Пол Дохърти
Пеещата галерия (7)

Глава шеста

Кранстън и Ателстан си взеха конете и си запроправяха път през Флийт Стрийт към високата сграда на кармелитския манастир, изградена от бял варовик. Тълпата обаче отново беше многобройна, така че се наложи да слязат от гърбовете на животните и да ги водят след себе си.

— Мислиш ли, че Солпър беше прав за Спрингал? — попита Ателстан.

Сър Джон кимна.

— И аз подозирах нещо подобно. Много мъже имат такива наклонности. Наказанието за тези престъпления е да те сварят жив в огромен казан, поставен над бумтящ огън, а това определено не е най-подходящият край за един влиятелен лондонски търговец! Оттам и потайността, а може би и жестоката караница с Брамптън. Това би могло да обясни и женствените маниери на мастър Бъкингам, както и факта, че сър Томас не е спял със съпругата си — той лукаво погледна към монаха. — Каква жена! Какво тяло! Да ти потекат лигите! Защо един истински мъж би стоял далеч от подобни прелести, а? — за миг коронерът спря и се загледа в някакъв жонгльор. — Спрингал, подобно на много други мъже — рече той, продължавайки напред, — е водел двойствен живот — Кранстън вдигна ръка и посочи към многоетажните къщи от двете страни на улицата, които възпираха горещите лъчи на следобедното слънце. — Във всяко едно от тези домакинства можеш да станеш свидетел на какви ли не скандали, грехове и слабости. Дори казват — той игриво смушка Ателстан, — че мъже като Спрингал често се срещали сред монасите в манастирите. Ти какво мислиш за това, братко?

— Мисля, че монасите са като всички други мъже и че също като тях имат своите слабости. Но, за Бога… — за миг Ателстан млъкна, а после продължи. — Какво правим тук? — попита той гневно, давайки си сметка, че вече са доста близо до големия кармелитски манастир.

Кранстън го докосна по ръката и посочи към пространството зад грамадната порта. Вниманието на монаха тутакси беше привлечено от някакъв мършав човек с лъскава черна коса, тънки устни и огромни, мрачни очи. Мъжът беше целия облечен в черно, на главата му имаше островърха шапка, тъмното му наметало беше покрито с пентаграми, звезди, луни и слънца, а пред краката му беше опънато голямо платнище, върху което бяха наредени различни стъкленици. В момента той стоеше напълно неподвижно, но привлечени от външния му вид, хората се тълпяха около него.

— Гледай какво ще стане сега! — прошепна Кранстън. — Този тип е нашият водач!

В следващия момент мъжът извади две малки свирки и поставяйки по една във всяко от ъгълчетата на устата си, започна да свири някаква странна и доста натрапчива мелодия. Когато приключи, той остави инструментите и вдигна ръце във въздуха.

— Дами и господа, рицари, царедворци и търговци! — мъжът улови погледа на Ателстан и продължи. — Монаси, свещеници и граждани на Лондон! Аз съм доктор Мирабилис. Учил съм във Византия и в Трапезунд и съм пътувал чак до Велика Тартария. Виждал съм военните кораби в Черно море, както и грамадните бойни галеони в Каспийско море. Хранил съм се заедно със Златната орда на Чингис хан. Прекосявал съм пустини, посещавал съм великолепни градове и по време на пътуванията си съм узнал много тайни!

Тълпата посрещна тези високопарни твърдения с бурен смях. Кранстън и Ателстан се приближиха. Някакъв чирак от една близка сергия извади един рог, загреба с него малко мръсна вода от някаква бъчва и започна да пръска магьосника с нея. Без да му обръща внимание, доктор Мирабилис вдигна ръце, опитвайки се да сложи край на врявата и на добронамерените сексуални закачки, които му подхвърляха зяпачите.

— Сега ще ви докажа, че имам власт над материята! — той се обърна, посочвайки към върха на манастирската стена. — Виждате ли онзи гълъб там? — всички очи се обърнаха в посоката, в която сочеше пръстът му. — Гледайте!

След тези думи магьосникът взе едно парче въглен и с негова помощ нарисува груба скица на птицата върху стената. После удари рисунката, изричайки някакви магически заклинания. Навалицата наоколо се увеличи и стискайки кесиите си, за да ги опазят от джебчиите, Кранстън и Ателстан се приближиха още повече. Доктор Мирабилис продължи да налага скицата, мърморейки проклятия, като от време на време поглеждаше към върха на стената, където стоеше гълъбът. Изведнъж, сякаш застигната от магическите заклинания, изречени срещу рисунката, птицата потръпна и падна мъртва на земята. Благоговейните възклицания, които се надигнаха сред тълпата, можеха да предизвикат завистта на всеки проповедник. Кранстън се ухили и сграбчи Ателстан за китката.

— Почакай малко — рече той.

И така, доктор Мирабилис, чиято репутация изведнъж беше скочила до небето, започна да продава магическите си стъкленици, пълни с диамантен прах, кожа от тритон, одрана в полунощ, прилепово крило, риган, копър и исоп.

— Лекове за всякакви болки! — хвалеше стоката си той.

За известно време търговията му вървеше добре, но не след дълго тълпата се премести по-надолу по улицата, за да се наслади на изпълнението на някакъв старец, който танцуваше изключително странен танц. Тогава Кранстън подаде юздите на коня си на Ателстан и се приближи към „доктора“.

— Почитаеми доктор Мирабилис, радвам се да се видим отново.

Магьосникът вдигна сините си котешки очи, огледа Кранстън, а после и Ателстан.

— Познаваме ли се? — попита той. — Искате ли да си купите от лековете ми?

— Самюъл Парът — продължи Кранстън, — не се опитвай да ми пробутваш номерата си!

Очите на магьосника тревожно шавнаха.

— Кой си ти? — попита той шепнешком.

— И таз хубава, Мирабилис! Да не би да си ме забравил? Аз пък си спомням как те бяха изправили пред общинските съдии заради някакъв лек, който вместо да лекува, разболяваше хората за седмици наред!

Великият доктор пристъпи към Кранстън.

— Разбира се! — рече той и лицето му се разтегна във фалшива усмивка. — Сър Джон Кранстън, градският коронер! Мога ли да направя нещо за теб?

— Тук не. Но ще ти бъда благодарен, ако ни заведеш до Найтшейд Хаус на Пайпър Стрийт.

И така, мнимият доктор кимна, прибра стъклениците с лековете си в някаква кожена торба и изведе Кранстън и Ателстан от Уайтфрайърс. После тримата се озоваха в някаква сложна плетеница от улички, всяка от които беше толкова тясна, че двамата спътници отново не можаха да яхнат конете си.

— Как го направи? — попита Ателстан шепнешком.

— Кое?

— Номерът с гълъба.

Кранстън се засмя и посочи към доктор Мирабилис, който вървеше пред тях.

— Ако някой ден посетиш стаичката на „доктора“, ще откриеш там цяло ято обучени гълъби. Нали ги знаеш — онези, които се използват за разнасяне на съобщения. Та от време на време нашият приятел тук упоява някоя от птиците си със стрихнин и я пуска. Поради действието на отровата горкият гълъб няма друг избор освен да кацне някъде наблизо и да остане неподвижен. След известно време пък пада мъртъв и ето ти чудо! — той се засмя. — Разбира се, понякога номерът не се получава и затова доктор Мирабилис винаги е готов да побегне!

Сякаш усетил, че се говори за него, великият доктор се обърна, ухили се и направи знак на двамата мъже да побързат.

Ателстан вече разбираше защо Кранстън е потърсил услугите на Мирабилис. Вярно, че Съдърк беше лош квартал, но Уайтфрайърс се оказа още по-лош. Макар да беше още ден, уличките тук, засенчвани от постройките, които се издигаха от двете им страни, тънеха в мрак. Изобщо мястото беше доста злокобно и с всяка измината крачка ставаше все по-страшно. Изоставените и занемарени къщи наоколо, строени преди стотици години, бяха наблъскани близо една до друга и съвсем скриваха от поглед лятното небе. Самата улица пък беше покрита с мръсотия и цапаше ботушите и сандалите им с тор и кал. Повечето от входовете бяха пусти. От време на време някоя и друга сянка се измъкваше навън, но след като забележеше дългия меч на сър Джон, бързо се прибираше. Мирабилис се оказа удивително пъргав и на моменти на Ателстан и на Кранстън им беше трудно да го следват. Изведнъж мнимият доктор спря и им посочи към някаква дълга и тъмна уличка.

— Пайпър Стрийт — обяви шепнешком той. — А сега — сбогом!

След тези думи доктор Мирабилис се шмугна в някаква друга уличка и преди коронерът да успее да възрази, се изгуби от поглед.

Ателстан и Кранстън предпазливо се заспускаха по Пайпър Стрийт. Прозорците и вратите на къщите от двете страни на улицата бяха плътно затворени. Най-накрая двамата спътници стигнаха до някаква постройка, която съвпадаше с описанието, което доктор Мирабилис им беше дал — в предната част на къщата, в края на дълъг ясенов прът, беше окачена очукана табела.

Между Найтшейд Хаус и улицата имаше настлан с плочи двор, а алеята, която водеше до входа, беше оградена от железен парапет. Дори на дневна светлина къщата изглеждаше някак мрачна и подозрителна и създаваше странното усещане, че се опитва да се скрие зад съседните сгради. Със своите покрити с решетки прозорци и подсилена с железни ленти врата тя не приличаше толкова на частен дом, колкото на затвор. След първото почукване на Кранстън не последва отговор, така че коронерът почука отново. В следващия момент зад гърба на двамата спътници зави куче, а после някаква врата се отвори и затвори. Кранстън и Ателстан се огледаха през рамо и забелязаха, че на изхода към уличката се събират някакви сенки. Сър Джон почука още веднъж. Ателстан се присъедини към него и захлопа по вратата с юмрука си. Най-накрая отвътре се чу шум от тихи стъпки, след което някой освободи веригата и вдигна резето. После вратата се отвори и на прага застана някакъв среден на ръст мъж с бледо лице, не особено привлекателни черти и весели очи. Той непрекъснато се почесваше по голото теме, а тъмните му кадифени дрехи и меки чехли му придаваха вид на селски свещеник. Сякаш беше някой дружелюбен гостилничар, Форман каза на посетителите си да завържат конете си отвън и ги въведе в къщата. После ги настани на една маса и ги помоли да го почакат, докато приключи с работата си в личния си кабинет. Кранстън и Ателстан седнаха на посочените им места и се огледаха. Стаята беше изненадващо чиста и подредена. В камината весело гореше огън. Наоколо имаше различни маси и столове, някои от които — тапицирани, а по стените се редяха множество лавици със старателно надписани стъкленици. Ателстан с любопитство огледа лековете, но скоро установи, че не представляват нищо повече от слаби средства против треска и болка. В стъклениците имаше билки като исоп, стрити кленови листа и мъх — все неща, които можеха да бъдат купени от която и да е аптека в града. Накрая Форман се върна, придърпа си един стол и подобно на някой добродушен чичо, готов да изслуша или да разкаже някоя весела история, се настани до посетителите си.

— Е, господа, кои сте вие?

— Аз съм сър Джон Кранстън, градският коронер, а това е моят секретар, брат Ателстан.

Устните на мъжа се разтеглиха в усмивка, но очите му добиха сурово изражение.

— Искате да си купите нещо ли?

— Да — червен арсеник и беладона. Продаваш такива неща, нали?

Промяната, която настъпи у Форман, беше направо поразителна. Веселата маска тутакси падна от лицето му, а погледът му стана по-бдителен. Той се изпъна в стола си и тревожно се заозърта през рамо. Ако беше знаел кои са, преди да им отвори вратата, помисли си Ателстан, домакинът им вероятно никога нямаше да ги пусне в къщата си или поне щеше да вземе мерки да скрие всичко, което не би искал да виждат.

— Е, сър? — настоя Кранстън. — Имаш ли от тези отрови, или не?

Форман поклати глава, без да откъсва очи от тези на коронера.

— Аз съм аптекар, сър. Ако търсите лек за ревматизъм, главоболие или стомашно разстройство, мога да ви помогна. Беладоната и червеният арсеник обаче са смъртоносни отрови — той дълбоко въздъхна. — Много малко хора ги продават. Скъпи са и освен това са изключително опасни в ръцете на онези, решили да ги използват, за да отнемат нечий живот.

Кранстън се усмихна и се наведе напред, почти завирайки лицето си в това на аптекаря.

— Позволи ми да започна отново, мастър Форман. Знам, че имаш смъртоносни отрови и че си готов да ги продадеш на всеки, който може да плати съответната цена. Имай предвид — излъга той, — че нося в кесията си заповед от върховния съдия. Това значи, че ей сега мога да изпратя помощника си в града със заръката да доведе тук хората на шерифа. Те ще претърсят къщата и — уверявам те — намерят ли и едно зрънце отрова, ще отговаряш за това не пред градския съвет, а пред кралския съд! Хайде, признай си — някъде тук несъмнено трябва да има някакъв документ, в който отбелязваш какво продаваш.

Аптекарят пребледня, а по челото му избиха капчици пот.

— Ще си спечелите много врагове, завличайки ме в съда, Кранстън! — прошепна той. — Имам влиятелни приятели — Форман хвърли един поглед към Ателстан. — Игумени, архидякони, свещеници. Все хора, които с радост ще се застъпят за мен и за опазването на общите ни тайни!

— Хубаво, мастър Форман! — отвърна Кранстън. — Ето сега вече се разбираме. Имай предвид обаче, че нямам никакво желание да навреждам на търговията ти, нито да се ровя из тайните ти, макар че някой ден сигурно ще го сторя — той погледна към лавиците над главата си. — Единственото, което искам да знам в момента, е кой е идвал тук през последния месец, за да си купи арсеник и беладона. Ето, вероятно това ще ти се стори познато — при тези думи коронерът извади една малка стъкленица с отрова и Форман се ококори от изненада. — Стъкленицата е твоя, сър — внимателно опипа почвата Кранстън. — Виждам, че по лавиците ти има доста подобни. Е, кажи ми — кой купи от теб тази отрова?

Сър Джон вдигна стъкленицата и я задържа пред погледа на аптекаря. Форман въздъхна, стана от мястото си и излезе от стаята. Докато го нямаше, коронерът извади камата си и я остави до себе си. Не след дълго аптекарят се върна, хвърли един поглед към камата и се усмихна.

— Няма нужда от такива мерки, сър Джон. Ще ви дам сведенията, които поискахте. Въобще съм готов на всичко, стига после да си тръгнете!

И така, Форман седна в стола си с някакъв пергаментов свитък в ръце. После бавно разви документа, мърморейки си под нос.

— Преди седмица при мен действително дойде един клиент — рече той, вдигайки поглед, — който си купи двете отрови, съдържащи се в тази стъкленица, както и една рядка отрова без мирис, от която сърцето на човек може да спре.

— И как изглеждаше този клиент?

Аптекарят се усмихна.

— Всъщност клиентът беше жена; богато облечена дама, която ми плати доста щедро. Не можах да видя лицето й обаче, тъй като беше скрито под една от онези маски, които придворните дами носят, когато отиват някъде с някой кавалер, различен от съпруга им.

— Що за жена беше клиентката ти?

— Жена като жена — отвърна язвително аптекарят, давайки си сметка, че всъщност не би могъл да предостави кой знае какви сведения на любопитния коронер.

— Опиши ми я!

Форман нави парчето пергамент на руло и се облегна в стола си.

— Висока жена, облечена в скъпо наметало, обточено с бяла агнешка вълна, която, както вече казах, носеше на лицето си маска Качулката й беше ниско нахлупена, но все пак успях да видя, че косата й е тъмночервена. Изобщо много красива дама — той погледна към Кранстън и вдигна рамене. — В онзи момент си помислих, че е просто поредната жена, търсеща отрова, за да улесни любовния си живот — аптекарят се потупа с пергаментовия свитък по бедрото. — И това, господа, е всичко, което мога да ви кажа и което ще ви кажа.

Щом излязоха от аптеката, Ателстан и Кранстън яхнаха конете си и побързаха да се върнат на главната улица. На един или два пъти за малко да се изгубят, при което Кранстън здраво стисваше камата си, но скоро все пак стигнаха до Уайтфрайърс и спокойно продължиха по Флийт Стрийт.

— Знаеш коя е била онази жена, нали, сър Джон?

Коронерът кимна.

— Лейди Изабела Спрингал — той дръпна юздите на коня си и погледна към монаха. — Тя отговаря на описанието на аптекаря и освен това е имала мотив.

— Какъв мотив?

— Нямам доказателства, но подозирам, че лейди Изабела е мамела съпруга си със собствения му брат. Сега обаче не е време за догадки. Да отидем да попитаме самата вдовица!

Когато пристигнаха в къщата на Спрингал в Чийпсайд, Кранстън реши да се възползва от цялата власт, която му даваше законът. И така, без да се церемони много-много, той заяви на изненадания Бъкингам, който ги посрещна, че незабавно иска да се види със сър Ричард, с лейди Изабела и с някои други членове на домакинството. Младият секретар издаде устни напред, сякаш се канеше да възрази.

— Веднага, сър! — изрева Кранстън и то с такава сила, че гласът му се чу чак във вътрешния двор, където работеха неколцина майстори. — Искам да видя всички! — той влезе в големия салон. — Тук!

Сър Джон прекоси помещението, качи се на подиума и седна начело на масата, след което направи знак на Ателстан да се присъедини към него. Монахът вдигна рамене и извади дъската си за писане, мастилницата, парче пергамент и няколко пера. Междувременно Бъкингам явно беше усетил, че нещо не е наред, защото не след дълго в салона го последва първо сър Ричард, а после и лейди Изабела. Днес хубостта на вдовицата не беше помрачена от скръбта по покойния й съпруг — очите й не бяха зачервени от плач и изобщо цялото й лице беше свежо като майска роза. Лейди Изабела беше облечена в тъмносиня рокля, а красивата й червеникава коса беше скрита под бял воал.

Сър Ричард, който носеше тесни панталони и отворена батистена риза, изтупа праха от ръцете си и обясни, че е помагал на майсторите, които довършвали подвижната сцена за коронацията на младия крал. Кранстън, който намираше бъбренето му за напълно излишно, разсеяно кимна.

В следващия момент, с развята около мършавото си лице дълга коса, до подиума докуцука и семейният капелан. Той хвърли на коронера един поглед, изпълнен с отвращение, но въпреки това любезно попита:

— Добре ли сте, сър Джон?

— Добре съм, капелане — отвърна Кранстън. — А от това, че виждам всички ви тук, ми става още по-добре!

Младият капелан долови новопоявилата се властна нотка в гласа на коронера и за миг остана неподвижен, оглеждайки сър Джон с присвити очи. Сетне се усмихна, сякаш наслаждавайки се на някаква своя шега, и се отпусна в края на масата, където можеше да си опъне крака. После в салона влезе лейди Ерменгилда, придружавана от Бъкингам. Облечена изцяло в черно, старицата прекоси помещението подобно на някой паяк и се надвеси над коронера.

— Не можете да ме привиквате така в собствения ми дом! — озъби се тя.

— Седнете, мадам — отвърна Кранстън, без дори да вдига поглед, — и ме слушайте внимателно. Или ще ми се подчинявате, или ще ви отведа в затвора Маршълсий, където ще бъдете принудена да седите и да ме слушате — той се обърна към сър Ричард и лейди Изабела. — Не искам да обидя никого. Давам си сметка, че още не сте се съвзели след погребението на сър Томас вчера, но заедно с неговата погребална литургия бяха отслужени още две — тази на Брамптън и тази на Веши. Е, аз пък имам да ви съобщя някои новини за тези двамата. Брамптън и Веши не са се самоубили. О, не — били са брутално убити!

Думите на Кранстън увиснаха във въздуха. Лейди Ерменгилда сви тънките си устни и без повече церемонии седна на масата. Сър Ричард тревожно погледна към лейди Изабела. Макар да се опитваше да си придаде самоуверен вид, лейди Ерменгилда, която се беше настанила до Ателстан, също изглеждаше уплашена. По-нататък капеланът тихо потропваше по масата, припявайки си някакъв химн. Бъкингам седеше със сключени ръце и сведена глава, а лицето му издаваше, че е доста изненадан и дори шокиран от думите на сър Джон. Последен към групата се присъедини Алингам. Върлинестият търговец беше неспокоен и ръката му току политаше към устата му или пък към мазната му коса. Той измънка някакво извинение, след което седна до капелана, полагайки усилия да избягва погледа на коронера.

— Сър Джон — рече сър Ричард, — казахте, че Брамптън и Веши са били убити. Но как? И защо? Вярно, че Брамптън беше кротък човек, но не мога да си представя да позволи на някого да го закара насила на тавана на къща, пълна с хора, да завърже въже около врата му и да го обеси. Същото се отнася и за Веши — той погледна към Алингам. — Съгласен ли си с това, което казвам, Стивън?

Без да вдига поглед, търговецът кимна, след което си промърмори нещо под носа.

— Какво? — наведе се над масата Кранстън. — Мастър Алингам, чух ви да казвате нещо. Какво беше то?

Търговецът потри ръцете си една в друга, сякаш се опитваше да ги измие.

— В тази къща витае някакво зло — рече бавно той. — Дяволът се е настанил тук. Спотайва се из ъглите и ни наблюдава. Смятам, че коронерът е прав — след тези думи Алингам вдигна поглед и Ателстан забеляза, че скръбното му лице е пребледняло, а страните му са мокри от сълзи. — Веши наистина е бил убит! Смятам, че е знаел нещо.

— Какви ги приказваш, човече? — извика сър Ричард. — Мастър Стивън, мисля, че се безпокоиш твърде много.

— Какво? — попита Ателстан, оставяйки перото си. — Какво е знаел Веши?

Длъгнестият търговец се наведе напред. Лицето му беше смръщено, а в очите му гореше омраза.

— Не знам — изсъска той. — Но дори да знаех, нямаше да кажа на теб, монахо!

— В името на краля — отговорете! — изрева Кранстън. — Знаете ли нещо за смъртните случаи, сполетели това домакинство?

— Не! — изграчи Алингам. — Забулени са в мистерия. От друга страна, сър Томас обичаше гатанките, така че в къщата трябва да има нещо, което би могло да обясни всичко.

— За какво говориш, човече? — попита сър Ричард.

Търговецът неспокойно потърка лицето си.

— Казах достатъчно — промърмори той и замлъкна.

— В такъв случай — започна Кранстън — нека обобщим онова, което знаем. Поправете ме, ако сбъркам някъде. И тъй, сър Томас Спрингал е бил градски съветник и златар. В нощта на смъртта си той е дал пиршество за своите близки, на което е поканил и съдия Фортескю, и докато то е траело, доста си е пийнал, така ли е?

Лейди Изабела кимна, без да откъсва красивите си очи от лицето на коронера. Сър Ричард пък наблюдаваше как перото на Ателстан се плъзга по парчето велен.

— После празненството е свършило — продължи Кранстън — и сър Томас се е оттеглил в покоите си. Вие, сър Ричард, сте му пожелали лека нощ, а лейди Изабела е изпратила в стаята му някаква слугиня, която го е попитала дали има нужда от нещо.

Сър Ричард и лейди Изабела потвърдиха казаното.

— По време на тържеството вие, лейди Ерменгилда, сте чули Брамптън да отнася в стаята на сър Томас обичайната чаша с вино, прав ли съм?

— Не само го чух — сопна се старицата, — ами отворих вратата на стаята си и го видях! После той слезе обратно долу.

— Забелязахте ли как беше облечен?

— С елече и жакет.

— А какво носеше на краката си?

— Меките ботуши, с които никога не се разделяше.

— Защо си спомняте това?

— Брамптън беше кротък човек — отвърна лейди Ерменгилда и в гласа й се прокрадна нотка на симпатия. — Добър иконом. Винаги се движеше бавно и тихо.

— Как ви се стори онази вечер?

— Както обикновено. Като че ли беше малко пребледнял. Усети, че съм отворила вратата, но така и не ме погледна. После слезе по стълбите… Не! Свърна в другата галерия и се качи в стаята си на горния етаж.

— Видяхте ли го отново?

— Не.

— И твърдите, че по Пеещата галерия са минали още само сър Томас, сър Ричард и лейди Изабела?

— Да, убедена съм в това.

— И сте сигурна, че през нощта никой не е посещавал сър Томас?

— Да, нали вече ви казах! — тросна се лейди Ерменгилда. — Спя леко и не съм чула никой друг да минава по галерията.

— Ами вие, отец Криспин? — Кранстън се наведе, за да зърне лицето на младия капелан. — Вие сте се качили в стаята на сър Томас на следващата сутрин, нали така? Лейди Ерменгилда ви е чула да вървите по Пеещата галерия. Когато не сте получили отговор на почукването си, сте отишли да повикате сър Ричард, чиято стая се намира в съседната галерия. След като и той не е успял да събуди сър Томас, сте накарали слугите да разбият вратата, прав ли съм?

— Да — кимна капеланът със светнали очи. — Точно така беше.

— После всички сте влезли в стаята и сте намерили сър Томас проснат на леглото. На масата до него пък е имало чаша с отрова. Никой не е смеел да продума…

— Освен Веши! — намеси се Алингам. — Той каза: „Бяха само трийсет и една!“

— Знаете ли какво е имал предвид? — попита Кранстън.

— Не, но какво ли не бих дал, за да узная!

— След това сте изпратили някой слуга да повика лекаря — продължи коронерът. — Мастър Дьо Троа е дошъл, прегледал е трупа и е обявил, че сър Томас е починал вследствие на отравяне. Предната вечер Брамптън е отнесъл чашата с вино в стаята на господаря си и това е бил последният път, в който е бил видян жив. На следващата сутрин, след като сър Томас е бил открит мъртъв, тялото на Брамптън е било намерено да виси от една греда на тавана. Мастър Веши беше тук, когато брат Ателстан и аз дойдохме в къщата за първи път. Късно същата нощ той е излязъл, за да отиде Бог знае къде, след което беше открит обесен под Лондонския мост. Имайте предвид, че разполагаме с доказателство, че нито Брамптън, нито Веши са се самоубили, но засега ще го запазим в тайна. Смъртта на сър Томас обаче все още си остава загадка.

— Все пак може да го е убил Брамптън! — рече Бъкингам.

— Защо мислите така? — погледна го Кранстън.

Секретарят вдигна рамене.

— Разбирам, че си имате някаква причина да твърдите, че Брамптън не се е самоубил, но това не означава, че не е виновен за смъртта на сър Томас.

Коронерът се ухили.

— Имате право, секретарю. От вас би излязъл чудесен адвокат. Ще запомня това.

Изведнъж край вратата настана суматоха. В следващия момент в салона нахълта някакъв слуга, който се наведе над рамото на сър Ричард и му зашепна нещо в ухото. Търговецът вдигна поглед.

— Сър Джон, от канцеларията на шерифа са изпратили вестоносец, който иска да говори с вас.

— С ваше позволение, ще го изслушам, сър Ричард. Кажете му да влезе.

И така, вестоносецът — някакъв надут младеж — тържествено пристъпи в салона.

— Сър Джон, нося ви съобщение от заместник-шерифа — той се огледа наоколо. — Става дума за мастър Веши.

— Говори! — отвърна Кранстън.

— В нощта на смъртта си търговецът е бил забелязан в една кръчма край реката. Съдържателят на „Златните ключове“ твърди, че някакъв мъж, отговарящ на описанието на Веши, е пил при него до късно през нощта. После мъжът си е тръгнал с млада червенокоса проститутка, която кръчмарят не бил виждал никога преди.

— Това ли е всичко? — попита коронерът.

— Да, сър Джон.

Кранстън освободи вестоносеца и Ателстан забеляза, че настроението на групичката, събрала се в салона, доста се е приповдигнало.

— Виждате ли! — извика тържествуващо лейди Ерменгилда. — Веши е бил видян с една от уличниците си! Мастър Бъкингам трябва да е прав. Нищо не пречи Брамптън все пак да е убил сина ми, а пък смъртта на Веши може да няма нищо общо с останалото.

Кранстън обаче не остана доволен от новините.

— Както и да е — сопна се той. — Имам още въпроси, които искам да задам на лейди Изабела и на сър Ричард. Останалите са свободни да си вървят.

Лейди Ерменгилда се накани да възрази, но синът й се пресегна през масата и нежно я докосна по китката, приковавайки в нея умолителен поглед. Старицата се изправи, изгледа злобно Кранстън и последва останалите извън салона. Сър Джон ги изчака да излязат и тихо попита:

— Лейди Изабела, били ли сте някога в Найтшейд Хаус на Пайпър Стрийт? Къщата се намира близо до кармелитския манастир…

— Никога!

— И не познавате аптекар на име Саймън Форман, така ли?

— Чувала съм за него, но не сме се срещали.

Ателстан видя страха в очите на лейди Изабела. Лицето на вдовицата беше изгубило златистия си оттенък и в момента изглеждаше бледо и измъчено.

— А вие, сър Ричард?

— Не, разбира се! — търговецът се наведе напред и посегна към мястото, където трябваше да виси мечът му. — Не ви ли е малко неудобно да идвате в тази къща — изсъска той — и да обиждате лейди Изабела и мен, твърдейки, че се движим сред разни отрепки? Не се опитвайте да се правите на хитрец, Кранстън! Брат ми беше отровен. Не ми харесват намеците ви, че един от нас е отишъл в онази аптека, за да купи отровата, с която е бил убит сър Томас!

— Странно — продължи Кранстън непринудено, — защото този следобед, когато двамата с брат Ателстан отидохме дотам, аптекарят ни каза, че е продал стъкленица с отрова на някаква дама, която изглеждала точно като вас, лейди Изабела. Жената била облечена в черно наметало, обточено с бяла кожа, имала червеникава коса и се отличавала със същия ръст и тен като вашите.

— Никога не съм била в Уайтфрайърс! Не съм стъпвала в аптека!

— Имате ли черно наметало, обточено с бяла кожа?

— Да, както и стотици други жени в града!

— Срещали ли сте Форман?

— Не знам. Може и да съм. Съпругът ми имаше много странни приятели. Все едно, защо ми е да убивам сър Томас? — извика лейди Изабела, надигайки се от стола си. — Той беше добър човек и ми осигуряваше всичко, което една жена би могла да желае.

— Лейди Изабела — рече спокойно сър Джон, — добре известен факт е, че съпругът ви имаше особени предпочитания. Кажете ми — вие обичахте ли го?

— Това е прекалено, сър! — сър Ричард сграбчи Кранстън за китката, но коронерът му се изплъзна.

— Достатъчно! — на сър Джон вече му беше дошло до гуша от арогантността на тези хора, които си въобразяваха, че могат да го разиграват както си искат. — Като служител на краля мога да ви кажа, че в случая са намесени интересите на Короната и че обвиненията по него могат да включат както убийство, така и държавна измяна!

Сър Ричард седна обратно на мястото си, дишайки тежко. Лейди Изабела го хвана подръка, погледна го, а после поклати глава.

— Най-добре ще е да ни кажете истината, милейди — рече Ателстан тихо. — Трябва да го сторите! Съпругът ви и още двама мъже бяха брутално убити. Опасността обаче още не е преминала, а ние двамата със сър Джон обикаляме Лондон, играейки си на „Сляпа баба“. Съпругът ви, лейди Изабела, си е имал тайни и тъкмо те са станали причина за смъртта му. После убиецът му се е опитал да хвърли вината върху Брамптън, но благодарение на съдбата и обстоятелствата ние успяхме да докажем не само че икономът ви е бил невинен, но и че той също е бил убит. Веши пък е видял или е чул нещо и затова също е трябвало да бъде премахнат. И така, милейди, в името на новия крал, отговорете ми на следния въпрос: ходили ли сте някога в аптеката на Саймън Форман?

— Не!

Ателстан прикова погледа си във вдовицата.

— А обичахте ли съпруга си?

— Не! Сър Томас беше мил човек, но не ме познаваше… не и плътски. Имаше си други предпочитания…

— Към млади мъже ли? — попита монахът.

— Явно златарят е бил содомит! — излая Кранстън. — Падал си е по момченца! Точел е лиги по тях!

Ателстан се обърна към коронера и поклати глава. Лейди Изабела скри лицето си в ръце и горчиво заплака.

— Разкажете ми за съпруга си, милейди — настоя монахът.

— Сър Томас не искаше нещо от мен и аз не му задавах никакви въпроси.

— Сър Ричард, вие обичате ли лейди Изабела?

Търговецът се окопити.

— Да, да, обичам я.

— Двамата любовници ли сте?

— Да.

— Значи и двамата имате мотив?

— За какво?

Сър Ричард, който беше изгубил обичайната си напереност, се отпусна в стола си, а лицето му доби измъчено изражение, сякаш търговецът най-после беше осъзнал, че се намират в смъртна опасност.

— За убийство, сър.

Сър Ричард поклати глава.

— Това, че съм пожелал съпругата на брат си, не значи, че съм искал и смъртта му! — промърмори той.

— Съдиите от кралския съд едва ли ще повярват в това! — излая Кранстън. — Най-вероятно ще решат, че сте пожелали съпругата и богатствата на брат си и че след като сте прелъстили лейди Изабела, двамата сте решили да убиете сър Томас и да хвърлите вината върху Брамптън.

— В такъв случай — рече кротко сър Ричард — трябва да съм убил и Веши, и Брамптън. Аз обаче имам свидетели. По време на тържеството бях неотлъчно до брат си. После му пожелах лека нощ и отидох при лейди Изабела. Двамата прекарахме нощта заедно — призна си той.

— А какво правихте в нощта, когато беше убит Веши? — попита внезапно Кранстън.

— Същото. Къщата е пълна със слуги. Дворът гъмжи от майстори… Всички те могат да свидетелстват, че не съм мърдал оттук — оправях сметките, излизах навън, за да проверя как върви работата по подвижната сцена за коронацията на краля…

Лейди Изабела се изправи в стола си и подпря лакти върху страничните облегалки.

— Да речем, че ние сме убили сър Томас — рече тя. — Как според вас сме успели да влезем в спалнята му, да сипем отрова в гърлото му или във винената му чаша и да излезем, заключвайки вратата отвътре? Това, сър, е абсурдно — вдовицата умолително погледна към Ателстан. — Помислете — възможно ли е наистина, след като сме били заедно в леглото, да слезем на долния етаж, да хванем Брамптън, да го отведем насила на тавана и да го обесим? И пак ви казвам — не съм ходила в Уайтфрайърс и не съм посещавала аптеката на Саймън Форман. Не съм купувала никакви отрови! Не че никога не съм съгрешавала, но не съм убила нито съпруга си, нито другиго. Кълна се, че нямам нищо общо със смъртта на когото и да било!

— Правилно ли си спомням, че в нощта на тържеството вие бяхте изпратили чаша вино на Брамптън?

— Да, в знак на помирение.

— Той бил ли е в стаята си?

— Не. По-късно разбрах, че по това време бил отишъл до спалнята на съпруга ми, за да му занесе обичайната чаша с кларет — лейди Изабела избърса очите си. — Слугата оставил виното в стаята на Брамптън и се върнал на долния етаж. Това е всичко, кълна се!

Въпреки сълзите на вдовицата Ателстан все още се чудеше дали фактът, че е изневерявала на съпруга си, я прави убийца, или пък съучастница в убийство. Постепенно безпокойството му нарасна. Как беше убит сър Томас? Ами Брамптън и Веши? За известно време монахът се заигра с мисълта да проследи действията на всички в къщата от нощта на убийството на сър Томас до следващата, в която Веши беше изчезнал, но скоро осъзна, че това би било безполезно. Да не говорим, че не разполагаше с никакви доказателства членовете на това домакинство да имат нещо общо със смъртните случаи. А възможно ли беше убийствата да са били извършени по заповед на някого другиго? Но на кого? И как? Защо?

Ателстан се заразхожда покрай подиума, притиснал устата си с ръка. Кранстън внимателно се вгледа в него. Съобразителният монах щеше да пресее фактите и той беше напълно готов да му позволи да се възползва от предимството, което си бяха спечелили.

— Лейди Изабела, сър Ричард — започна монахът, — вярно е, че не разполагаме с доказателства, за да ви осъдим, но спокойно можем да уредим да ви арестуват и да ви затворят в Нюгейт, Маршълсий или дори в Тауър — той вдигна ръка. — Все едно, в момента ни е нужно вашето съдействие. Трябва да ни кажете истината. „Синовете на богаташа“… Вие сте един от тях, нали, сър Ричард?

Търговецът кимна.

— Всъщност всички в къщата принадлежат към тази общност, прав ли съм?

— Да, братко — отвърна смирено търговецът, — прав сте. Макар църквата и самите гилдии да осъждат лихварството, в рамките на всяка гилдия в града съществуват подобни общности и всички те носят странни имена. Нашата е позната като „Синовете на богаташа“ и се занимава с даване на заеми на нуждаещите се, макар че лихвите ни са много по-високи от тези на ломбардските или венецианските банкери. Осигуряваме парите бързо, а после сме готови да чакаме с години, за да си ги получим обратно. Разбира се, подбираме клиентите си внимателно и работим само с онези, които са в състояние да гарантират, че ще върнат дълга си.

— Ами гатанките? Можете ли да ни кажете нещо за тях?

Сър Ричард и лейди Изабела поклатиха глави.

— Не! — промърмориха двамата в един глас.

— А знаете ли какво значат цитатите от Битие и от Откровение на свети Йоан Богослов?

Още едно хорово отрицание. Ателстан се върна при масата, нави парчето пергамент, върху което си беше водил записки, и прибра перата и мастилницата.

— Мисля, че това е достатъчно засега, сър Джон. Сър Ричард и лейди Изабела вече знаят, че не сме толкова глупави и невежи, колкото изглеждаме понякога. Сър Ричард, уверявам ви, че в крайна сметка ще разкрием убиеца и той или тя ще увисне на бесилото на Елмс пред очите на цял Лондон!

Кранстън стисна устни и кимна, сякаш Ателстан беше казал всичко, което имаше за казване. После двамата се сбогуваха с търговеца и любовницата му и си тръгнаха.

Докато чакаха конярят да изведе конете им на Чийпсайд, Ателстан усети, че сър Джон е бесен, но коронерът не даде воля на гнева си, преди да са се отдалечили от къщата.

— Братко Ателстан — рече той кисело, когато това стана, — позволи ми да ти напомня, че аз съм кралският коронер и че сър Ричард и скъпата му любовница са убийци!

— Извинявам се, сър Джон… — започна Ателстан.

— Извинявал се! — изимитира го Кранстън, след което се наведе напред и сграбчи седлото на монаха. — Ако си беше държал устата затворена, може би щяхме да успеем да измъкнем истината! След като установихме, че лейди Изабела и сър Ричард са любовници, беше само въпрос на време да ги накараме да си признаят, че те са виновни за смъртта на сър Томас и на останалите. Но не!

— Съжалявам, но аз не мисля така, сър Джон. Нямаме никакви доказателства, че търговецът и любовницата му са убийци. Да, прелюбодейци са — Ателстан усети как самият той кипва от гняв, — но ако бесехме за това, трябваше да избесим цял Чийпсайд!

— Слушай сега — рече сър Джон и почти навря поаленялото си от яд лице в това на монаха. — В бъдеще ще ти бъда благодарен, ако преди да се изказваш, се съветваш с мен. Както казах, аз съм коронерът!

— Нека ти напомня, сър Джон — сопна се Ателстан, отдръпвайки се назад, — че аз съм секретар и монах, а не някакво си момче за всичко! Това значи, че ще казвам онова, което смятам за правилно, а ако на теб това не ти изнася, спокойно можеш да пишеш на игумена ми. Тъкмо ще ме отървеш от мъките ми! — монахът така извиси глас, че минувачите се заизвръщаха към него. — Да не би да мислиш, че ми е приятно да слушам за тайните грехове на богаташите, а после, когато се сблъскаме с поредното препятствие, да търпя подигравките им? Кажи де, така ли мислиш?

Ателстан обърна коня си.

— Сега предлагам всеки да си отиде у дома и да помисли върху онова, което се случи. Утре или вдругиден пък, когато се успокоим, може да продължим с разследването.

— Не съм казал, че можеш да си вървиш! — извика сър Джон.

— Не съм те и питал! — сопна му се на свой ред Ателстан и без да дочака отговор, пришпори Филомел надолу по Чийпсайд, оставяйки разярения коронер зад гърба си.