа гневно, но вдовицата не можеше да се овладее. Раменете й се тресяха от смях, а белите й страни се бяха зачервили. В крайна сметка Ателстан не се сдържа и също се усмихна.

— И най-вече — рече Бенедикта — амбицията на проститутката Сесили да изиграе ролята на Девата! И лицето на жената на Уоткин!

Вдовицата се смееше толкова заразително, че нямаше как Ателстан да не се присъедини. Скоро нефът на църквата се изпълни със смях — нещо, което се случваше за първи път, откакто монахът беше пристигнал в „Сейнт Ерконуолд“. Най-накрая Бенедикта се успокои.

— Едва ли е много благопристойно — отбеляза тя — една вдовица и един монах да се смеят толкова високо между стените на църква и то за сметка на останалите енориаши, но трябва да ти призная, отче, че никога в краткия си живот не бях ставала свидетелка на нещо толкова забавно! Сигурно сме голямо бреме за теб…

— Не — отвърна Ателстан, сядайки до нея. — Не мисля, че сте бреме.

— Тогава какво те тормози, отче? Защо си толкова тъжен?

„Защо ли наистина?“ — запита се Ателстан, взирайки се в картината в синьо, червено и златно, която постепенно изпълваше стената. Като че ли най-голямото му бреме беше онзи истински триумф на плътта с оплешивяваща глава, проницателни кафяви очи и червендалесто лице на име сър Джон Кранстън. Да, коронерът с неговото гигантско шкембе, тлъсти крака и толкова огромен задник, че монахът тайно го наричаше „Трошача на конски гърбове“, действително го тормозеше. Но как можеше да обясни отношенията си със сър Джон на хубавата вдовица?

— Нищо не ме тормози, Бенедикта. Освен може би самотата…

Изведнъж Ателстан си даде сметка колко близо са застанали двамата. Вдовицата беше вперила спокойните си очи в него, а изпод воала й се подаваше кичур лъскава черна коса. Лицето й беше толкова гладко! Монахът не можеше да откъсне поглед от сочните й устни и прелестните й, тъмни като нощта очи… В следващия момент той дойде на себе си, прокашля се и се изправи.

— Защо остана, Бенедикта? Може би искаш да поговорим за нещо?

— Не — изправи се и тя, сякаш беше усетила внезапната хладина, промъкнала се помежду им. — Само исках да ти кажа, че Хоб е починал. Бях в къщата му, преди да дойда тук, и видях вдовицата му.

— Дано Господ се смили над душата му! — прошепна Ателстан. — Дано се смили над всички ни!

 

 

На следващия ден монахът реши да не мисли за сър Джон и за ужасните убийства, извършени в къщата на Спрингал, и вместо това се посвети на задълженията си на енорийски свещеник. И така, Ателстан постави нова кутия за волни пожертвования близо до кръщелния купел и я заключи с катинар. После се опита да изглади отношенията между Сесили и съпругата на боклукчията Уоткин и дори постигна известен успех — жената на Уоткин се съгласи Сесили да изиграе Девата, стига на нея да й се повереше ролята на братовчедка й, света Елисавета. Колкото до останалите роли — на Уоткин беше оказана честта да се превъплъти в образа на свети Георги, а ловецът на плъхове Ранулф с радост прие да облече костюм и да се представи за змея.

Разбира се, имаше и по-важни въпроси, които очакваха вниманието на Ателстан. Например след погребението на гробокопача Хоб, което се състоя в късния следобед, трябваше да се организира събиране на средства за вдовицата. Монахът даде на бедната жена каквото можа и й обеща, че веднага щом обстоятелствата го позволят, ще й даде още. Тази нощ Ателстан спа добре, а на сутринта се събуди рано и се изкачи по плесенясалите стъпала на църковната кула, за да погледа звездите, преди зората да ги е прогонила от ясното небе.

По-късно същата сутрин той слезе в църквата и се зае да подготви трупа на проститутката Мег за погребение. Мег имаше черна коса, бяло лице и закривен като орлов клюн нос. Приживе тя не се беше отличавала с особена хубост, а в смъртта си изглеждаше направо грозна с мазните кичури, спускащи се до мърлявите й рамене, костеливото лице, покрито с прозрачна кожа, и хлътналите, блатисто зелени очи, които сега бяха съвсем помътнели.

Устата на мъртвата зееше отворена, а мръснобялото й тяло, подобно на корема на някоя изхвърлена на брега риба, беше цялото покрито със синини. Трупът беше донесен в църквата от неколцина енориаши малко след като сутрешната литургия беше приключила. После Ателстан беше взел една рокля от някаква старица, която живееше в една от къщите зад църквата, и правейки всичко по силите си да запази достойнството на Мег, беше облякъл мъртвата. Накрая енорийският съдебен пристав — някакъв мрачен дребосък с вкус към драмата — му беше съобщил, че жената е била убита.

— Трагичен край на един тъжен живот! — беше проплакал той.

Монахът го беше разпитал по-подробно и беше научил, че някакъв зажаднял за ласки разбойник си бил платил за услугите на Мег и след като се възползвал от тялото й, я намушкал между ребрата. Трупът — вече изстинал и вкочанен — бил намерен малко след зазоряване в един гъмжащ от плъхове храсталак. Ателстан знаеше, че никой няма да потърси мъртвата и че енорийската стража ще я погребе като някое псе. На сутрешната литургия обаче бяха присъствали доста хора, които бяха решили другояче и бяха помолили Таб — работник, който беше дошъл да се изповяда, да скове нещо като ковчег от няколко тънки дъски. И така, след като беше свършил тази работа на стълбите на църквата, Таб беше възкачил произведението си върху една поставка и го беше разположил пред олтарната преграда. Когато всичко беше готово, Ателстан прочете заупокойните молитви над Мег, наръсвайки тялото й със светена вода, и се помоли на добрия Господ да се смили над душата й. После закова капака на ковчега с помощта на работника, произнесе последната молитва и включи името на мъртвата в списъка, който четеше по време на траурната литургия всяка седмица.

След това монахът даде на Таб и на двамата му чираци няколко пенита, за да отнесат ковчега в старото гробище, и сам тръгна подир тях, напявайки псалми. Накрая тленните останки на проститутката бяха спуснати в плитък гроб, изкопан в сухата и твърда земя, а Ателстан се зарече да постави отгоре му кръст. Освен това не трябваше да забравя да отслужи литургия за спасение на душата на мъртвата. Щом всичко приключи, монахът тръгна обратно към църквата, чувствайки се виновен. Докато той се наслаждаваше на звездите, хора като Мег умираха по ужасни начини, а после телата им потъваха в мрачните си гробове. При тази мисъл сърцето на Ателстан се изпълни с гняв и той коленичи пред статуята на Девата, за да се помоли за проститутката и за проклетия кучи син, който беше изпратил душата й неопростена в мрака. После монахът се изправи и тъкмо се накани да се върне в къщата, за да измие пръстта от гроба на Мег от ръцете си, когато вратата на църквата се отвори със замах и в нефа тържествено влезе Кранстън.

— Убийство е, Ателстан! — изрева той. — Долно убийство!

Монахът знаеше, че сър Джон обича да го впечатлява с драматичните си появи и оттегляния, и не можа веднага да реши дали да се разсмее, или да се разплаче. Кранстън продължаваше да стои в нефа с разкрачени крака и ръце на хълбоците. Ателстан седна на стълбите към олтара и се взря в жизнерадостното лице на коронера.

— За какво говориш, сър Джон? — попита той сърдито.

Светналата от радост буца сланина просто продължи да се хили насреща му, докато накрая не издържа и не излая:

— За семейство Спрингал! Къщата им отново е била споходена от убийството! Този път горкият Алингам е бил намерен мъртъв в спалнята си, но по тялото му не са били открити никакви следи от насилие. Съдия Фортескю е бесен. Между другото — къде е котаракът ти?

— Сигурно е избягал, като те е чул да идваш! — промърмори Ателстан. — Защо, какво става със съдията? И какво общо има той с Бонавентура?

— Фортескю се е изправил на нокти подобно на котка върху горещи тухли и настоява нещо да бъде направено. В същото време и той като мен няма идея какво точно да бъде то. Все едно, сега трябва да тръгваме. Домът на семейство Спрингал ни очаква!

— Имам си работа, сър Джон! Двама от енориашите ми починаха!

Разтеглил сатирското си лице в лукава усмивка, коронерът се приближи към Ателстан.

— Хайде де, братко, знаеш, че не можеш да се измъкнеш.

О, да, монахът беше напълно наясно с положението, но въпреки това през цялото време, докато пълнеше дисагите си, оседлаваше Филомел и отиваше към Кранстън, който го чакаше на улицата пред църквата, не спря да мърмори и да ругае. После двамата спътници се отбиха в близката кръчма, за да може Ателстан да поръча някои неща на Таб, който вече пропиваше печалбата си от погребението на Мег, и потеглиха по дългия път към Чийпсайд. Кранстън беше в чудесно настроение, за което доста допринасяше и сякаш бездънният мях с вино, който беше взел със себе си. Монахът се опита да се извини за своята роля в последната им караница, но сър Джон махна с ръка.

— Вината не е твоя, братко! — излая той. — Ни най-малко! Виновни са телесните течности и жегата. Всички хора се карат. Случва се и в най-добрите семейства.

И така, докато Ателстан ту се молеше, ту ругаеше, а Кранстън пърдеше и се поклащаше на седлото, двамата спътници минаха по Лондонския мост и продължиха към Фиш Стрийт Хил. Разбира се, когато виното свърши, сър Джон тутакси изгуби ведростта си и заяви, че пет пари не давал за разни мрънкащи монаси.

— Заповедите са си заповеди! — изрева той, хвърляйки мрачен поглед към Ателстан, след което се зае да му опише менюто, което клетата му съпруга подготвяла за идната неделя. — Същинско пиршество! — обяви Кранстън. — Глиганска глава, лебед, еленско печено, пай от дюли, млечен крем с вкус на ябълки…

Ателстан го слушаше с половин ухо. Алингам беше мъртъв. Монахът си припомни длъгнестия търговец, неговото мрачно изражение, както и безпокойството, което очевидно го беше завладяло последния път, когато двамата със сър Джон бяха посетили къщата на Спрингал. „Дано да не е много пиян“ — помоли се Ателстан, взирайки се сърдито в Кранстън.

Когато пристигнаха в къщата на Чийпсайд, двамата спътници завариха сър Ричард и лейди Изабела напълно спокойни и монахът си даде сметка, че твърдението на сър Джон, че Алингам е бил убит, е било само предположение. После сър Ричард любезно ги поздрави, а лейди Изабела, която носеше бял воал и рокля от тъмносиньо кадифе, им разказа как се качили до стаята на мастър Алингам и след като намерили вратата заключена, наредили на майсторите, работещи в градината, да я разбият.

— Установихме, че Алингам е починал в леглото си от удар или нещо такова — добави сър Ричард, — и изпратихме да повикат отец Криспин — той посочи към капелана, който седеше в един стол, поставен точно на входа на салона. — Той прегледа тялото и дори поднесе парче стъкло към устните му, но Алингам не дишаше. И така, капеланът стори онова, което напоследък стана ежедневие за него — даде последно опрощение на мъртвия. Е, искате ли да видите трупа?

Ателстан се обърна и погледна към Кранстън, който само вдигна рамене.

— Значи смятате, че Алингам е починал от естествена смърт?

— Разбира се! Не открихме никакви следи от насилие, нито пък от отрова — отвърна сър Ричард.

Ателстан си спомни думите на Форман, който им беше казал, че жената, посетила аптеката му, е купила от него отрова, която не можела да бъде проследена, но въпреки това била в състояние да спре сърцето на човек. Независимо от това монахът смяташе, че сър Ричард и лейди Изабела казват истината — в техните очи смъртта на Алингам беше настъпила вследствие на естествени причини, а същото би казал дори и някой опитен лекар. Ателстан обаче мислеше другояче. Сър Джон беше прав — търговецът действително беше убит.

Младият секретар Бъкингам, който сега беше облечен в малко по-светли тонове, тъй като траурът беше приключил, поведе мъжете към втория етаж. Когато стигнаха дотам, те видяха, че вратата на средната стая, в която беше живял Алингам, е избита от кожените си панти и в момента един работник я поставя обратно на мястото й. Щом мъжете приближиха, онзи им направи път и те влязоха в покоите на търговеца.

Помещението беше малко, но приятно, а от прозореца му се разкриваше гледка към градината. Алингам лежеше върху малкото си легло с балдахин, отрупано с възглавници, и изглеждаше като заспал. Ателстан се озърна наоколо. В стаята имаше малък цветен гоблен, изобразяващ срещата на свети Симеон с Младенеца, два-три сандъка, маса, едно кресло с висока облегалка, няколко табуретки и тежък дъбов гардероб, който в момента зееше отворен. Монахът вдъхна уханието на билките, посипани вътре, за да бъдат дрехите винаги свежи, след което се приближи до леглото и погледна към трупа на търговеца. В следващия момент от устните му се отрони молитва. Колкото до Кранстън, коронерът просто седна на леглото и се взря в мъртвеца, сякаш се канеше да си поговори с него.

Въпреки грубостта и пиянството си Кранстън беше изключително добър следовател и Ателстан беше сигурен, че е в състояние да извърши огледа на тялото. Независимо от това той се наведе над леглото, за да си направи свои собствени заключения. Кожата на Алингам беше заприличала на студените люспи на риба. Трупното вкочаняване беше започнало, но процесът все още не беше съвсем завършил. Монахът подуши устата на мъртвеца и установи, че оттам се носи леко остър мирис, в който обаче нямаше нищо съмнително. По кожата, ноктите и лицето нямаше следи от обезцветяване. Ателстан вдигна ръката на покойния търговец и подуши и нея, но не усети нищо друго освен дъха на мирото, с което капеланът беше помазал мъртвеца. В следващия момент монахът изведнъж осъзна смешната страна на сцената — той и сър Джон седяха на леглото, Бъкингам и сър Ричард ги гледаха отгоре, а лейди Изабела се беше повдигнала на пръсти и надничаше над раменете им, сякаш пред очите й се разиграваше някаква пиеса. После иззад гърба на вдовицата се дочуха влачещите се стъпки на отец Криспин — капеланът явно също идваше да се присъедини към компанията.

— Кажете ми — започна Ателстан, — кой откри трупа?

— Аз — отвърна сър Ричард. — Тази сутрин всички станахме рано. После отец Криспин взе един млад кон и отиде да поязди из полята. Когато се върна, той остави жребеца в конюшнята и дойде да закуси с нас. Тогава забелязахме, че Алингам го няма, а той нямаше навика да спи до късно. И така, ние изпратихме в стаята му един слуга, който се опитал да го събуди, но не успял. След това слугата дойде в салона да ни каже какво е станало. Отец Криспин тъкмо беше бутнал на пода една чаша с вино и се опитваше да почисти петното с кърпа. Както и да е, когато слугата ни съобщи, че не може да събуди мастър Алингам, аз тръгнах към втория етаж, а отец Криспин, мастър Бъкингам и лейди Изабела ме последваха. Дружният ни опит да събудим търговеца обаче също се провали, така че се наложи да повикаме на помощ един от майсторите от двора. Той донесе със себе си една талпа и с нейна помощ разби вратата.

Ателстан се приближи до вратата и внимателно я огледа. Там, където се беше стоварил импровизираният таран, резето и ключалката бяха безвъзвратно повредени.

— Когато влязохме в стаята, намерихме мастър Алингам в леглото му. После отец Криспин го прегледа, но не откри признаци на живот.

— Какво друго се случи?

— Нищо. Освен че качихме краката на трупа върху леглото, тъй като когато го намерихме, те висяха извън него.

— Забелязахте ли нещо подозрително?

— Не.

— Всъщност да — обади се отец Криспин, без да обръща внимание на предупредителния поглед на сър Ричард. — Тъй като не можех да си обясня защо, когато е усетил какво става с него, Алингам не се е опитал да повика за помощ, реших да огледам вратата — той вдигна рамене. — Знам ли, ключалката можеше да е заяла. В крайна сметка се оказах прав. После се опитах да освободя механизма с помощта на кърпата, която бях взел със себе си, но заради начина, по който беше разбита вратата, не успях. Самата ключалка си беше наред — просто целият механизъм беше избит от вратата. Ключът лежеше на пода.

— В какво настроение беше Алингам през последните дни?

— В лошо! — озъби се в отговор сър Ричард. — Беше се затворил в себе си, а веднъж майка ми, лейди Ерменгилда, каза, че го е чула да повтаря под нос онова число, което споменаваше и Веши — трийсет и едно. Приказвал и за някакви обущари!

— Вярно е — рече лейди Изабела. — Когато сядахме на масата, Алингам не се докосваше до храната си и отказваше да говори. Казваше, че трябва да внимава какво яде и пие. Прекарваше много време с майсторите в двора, като най-много си приказваше с дърводелеца Андрю Бълкли.

— За какво толкова си говореха?

Лейди Изабела вдигна красивите си рамене — движение, което остави без дъх дори Ателстан.

— Не знам — промълви вдовицата. — Алингам слизаше в двора и оглеждаше фриза на Бълкли, който ще украсява сцената ни за коронацията, а по-късно ще бъде поставен в малкия параклис в другия край на тази къща. Може би е най-добре да си поговорите с дърводелеца.

Кранстън погледна към Ателстан и кимна.

— О, и още нещо, лейди Изабела. Съпругът ви остави ли завещание?

— Да, и то вече е внесено в съда. Защо питате?

Монахът забеляза руменината, която внезапно изби по бузите на вдовицата, както и неспокойното размърдване на сър Ричард.

— И кой ще наследи състоянието на сър Томас?

— Сър Ричард и аз.

— Вие двамата ще получите всичко, така ли?

— Точно така.

— Сър Ричард — продължи Кранстън, — кажете ми, открихте ли нещо подозрително в документите на брат си? Например някой влиятелен човек да му е дължал пари и да не е искал да уреди дълга си?

Търговецът се усмихна.

— Нищо подобно. Разбира се, много влиятелни хора дължаха на брат ми пари, а сега ги дължат на мен, но никой от тях не би посмял да пренебрегне дълга си. В противен случай кой би му дал заем отново?

Кранстън се потупа по бедрото и се ухили.

— Не знам, сър Ричард, не разбирам много от финанси. Брат Ателстан пък, който е положил клетва за бедност, съвсем не е наясно.

След тези думи коронерът стана и тръгна да излиза от помещението, последван от монаха.

— Къде отивате? — побърза да ги настигне сър Ричард.

— Да се видя с мастър Бълкли, естествено! Искам да разбера какво толкова интересно е намирал мастър Алингам в двора.

Сър Ричард преведе двамата мъже през една покрита с каменни плочи кухня и тримата се озоваха в грамадния двор, около който беше построена къщата. Той беше изключително оживен. Щуращите се наоколо кучета стряскаха пилетата и гъските, които кълвяха твърдата земя в опит да изчоплят нещо за ядене. Коняри и ковачи разкарваха конете напред-назад, проверявайки краката, копитата и кожата им за наранявания и други проблеми. Няколко малки момчета, деца на слугите, си играеха на криеница зад каруците, купищата кошници и балите сено. Прислужници влизаха и излизаха от кухнята, разнасяйки кани с вода, докато други си седяха на сянка и убиваха времето с игра на зарове. Помощник-готвачи изнасяха късове месо, от които още се вдигаше пара и капеше кръв, и ги хвърляха в грамадни бъчви, пълни със солена саламура, за да ги запазят. В крайна сметка сър Ричард поведе Кранстън и Ателстан към дъното на двора, където, около някаква огромна каруца, се суетяха неколцина дърводелци.

— Между другото какво стана с онзи прекрасен комплект шах? — попита коронерът.

За миг сър Ричард остана неподвижен, взирайки се в синьото небе и наслаждавайки се на слънчевите лъчи.

— Твърде ценен е, за да го излагаме на показ, така че мастър Бъкингам излъска фигурките и ги прибра в едно ковчеже. Но защо питате?

Кранстън вдигна рамене.

— За нищо, просто ми беше любопитно.

Въздухът около каруцата беше изпълнен със стърготини, със сладкия аромат на току-що разрязано дърво, а шумът, който вдигаха майсторите с инструментите си, едва се търпеше. Подвижната сцена, подготвяна от семейство Спрингал, която беше само малка част от огромната процесия за коронацията, изглеждаше още по-внушителна отблизо. Върху високата около девет стъпки каруца, обясни търговецът, щяла да бъде представена жива картина, изобразяваща златарската гилдия в бляскава светлина и, разбира се, изразяваща почитта на членовете й към краля, докато самата каруца щяла да бъде украсена с майсторски резбовани дървени плоскости.

— Предвидени са четири такива плоскости — добави сър Ричард. — Едната от тях ще бъде поставена в предната част на каруцата, втората — отзад, а третата и четвъртата — от двете й страни. Щом те бъдат закрепени по местата си, отгоре им ще бъде сложена платформата, върху която ще бъде представена живата картина. Всичко трябва да е перфектно — отбеляза той. — Все пак не искаме да изложим гилдията, осигурявайки някоя паянтова каруца, която ще се разпадне, докато крета по улиците на Чийпсайд.

Семейство Спрингал очевидно не беше жалило средства за представянето на златарите, но въпреки това Ателстан най-много се впечатли от сцените, посветени на смъртта, Страшния съд, рая и ада, изобразени върху четирите дървени плоскости. Всички те бяха майсторски изпълнени, но последната, на която се виждаше как дяволът отнася душите на грешниците в Пъкъла, беше направо гениална. В средата на дърворезбата беше издялан мъж с торба инструменти в едната ръка и незавършена обувка в другата — все неща, които подсказваха, че работи като обущар. Та обущарят се съпротивляваше на четирима рунтави дяволи, които се опитваха да го откъснат от прегръдките на фигура, която отначало Ателстан помисли за девойка, но вглеждайки се по-отблизо, установи, че всъщност е мъжка проститутка.

— Кой е майсторът на тази сцена? — попита Ателстан.

— Андрю Бълкли — отвърна сър Ричард.

— Къде е той?

Търговецът се обърна и извика името на дърводелеца. Отзова се някакъв нисък човечец с плешива глава и толкова тлъсто туловище, че можеше да засенчи дори Кранстън. Мъжът беше облечен в мърлява бяла престилка и с дебелото си, усмихнато лице, чип нос и големи сини очи, в които горяха весели пламъчета, приличаше на някой от пакостливите демони от дърворезбата си.

— Произведенията ти са възхитителни, мастър Бълкли — усмихна се Ателстан и разтърси подадената му ръка.

— Благодаря ти, братко — отвърна онзи гърлено.

Ателстан му посочи към изображението на ада.

— Това е твое дело, нали?

— Да, братко.

— А идеята за него твоя ли беше?

— О, не, братко. Сър Томас ни даде най-подробни указания какво да правим и как да го направим.

— Но защо ви е накарал да изобразите обущар и мъжка проститутка?

Майсторът обърса уста с опакото на ръката си.

— Нямам представа. Много пъти съм работил по подобни сцени. Винаги е едно и също — някой мъж бива измъкван от прегръдките на проститутки. Сър Томас обаче настоя главният герой тук да е обущар, а проститутката да е мъж. Предполагам, че е искал да си направи някаква шега. Друго не знам. Сър Томас ми плати и аз изпълних желанието му. А вие видяхте ли другите сцени?

— Да, благодаря — рече Ателстан, след което погледна към Кранстън.

— Вярно ли е, че мастър Алингам често е слизал в двора, за да разглежда дърворезбите? — попита коронерът.

— Да.

— А знаеш ли защо го е правел?

— Не.

— Някоя определена дърворезба ли го интересуваше?

Майсторът вдигна рамене.

— Разглеждаше ги всичките — обикновено го правеше, когато ние не бяхме наоколо, но се случваше и да попита защо сър Томас е избрал тази или онази тема. Давах му същия отговор, който дадох и на вас.

Ателстан се обърна към търговеца.

— Да не би обущарите да са били слабост на брат ви?

— Както вече ви казах — отвърна сър Ричард раздразнено, — брат ми обичаше гатанките. Може би някой обущар го е бил обидил… Не знам, за Бога!

Ателстан внимателно докосна Кранстън по лакътя.

— Видях достатъчно, сър Джон. Какво ще кажеш да си вървим?

Коронерът изглеждаше озадачен, но въпреки това се съгласи. И така, двамата отново минаха през кухнята и коридора и се озоваха в предната част на къщата. После се наканиха да излязат през входната врата, но в този момент сър Ричард се провикна след тях:

— Братко Ателстан! Сър Джон!

Коронерът и секретарят му се обърнаха.

— Двамата непрекъснато идвате тук, а все още не сте открили никаква връзка между смъртните случаи, нито пък сте разбрали какви са причините за тях. Е, не съм ли прав?

Търговецът беше възвърнал част от арогантността си, а на Кранстън само това му трябваше.

— Прав сте, сър Ричард. Поне по отношение на това, че все още не сме открили убедително доказателство. Но ако искате, ще ви кажа нещо ново, а вие можете да го предадете на останалите.

— Слушам ви, сър Джон.

— Независимо от уликите и онова, което може би си мислите, Стивън Алингам е бил убит. При това положение съветвам всички ви да внимавате! — заяви Кранстън и преди слисаният търговец да успее да измисли някакъв отговор, хвана Ателстан за лакътя и го изведе на окъпаната в слънце улица.

— Сър Джон — заяде се монахът, — последния път, когато бяхме тук, ме предупреди да не си отварям устата, когато не ми е работа, а ето че днес ти постъпи по същия начин. Нямаме никакви доказателства, че Алингам е бил убит!

— О, да, знам — изгрухтя сър Джон. — Ти, разбира се, също го знаеш — той спря и нежно потупа монаха по слепоочието. — Но какво наистина мислиш и какво чувстваш със сърцето си, а?

Ателстан огледа тълпата; всички тези хора, които — без да имат ни най-малка представа за черните му мисли, изпълнени с брутални убийства — си проправяха път между сергиите, обменяха клюки, купуваха, продаваха и изобщо — занимаваха се с ежедневни неща.

— Мисля, че си прав, сър Джон. Убийството на Алингам е било перфектно планирано и убиецът е в къщата на Спрингал — той си нахлупи качулката, за да се предпази от горещото обедно слънце. — Е, ще си вземем ли конете?

Кранстън извърна очи.

— Сър Джон — повтори монахът, — ще си вземем ли конете?

Коронерът въздъхна, поклати глава и хвърли умолителен поглед на Ателстан.

— Имам лоши новини, братко. Призовани сме да се явим в Уестминстър. Съдия Фортескю смята, че вече сме изгубили достатъчно обществени пари и време, гонейки вятъра, и иска да му докладваме какво сме свършили. Преди да омърся погледа си с грозното му лице обаче, смятам да пресуша толкова чаши с херес, колкото мога да нося! Е, идваш ли с мен?

За първи път Ателстан напълно се съгласи с идеята на сър Джон да се подкрепят. После двамата бързо се отправиха към Флийт Стрийт, и по-точно към кръчмата „Главата на сарацина“ — хладно и сенчесто кътче, малко встрани от главната улица. Монахът със задоволство отбеляза, че помещението е празно, и настоя този път той да почерпи. И така, Ателстан повика кръчмаря и му поръча две чаши с ейл, малко бял хляб и — тъй като беше петък — ястие от минога. Кранстън беше толкова гладен и жаден, че се нахвърли върху храната и пиенето веднага щом пристигнаха. Когато изгълта първата си чаша с ейл, той извика на момчето, което прислужваше в кръчмата, да му донесе още една и едва тогава заговори монаха.

— Е, кажи ми, братко, какво мислиш? Виждаш ли решение? Знам, че от двама ни ти си философът, но един от любимите ти автори не беше ли казал, че нищо не идва от нищо?^[2]

— Трябва да съществува някакъв отговор — отвърна Ателстан, облягайки се на студената каменна стена. — Докато изучавах логика, усвоих една основна истина — ако има проблем, за него трябва да има и решение, а ако няма решение, значи няма и проблем.

Кранстън се оригна и примигна срещу монаха.

— Къде научи това? — подразни го той.

— Логиката ще ни отведе до отговора, сър Джон — настоя Ателстан. — Логиката и уликите. В момента приличаме на двама души, застанали на ръба на пропаст, които търсят мост, за да преминат от другата страна — за миг той замълча, но после продължи. — Успеем ли да разплетем гатанките на сър Томас за библейските стихове и за обущаря, всичко ще си дойде на мястото; те са нашият мост.

Кранстън поклати глава.

— Трябваше да си поговорим с Алингам.

— Опитахме се, сър Джон, но той упорито отказваше да ни се довери, въпреки че и аз мисля, че знаеше нещо. Струва ми се, че се канеше да избяга или пък да започне да изнудва убийците, без да ни каже. Търговецът обаче допусна една фатална грешка — подцени злобата на противниците си.

— Какво имаш предвид?

Ателстан прехапа устни и се заигра с приятно хладната чаша в ръцете си.

— Виновниците за тези смъртни случаи се наслаждават на онова, което правят, сър Джон. Заговорничат, кроят коварни планове и се стараят да предизвикат максимално объркване. Те не искат просто да разгадаят гатанките на сър Томас. О, не! Мисля, че им е приятно да убиват. Сатаната се е настанил в сърцата им и ги е лишил от всякакви скрупули. С една дума, сър Джон, те се наслаждават на онова, което правят, не по-малко, отколкото ти би се насладил на чаша кларет, на някаква хазартна игра или на някоя хаплива забележка, отправена към мен. Убийството вече е част от живота им; нишка от тъканта на душите им, така че те ще продължат да убиват. И няма да го сторят само за печалба или пък за да се защитят, а най-вече — защото така искат. Освен това съм сигурен, че им е приятно да ни гледат как се лутаме в тъмното.

Кранстън потръпна и се озърна. За първи път в живота му се случваше да се чувства неспокоен и дори застрашен. Дали някой не ги беше проследил? Той хвърли един поглед към Ателстан. Монахът беше прав. Който и да беше виновникът за тези убийства, той си беше свършил работата добре. Но ако лейди Изабела не беше ходила в аптеката на Форман, коя беше жената, която все пак я беше посетила? Самоличността на проститутката, подмамила Веши към гибелта му, също си оставаше загадка. Ами тайният отровител на сър Томас и мастър Алингам? Кой беше той? Изведнъж Кранстън примигна.

— През цялото време говориш за някакви си „те“ — рече той. — Защо?

— Убийците трябва да са повече от един, а ако е един, значи е доста умен. Първоначално си мислех, че някой външен човек е използвал наемници, но това би било твърде опасно. Нали разбираш, колкото повече хора намесиш в плана си, толкова по-голям става рискът някой да сбърка, да бъде подкупен или просто да го заловят на местопрестъплението.

— Но не подозираш никого конкретно, така ли?

— Не. Може да е сър Ричард, лейди Изабела, Бъкингам, отец Криспин и дори лейди Ерменгилда. А кой знае — може да е бил и някой от убитите мъже…

Сър Джон пресуши чашата си и с трясък я стовари върху масата.

— Ако не бяхте ти и твоята логика, щях да припиша цялата история на магия. Хора се разхождат насам-натам посред нощ, други се тровят зад заключени врати… Как, за Бога, ще разрешим всички тези загадки?

— Както вече ти казах, сър Джон, с логика, малко улики, известно количество предположения и може би зрънце помощ от страна на съдбата. В крайна сметка ще се доберем до истината. Честно казано, не изпитвам кой знае какво съжаление към четиримата, които умряха. Онова, което ме притеснява; онова, което ме вбесява, е, че убийците ни наблюдават отнякъде и ни се подиграват. В крайна сметка обаче ще си платят за това забавление. Всички хора са способни на убийство, сър Джон — монахът се изправи и изтупа трохите от расото си. — Каин живее във всеки един от нас и понякога, когато се почувстваме притиснати в ъгъла, ние губим контрол и му позволяваме да се изяви. Но да се наслаждаваш на убийството е дело не на Каин, ами на самия сатана!

Кранстън, който тъкмо беше лапнал една гореща хапка, просто измънка нещо в отговор. Ателстан усети как гъстият ейл се стича в стомаха му, карайки го да се чувства отпуснат и дори сънлив.

— Хайде, сър Джон. Съдия Фортескю ни чака, а както ти е известно, правосъдието не чака никого!

Кранстън изгледа помощника си гневно, натъпка останалата част от храната в устата си и изгълта остатъка от ейла си на един дъх. После, докато двамата с Ателстан се изнизваха на Флийт Стрийт, попи уста с опакото на ръката си, запаса си портупея и изкрещя на съдържателя, че ще се върне в кръчмата му в най-скоро време. По средата на улицата обаче настроението на коронера внезапно се промени и той спря, оглеждайки се наоколо и взирайки се в тълпата, през която тъкмо си бяха проправили път.

— Какво има, сър Джон?

Кранстън прехапа устни.

— Следят ни, братко, и това не ми харесва.

Коронерът се огледа наоколо, а после се приближи до една сергия, подаде на продавача няколко монети и взе от него някаква дръжка за метла.

— Вземи, братко! — рече той на монаха, когато се върна при него.

Ателстан с изненада се взря в дългия и гладък ясенов прът.

— Не ми трябва тояга, сър Джон.

Кранстън се ухили, а ръцете му се стрелнаха към камата и широкия му меч.

— Може и да ти потрябва, Ателстан. Спомни си какво се казва в Светото писание: „Дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“^[3]. Е, аз не мога да съм сигурен дали е дявол, или лъв, но някой определено е тръгнал по петите ни!