Пол Дохърти
Пеещата галерия (5)

Глава четвърта

Ателстан се беше надявал, че апетитът и жаждата на сър Джон са били обуздани, но коронерът очевидно беше ненаситен и същевременно — неспособен да се поучи от опита си. И така, монахът скръбно последва Кранстън, който прекоси улицата и тръгна право към кръчмата „Агнец Божий“. Щом се озова в сумрачния салон и вдиша топлия и сух въздух там, коронерът тутакси се почувства като у дома си. След това той изпъчи грамадния си търбух и с негова помощ си запроправя път между амбулантните търговци, занаятчиите и фермерите, които вече пропиваха печалбата си от пазарния ден.

Сър Джон седна на една маса в ъгъла и поздрави слугинята, която наливаше ейл, все едно беше отдавна изгубената му сестра. В действителност жената изглеждаше като същинско превъплъщение на сатаната. Носът й беше гърбав и постоянно течеше, кожата й беше груба като зебло, очите й бяха мътни и кървясали, устата й не спираше да преживя, а пръстите й бяха покрити с мръсотия чак до кокалчетата. Облеклото й се състоеше от яркозелена наметка и червена рокля, която висеше на няколко пръста над покапаните й с лой обувки. Гледайки я, Ателстан се помоли на Бог да му прости, че изпитва към нея единствено отвращение. Слугинята с дебелите си бедра, мръсна сивкава коса и лице, сбръчкано като свинско ухо, изглеждаше като някоя парцалива вещица, излязла право от ада. Монахът седна и продължи да се взира в нея. После си спомни красивата лейди Изабела и се зачуди как е възможно жените да бъдат толкова различни. „Е, с тази поне няма опасност да наруша обета си!“ — каза си той мрачно.

Колкото до Кранстън — той се държеше със слугинята, сякаш двамата бяха стари приятели, ласкаеше я и й подхвърляше закачки. В отговор тя дяволито му намигна, намеквайки, че е готова да задоволи всичките му нужди.

— Ах, ти, палавнице! — рече й коронерът и отвърна на намигването й. — Първо ни дай да хапнем и да пийнем, пък за другото ще видим после.

Слугинята се отдалечи с кикот, след което се върна, за да им поднесе по една преливаща чаша с ейл и един общ поднос, пълен с месо, овъргаляно в лук и праз и плуващо в море от мазнина. Кранстън веднага започна да тъпче устата си с храна. После пресуши едната чаша, а щом монахът му кимна, изгълта и следващата.

— Защо не ядеш, братко?

Ателстан само се ровеше из месото от своята страна на подноса.

— Не съм гладен. Чудя се какво ще правим.

Сър Джон вдигна поглед към почернелия таван и с умиление се взря в свинския бут, окачен на гредите, за да се опуши.

— Нямаме кой знае какъв избор — отвърна той с пълна уста. — Разбира се, за всички е ясно, че в случая има нещо гнило, но за съжаление, не разполагаме с никакви доказателства. Остава ни единствено да опишем всичко в доклад и да изпратим копие на шерифа, а после да се върнем при съдия Фортескю и да му съобщим, че каквато и тайна да е криел Спрингал, тя е умряла с него.

— Да, в случая определено има нещо гнило — отвърна Ателстан, а после се загледа в групата мъже, които се подиграваха на някакъв продавач на реликви — той твърдеше, че носи в торбата си брадата на Аарон и че за няколко монети е готов да се раздели с нея. — Чувствам се така, сякаш държа в ръцете си хлъзгава риба. В един момент ми се струва, че съм я уловил здраво, но в следващия тя ми се изплъзва.

Кранстън навря червения си, подобен на патладжан нос в поредната чаша, отпи една глътка и тресна чашата на масата.

— Добре, братко, кажи ми — какво според теб не е наред?

— Според мен Брамптън и Веши не са се самоубили. Мисля, че и тримата мъже са били убити и че убийствата все още не са приключили!

— И какви доказателства имаш за тази си теория?

— Никакви. Просто изпитвам някакво смътно безпокойство.

— О, за Бога! — изрева коронерът. — Хайде да видим с какво разполагаме. Един търговец с вкус към гатанките бива убит от иконома си, който по-късно се обесва. После един нисък, дебел и навъсен мъж, който си въобразява, че е много привлекателен за жените, разбира, че това не е така, и също се обесва. Да не забравяме и странните записки върху парчето пергамент. Истината е очевидна. Онези хора там — той кимна към къщата на Спрингал — не скърбят за никого. Всъщност дори подозирам, че се радват, задето сър Томас е мъртъв! И Брамптън! И Веши! За тях смъртта на тези хора значи единствено по-малко ръце в кацата с меда и следователно — повече мед за тях. Единственото, което усещаш, братко, е човешката алчност и ако се огледаш, ще забележиш, че тя е навсякъде около нас — Кранстън гневно се взря в монаха и уморено заяви: — Хайде да приключваме с този случай. Ще запишем, че е самоубийство, и това е.

— Почакай малко — промърмори Ателстан.

Монахът си поръча една чаша с вода, изгълта я, след което остави Кранстън да си допие и излезе навън. Следобедът вече преваляше и сергиите по Чийпсайд бяха претъпкани с народ, а виковете на собствениците им и безсрамните ругатни на чираците създаваха непоносима врява. В следващия момент един рицар, който явно се беше запътил към някакъв местен турнир, си проправи път през тълпата. Стоманеният предпазител на чатала му беше направо огромен, а на шлема, който висеше от седлото му, имаше гротескно изображение на обесен. Шлемът даде на Ателстан една идея. И така, промушвайки се с усилие между останалите минувачи, той се запъти към „Сейнт Мери льо Боу“.

Отец Матю си почиваше и макар да изглеждаше полупиян, посрещна Ателстан сърдечно и се опита да напъха в ръката му чаша рейнско вино. Монахът обаче рязко отклони предложението, тъй като няколкото глътки ейл, които вече беше изпил, бяха раздразнили стомаха му. Освен това леко му прилоша, когато си спомни, че в пивницата, от която току-що беше излязъл, беше видял някакъв петел да стои на ръба на една непокрита бъчва с пиво. Дано слугинята да беше прецедила ейла, преди да го поднесе на сър Джон, тъй като пилешките курешки нямаше да се отразят добре дори на неговите вътрешности!

Свещеникът внимателно изслуша Ателстан.

— Да, да — промърмори той.

Разбира се, той познаваше семейство Спрингал — добри, но доста затворени хора, които винаги присъствали на неделната служба и с охота се грижели за бедните, а на Коледа, Богоявление и Великден проявявали особено голяма щедрост. Понякога личният им капелан идвал в „Сейнт Мери“, за да отслужи литургия.

— Кога ще е погребението на сър Томас? — попита монахът.

— Утре сутринта. След като заупокойната литургия бъде отслужена, ковчегът ще бъде положен тук.

— А какво ще стане с Брамптън? Икономът, който се самоуби…

Свещеникът, който почти се беше излегнал в стола си, вдигна рамене, а после избърса мазните си ръце в расото си.

— Нямаме кой знае какъв избор. Брамптън няма роднини и освен това е самоубиец. Църковният закон повелява…

— Много добре знам какво повелява църковният закон! — озъби се Ателстан. — Но, за Бога, човече, милосърдието е основна християнска добродетел!

Свещеникът направи гримаса.

— О, не се тревожете, Брамптън ще бъде погребан.

— Къде е тялото?

— В помещението за покойници — една малка барака зад църквата, близо до гробището.

— Може ли да го погледна?

— Вече е увито в саван.

Ателстан бръкна в кесията си и извади оттам една сребърна монета.

— Сигурен съм, че ако разпоря плата, все ще се намери някоя старица от енорията, която да го зашие отново.

Отец Матю кимна и сребърната монета тутакси изчезна.

— Правете каквото искате! — промърмори той.

После свещеникът се приведе към една редица куки, забити в стената, и откачи оттам един грамаден ръждясал ключ.

— Това ще ви потрябва — рече той и изчезна в един малък килер, а когато се появи отново, в ръката му имаше торбичка с ароматни билки. — Дръжте я до носа си. Вонята ще бъде нетърпима.

И така, Ателстан взе ключа и ароматната торбичка, излезе от къщата на свещеника и тръгна покрай църквата към изоставената барака отзад. Вратата беше заключена с грамаден катинар, който обаче изобщо не изглеждаше на мястото си, тъй като ако някой решеше да влезе в бараката, той едва ли щеше да срещне някакви затруднения. Монахът пъхна ключа в ключалката и освободи катинара, при което вратата изскърца и се отвори. Вътре беше тъмно и задушно, а въздухът беше пропит с някаква странна, кисела миризма. На една от напречните греди, в локвичка засъхнала лой, стоеше стара свещ, а до нея имаше огниво. Ателстан взе огнивото, запали свещта и стаята се изпълни със светлина.

Тялото на Брамптън лежеше на пода, увито в някакво мръсно и пожълтяло платнище, доста неумело зашито. Ателстан внимателно разряза плата с помощта на малкото ножче, което винаги носеше у себе си. Трупът вече беше започнал да се разлага и вонята, която се носеше от него, действително беше нетърпима. Монахът, разбира се, беше свикнал с вида и миризмата на мъртъвци, така че успя да запази самообладание, но въпреки това от време на време с облекчение приближаваше ароматната торбичка до носа си. Покойният Брамптън изглеждаше ужасно. Лицето му беше станало синкаво-жълто, а коремът му се беше подул и изпъваше тънката ленена риза, с която беше облечен. Ателстан внимателно огледа мъртвеца, обръщайки специално внимание на босите му стъпала. После начерта един кръст във въздуха, помоли се за душата на клетия иконом, заключи бараката, върна ключа на свещеника и се запъти обратно към Чийпсайд.

Когато стигна дотам, той застана на едно място и се зачуди какво ли става в „Сейнт Ерконуолд“. Кой ли щеше да даде на Годрик да яде? Ами Бонавентура? Възможно ли беше котаракът да се обиди, че монахът не го е нахранил лично, и завинаги да се запилее из смрадливите лондонски улички? На Ателстан му се искаше да забрави за Кранстън и за този случай, да се махне от Чийпсайд и да се върне на върха на кулата си, откъдето да наблюдава звездите. Той се облегна на някаква стена и се замисли за чувството на вина, което го измъчваше. Вдовицата Бенедикта му липсваше ужасно много и невинното й, ангелско лице го преследваше навсякъде, където идеше. Откога се познаваха двамата? От шест месеца? Монахът промълви една молитва. Беше съгрешил. Да, щеше му се да се върне в църквата при любимите си звездни карти, да застане на върха на кулата и разхлаждан от вечерния бриз, да се изгуби в необятността на небесната шир. Дали нарушаваше обета си, желаейки тези неща? А може би вместо монах трябваше да стане астролог и да се влее в редиците на онези прегърбени фигури с качулки, които се разхождаха из коридорите на университета в Оксфорд?

Но с какво толкова го привличаха планетите? Ателстан прехапа устни. На небето съществуваше ред. Ред във времето. Ред в движението. Прав ли беше Аристотел, зачуди се той. Въртенето на планетите във Вселената действително ли пораждаше музика? В следващия момент някаква каруца изтрополи покрай него и ругатните на коларя го изтръгнаха от унеса му. Монахът се отдръпна от пътя и се огледа.

Тук нямаше никакъв ред. Един просяк с покрито с язви лице и крака, отрязани точно под коляното, подскачаше наоколо с помощта на дървените си патерици. Някаква проститутка с наплескани с черен грим очи и начервени устни метна един поглед на Ателстан, ухили се и го подмина. Монахът прекоси улицата. На позорните стълбове насред Чийпсайд в момента беше изправен само някакъв дебелак. Под него се забелязваха овъглените остатъци от малък огън, а над главата му беше закована обява, от която се разбираше, че мъжът е касапин и че е бил заловен да продава развалено месо. Ателстан спря един разносвач на вода, загреба един черпак и даде на арестанта да пие. Онзи преглътна шумно, обърна мътните си очи към монаха и му благодари. В следващия момент по улицата мина конник, който напомни на Ателстан за шлема на рицаря, както и за нещо, което беше зърнал на тавана на Спрингал и в стражевата кула на Лондонския мост…

И така, монахът се отправи на север към грамадната бесилка на Елмс, от която висяха трима мъже с килнати на една страна глави и здраво завързани ръце и крака. Зяпачите се бяха разотишли и край ешафода бяха останали само един страж, облечен в натруфената си униформа, и двамата му другари. Тримата играеха на зарове и сякаш изобщо не забелязваха зловещите трупове, люлеещи се над главите им. Пространството около тях беше празно. Странно как хората обичаха да виждат ближните си да умират, помисли си Ателстан, но се страхуваха от гледката и миризмата на самата смърт. Когато монахът се приближи, стражът вдигна поглед.

— Какво има, братко?

Ателстан посочи към трите люлеещи се във въздуха тела, опитвайки се да не обръща внимание на поморавелите им лица, изскочилите от устите им почернели езици, изцъклените им очи и изцапаните им панталони.

— Не се тревожи, монахо, изповядаха ги сутринта — обади се стражът. — Точно преди да ги бутнем от стълбата.

— Колко дълго ще останат на бесилката? — попита Ателстан.

Онзи вдигна рамене и монахът се постара да не се взира в грамадната язва на дясната му буза, от която и в момента се процеждаше гной. После стражът обърна замъглените си от пиене очи към двамата си другари — бледи младежи с пъпчиви лица — и се ухили.

— До залез-слънце, отче. Защо питаш?

— Искам да огледам телата им.

— Мъртвите ще останат на бесилката до залез-слънце — повтори стражът. — После ние ще приберем дрехите и вещите им, а те ще бъдат увити в савани и след кратка молитва ще потънат в някой незнаен гроб, за да се срещнат със създателя си — той потупа един от поклащащите се във въздуха трупове. — Няма смисъл да съжаляваш когото и да било от тях, отче. Мръсниците са прерязали гърлото на някаква жена, после са отрязали гърдите й, изнасилили са я и са изгорили трупа й.

— Дано Господ се смили над душите им! — прошепна Ателстан. — Но аз съм тук по заповед на градския коронер, сър Джон Кранстън, и настоявам да видя телата!

Монахът бръкна в кесията си и извади оттам няколко медни монети. Стражът потърка брадичката си и погледна към труповете, а после и към Ателстан, шумно поемайки въздух през почернелите си зъби. Накрая се изправи и излая някаква заповед към един от младежите, който подпря стълбата на ешафода и с драматичен жест подкани монаха да се качи по нея.

— Стълбата те чака, братко. Прави каквото искаш!

И така, Ателстан бавно се качи по стъпалата и внимателно огледа труповете, задържайки дъха си, за да се предпази от миризмата на разложение. Възелът зад ухото на всеки един от обесените беше здраво затегнат. Когато слезе от ешафода, монахът хвърли на палачите още една монета.

— Какво има пак, братко? — вдигна поглед стражът.

— Кой обеси тези мъже?

— Ние тримата.

— Имах предвид кой завърза въжетата около вратовете им?

— Аз! — изправи се един от пъпчивите младежи. — И смея да твърдя, че се справих отлично!

— А би ли казал — продължи с въпросите Ателстан, опитвайки се да прикрие отвращението, което изпитваше при вида на светналото от задоволство лице младежа, — че всеки палач завързва възела по свой собствен начин?

— Разбира се!

— Значи можеш да различиш своята примка от тази на всеки друг, така ли?

— Естествено. Подобно на златарите и художниците и ние си имаме свой почерк. Моите възли са уникални — младежът се усмихна широко. — Много съм добър в занаята си, братко, и винаги гледам да се уверя, че осъдените ще се мъчат дълго, преди да умрат.

— Защо?

Онзи вдигна рамене.

— А защо не?

— Приятно ти е да ги гледаш как страдат ли?

— Копелетата заслужават да страдат.

— И как точно страдат?

— Ами ритат. Винаги ритат.

Ателстан посочи към стъпалата на мъртъвците.

— Затова ли винаги ги бесите боси?

— Разбира се. Иначе може да си изритат обувките и някой от зяпачите да ги задигне, а това би било загуба за нас. Но защо питаш, братко?

Монахът се усмихна и начерта кръстен знак във въздуха.

— Просто така, синко мой, просто така.

После Ателстан обърна гръб на страховитите трупове и се отправи обратно към кръчмата „Агнец Божий“. Макар все още да не можеше да каже кой е извършителят, той вече беше сигурен, че Брамптън и Веши са жертви на жесток убиец.

Кранстън дремеше в кръчмата, сгушен в едно ъгълче край огнището, а на масата пред него бяха наредени няколко празни оловни чаши. Ателстан хвърли една монета на слугинята и й поръча да донесе още една чаша ейл и малко вино. Междувременно се опита да събуди сър Джон. Коронерът замърмори под нос, чудейки се къде се намира. После монахът му описа посещението си в бараката за покойници и ходенето до бесилката на Елмс. Докато траеше разказът му, Кранстън отново се унесе, така че се наложи Ателстан да го свести, плисвайки върху лицето му един черпак с вода. Този път сър Джон се събуди, отръска се като куче и изрече най-ужасните ругатни, за които се сети. Успокои се едва когато слугинята сложи пред него препълнена чаша и му хвърли възможно най-прелъстителния си поглед. Трогнат от това ласкателство и отново усетил вкуса на ейл, сър Джон си възвърна доброто настроение и внимателно изслуша Ателстан. Щом монахът приключи, Кранстън се оригна шумно и зачопли зъбите си с някаква тресчица. За миг Ателстан си помисли, че коронерът ще заспи отново, но после той отпи още една глътка от чашата си.

— Имаме доста неща за обсъждане, сър Джон! — сприхаво рече монахът.

— Да, да — изрева коронерът. — Вземи ми още една чаша с ейл и обещавам да те слушам.

Ателстан се подчини. Сър Джон, който вече беше напълно буден, но все още доста пиян, се оригна и огледа кръчмата, промърморвайки, че била чудесно място. Монахът си припомни петела, кацнал на ръба на бъчвата с пиво, но реши, че ще е по-добре да си замълчи. После продължи да отпива от чашата си с разредено с вода вино, представяйки си как ще се върне в църквата. Трябваше да се погрижи за покрива и да се увери, че проститутката Сесили не упражнява занаята си наоколо. Какво ли щеше да стане с Годрик, запита се той. А дали Бенедикта беше забелязала отсъствието му? Ателстан погледна през тесния прозорец на кръчмата и видя, че слънцето вече залязва. Беше време да си върви. Случаят със Спрингал беше забулен от твърде дебел пласт лъжи, а той беше твърде уморен, за да се занимава с него. Кранстън пък беше твърде пиян.

Монахът се изправи на крака.

— Сър Джон!

Коронерът вдигна замъгления си поглед.

— Сър Джон, виждам, че в момента не си в състояние да разговаряш, така че ще се върна в църквата си. Утре или вдругиден, когато се почувстваш по-добре, ела и ме потърси там.

След тези думи Ателстан вдигна кожената си торба, излезе от кръчмата, взе Филомел от конюшнята и бавно тръгна по празните улици към Лондонския мост.

Кранстън проследи отдалечаването му с поглед, след което се облегна на стената.

— Да му се не види, братко — промърмори той, — ще ми се поне веднъж да беше останал!

Коронерът простена и избута чашата си встрани. Беше пил доста и вече му се щеше да не го беше правил. Монахът обаче не беше единственият човек, който криеше нещо. Сър Джон също имаше своя тайна и пиеше, за да я забрави. Вече никой не си спомняше — освен, разбира се, Мод, която не обичаше да говори за това — но през същата седмица преди седем години малкият му син Матю беше станал жертва на чумата. Кранстън стисна устни и яростно замига с очи, както правеше винаги, когато сълзите му заплашваха да потекат. Матю с неговото ангелско личице и невинни сини очи беше в мислите му всеки ден и сър Джон беше решил да пие, докато споменът за страшната му загуба не изчезне напълно. Бог не можеше да го вини за това. От друга страна, пиенето замъгляваше разсъдъка му и дълбоко в себе си Кранстън знаеше, че Ателстан е прав да не одобрява поведението му. Сълзливото пиянство изобщо не помагаше на работата му. В дома на Спрингал беше извършено хладнокръвно убийство, но къде беше доказателството? Сър Джон се опита да си спомни какво му беше казал монахът. Нещо в смисъл, че нито Брамптън, нито Веши са се самоубили. Но къде беше доказателството? Кранстън се опита да прочисти мислите си. Той също разбираше, че в този случай има нещо нередно. Нещо определено го притесняваше; нещо, което беше видял сутринта на моста… Коронерът погледна към полупразната си чаша.

— За Бога, Матю, липсваш ми! — промълви той. — Не ме е грижа, ако ще целият свят да се обеси!

Сър Джон се накани да си поръча още едно, но после си спомни за Мод и за обещанието си към нея. Поне тази вечер щеше да се прибере горе-долу трезвен. И така, коронерът избута встрани чашата си и се заклатушка към конюшнята, за да си вземе коня и да се върне в къщата си на Поултри.

 

 

Два дни след завръщането си от града Ателстан стана рано и излезе да провери какво става с малката му градинка. Щом се озова навън, той гневно се огледа наоколо. Нечие прасе се беше ровило сред зеленчуците му и монахът не можа да се сдържи да не употреби една от любимите ругатни на Кранстън. Чувстваше се ядосан и разстроен. По време на отсъствието му в църквата не се беше случило нищо нередно с изключение на това, че Годрик беше изчезнал.

— Нали разбираш, отче — беше му обяснил боклукчията Уоткин, — глупавият кучи син явно си беше въобразил, че може да се измъкне, и се опита да го стори през вратата на ризницата. Разбира се, хората на шерифа го чакаха отвън. Когато им падна в ръцете, те го набиха, вързаха му ръцете и го поведоха към затвора Маршълсий. Сега сигурно ще увисне на въжето!

— Да, Уоткин — беше му отвърнал Ателстан, — най-вероятно ще увисне на въжето.

С изключение на това и факта, че Бонавентура се беше измъкнал от църквата и оттогава никой не го беше виждал, всичко беше наред. Ателстан се надяваше котаракът да е добре и когато огладнее, да доприпка обратно, мяукайки настойчиво и навирил опашка.

Монахът вдигна поглед. Небето още беше синьо и все по-силното слънце обещаваше зноен ден. Той въздъхна. Вече си беше казал молитвите и беше отслужил сутрешната литургия. Бенедикта беше дошла, но вместо да се приближи към олтара, беше коленичила до кръщелния купел край вратата, карайки Ателстан да се зачуди какво не е наред. Той надникна от едната страна на църквата, за да провери дали Крим не чака на стълбите, но не видя никого. И така, монахът взе една мотика от къщата си и ожесточено се разшета из зеленчуковата градина, опитвайки се да приведе лехите в ред. „Когато Крим се появи — реши той, — ще отида да навестя гробокопача Хоб.“ Клетникът бавно гаснеше, след като беше попаднал под някаква каруца, чиито колела му бяха премазали ребрата.

Щом се умори, Ателстан хвърли мотиката на земята и надявайки се поне прасето да си е хапнало добре, се върна в църквата. Когато се огледа наоколо, той се почувства много по-добре. Керемидарят Саймън се беше справил със задачата си отлично и покривът изглеждаше напълно готов да понесе предстоящите зимни дъждове. Художникът Хъдъл пък беше почистил стената и беше започнал работа по първата си църковна фреска. Ателстан беше настоял Хъдъл първо да скицира творбата си с въглен, а щом беше видял скиците, беше пошушнал на даровития младеж, че всъщност не съществуват доказателства Ирод да е наръгвал Пилат в гърба. И така, първоначалните скици бяха изтрити и Хъдъл беше започнал наново, избирайки за теми Благовещение и Рождество Христово. Подът на църквата блестеше от чистота благодарение на проститутката Сесили, която беше припечелила почтено няколко пенита, излъсквайки всяка педя.

— Промених се, отче, честна дума — беше казала тя на Ателстан, подпирайки се на метлата си. — Искам да се променя.

Монахът се беше взрял в детинските й очи и се беше зачудил дали жената е с всичкия си. Той беше сигурен, че я е видял да се търкаля между гробовете в църковния двор с керемидаря Саймън, който беше женен, с три деца.

— Е, отче — беше прошепнала тя, приближавайки се към него и предизвикателно разлюлявайки бедра, — мога ли да играя ролята на Девата в представлението за празника Тяло Господне^[1]?

Ателстан беше успял да потисне усмивката си и придавайки си строго изражение, беше заявил, че ще обсъди молбата й с църковния съвет.

— Боклукчията Уоткин — беше рекъл той — приема доста сериозно задълженията си на пазач на църквата и също има някои идеи по този въпрос.

— Хич не ме е грижа какви идеи има Уоткин! — беше се сопнала Сесили. — Мога да ти кажа много неща за Уоткин, отче!

— Благодаря ти, Сесили — беше отвърнал Ателстан. — Скоро църквата ще изглежда много по-добре.

Проститутката беше продължила с чистенето, а монахът се беше почувствал виновен. „Може би бях твърде суров с нея“ — беше си помислил той. Сесили беше мило момиче с добри намерения и той не виждаше причина да не й позволи да играе Девата. Единствената пречка беше боклукчията Уоткин, чиято дебела съпруга също беше хвърлила око на ролята.

В крайна сметка Ателстан реши, че е доволен. Всичко беше наред, като изключим работите с Годрик, с Бонавентура и, разбира се, с продавача на папски индулгенции. Да, Хъдъл му беше съобщил, че на стълбите на църквата се бил появил някакъв мошеник в крещящо облекло, който предлагал индулгенции на онези, които можели да си ги позволят. „Ако го пипна, Кранстън ще се сдобие с още едно убийство за разследване!“ — беше се заклел Ателстан.

Монахът се облегна на олтарната преграда и се взря в току-що поправения покрив. Къде ли беше всъщност Кранстън, зачуди се той, и защо не се беше появявал цели два дни? Сърдеше ли се, или просто пиянстваше? Ателстан не можеше да остави енорията и да отиде в града, но същевременно много му се искаше да си поговори с коронера и да му се извини, че онази вечер го беше зарязал така внезапно. Не че беше имал намерение да го прави — просто се беше почувствал крайно изтощен от историите покрай семейство Спрингал, от убийствата и от всички измами и лъжи. Нещо му подсказваше, че Брамптън и Веши не са се самоубили, и освен това подозираше, че сър Томас Спрингал не е бил убит от иконома си. Истинските убийци се бяха изпокрили в сенките, подигравайки се на тях двамата с Кранстън и вярвайки, че никога няма да бъдат заловени. Ателстан се усмихна. Когато си събереше ума, сър Джон щеше да покаже на копелетата, че грешат!

Монахът чу някакъв шум и се обърна. В следващия момент вратата на църквата се отвори и в нефа с подскоци влезе палавникът Крим. Майката на момчето беше положила специални усилия да го почисти и в момента поне лицето и ръцете му не бяха покрити с мръсотия.

— Добро утро, Крим — извика Ателстан. — Хайде, ела тук!

Той взе една свещ и я запали от голямата восъчна свещ, която гореше пред статуята на Девата.

— Вземи тази свещ и върви пред мен. Освен това — монахът извади едно малко звънче иззад олтара — искам да подрънкваш с това звънче. Ако свещта изгори, не се притеснявай. Просто продължи да вървиш и да звъниш със звънчето. Знаеш ли къде отиваме?

Хлапето ококори очи и поклати глава.

— При гробокопача Хоб.

— Но той умира, отче!

— Знам, Крим. Тъкмо затова отиваме — човекът трябва да напусне този свят с вяра в Христа. Разбираш ли?

Момчето кимна сериозно, след което Ателстан откачи ключовете от колана си, застана под хвърлящия червеникави отблясъци олтарен светилник и отключи дарохранителницата. После монахът извади оттам последното причастие, прибра го в една малка кожена торбичка, която завърза около врата си, и отиде в ризницата, за да вземе единствените свещенически одежди, с които разполагаше църквата — износена мантия в червено и златисто, на която Светият Дух бе изобразен като еднокрил гълъб, изпращащ бледи лъчи към един още по-блед Христос. И така, монахът се загърна в мантията, напомни на Крим да върви пред него и двамата излязоха от църквата. Щом се озоваха насред плетеницата от улички на Съдърк, Ателстан за пореден път се изненада от ефекта, който предизвикваше. Тук хората умираха за по няколко монети, но когато зърнеха запалената восъчна свещ, чуеха звука на малкото звънче и го видеха облечен в свещеническите му одежди, дори най-суровите мъже и жени отстъпваха встрани, за да почетат великите тайнства, които представляваше.

Къщата на Хоб беше мрачна постройка с пръстен под, разделена на три помещения. В едната стая спяха гробокопачът и съпругата му, в другата — четирите им деца, а третата служеше едновременно за кухня и трапезария.

Домът беше беден, но чист; чисти бяха и няколкото оловни съдинки, които висяха от гвоздеите, забити в стената. Хоб лежеше в леглото в далечния край на помещението. Лицето му беше пребледняло, а по устните му беше избила кървава пяна. Когато се приближи до мъжа, Ателстан хвана ръката му и стараейки се да не поглежда към кръвта, го благослови. После монахът даде на умиращия последно причастие и помаза с миро главата, гърдите, ръцете и краката му. Щом приключи, той размени няколко думи със съпругата на гробокопача, уверявайки я, че всичко ще бъде наред. През цялото време докато траеше разговорът им, четирите хлапета страхливо се притискаха в майка си. Накрая Ателстан обеща на жената, че ще намери начин да й помогне, и тихо излезе от къщата.

Когато се върна в църквата си, съпровождан от подскачащия пред краката му Крим, монахът завари пред вратата да го чака ловецът на плъхове Ранулф. В ръцете си мъжът държеше един добре охранен Бонавентура. Той изчака Ателстан да върне черната торбичка с последното причастие в дарохранителницата, а после Крим да си вземе пенито и да побегне като вятъра, след което остави котарака на земята и се приближи към монаха.

— Намерих го да чака тук, отче, но ако искаш да го продадеш…

Ателстан се усмихна.

— Вземи го, ако го искаш, Ранулф, но от друга страна — съмнявам се, че той ще има желание да си тръгне от тук.

Монахът коленичи на земята и почеса Бонавентура между ушите, след което вдигна поглед към сбръчканото лице на ловеца на плъхове, обрамчено от черна кожена качулка.

— Почти съм сигурен, че ако го отведеш, до довечера ще се е върнал!

Котаракът като че ли се съгласи с това твърдение, протегна се и се върна на любимото си място в основата на една от колоните.

Щом Ранулф си отиде, Ателстан седна на стъпалата към олтара и се замисли за труповете, които беше видял: Веши, лежащ вкочанен между онези противни глави на върха на стражевата кула на Лондонския мост; Брамптън, увит в онзи мърляв саван в помещението за покойници на „Сейнт Мери льо Боу“, и Спрингал, положен под коженото покривало в грамадното легло с балдахин в собствената си къща. Какво му убягваше? После монахът си припомни умиращия в колибата си Хоб и неговата уплашена за бъдещето си съпруга. Вероятно щеше да успее да й осигури някакви средства, нали така? Той вдигна ръце към лицето си и подуши мирото, с което беше помазал главата, гърдите, ръцете и краката на гробокопача. Разбира се, краката!

Ателстан подскочи от вълнение. Точно там беше ключът към загадката! В краката на Брамптън! Той не се беше самоубил. Не можеше да го е сторил. Брамптън беше убит!

Монахът се огледа наоколо. Искаше му се Кранстън да е с него. Слънцето се процеждаше през покрития с рогови плочки прозорец, а Бонавентура се беше изтегнал блажено и си почиваше след успешния лов през нощта. Ателстан извърна очи от тази позната и приятна сцена, коленичи пред олтара и прикова поглед към червената светлина.

— Помогни ми, Господи! — промълви той. — Моля Те!

 

 

Наведен над писалището си в къщата си на Поултри и стиснал в ръката си перо, сър Джон също размишляваше. Кранстън се беше посветил на любимото си занимание — да работи над трактата си върху начините за поддържане на реда в Лондон. Той истински обичаше закона и откакто беше назначен за градски коронер, умуваше над свои собствени идеи за промяна в законодателството. Когато приключеше, щеше да подвърже ръкописа си в най-фина телешка кожа и да го даде на някоя високопоставена личност, която — в мечтите на Кранстън — несъмнено щеше да разбере, че в него се крие решението на всички проблеми на Лондон.

Сър Джон обичаше града и познаваше всеки камък, всяка църква и всяка улица в него. Увлечен от лондонската история, той непрекъснато се молеше на монасите от Уестминстърското абатство и на чиновниците от архива в Тауър за достъп до документите, които те пазеха. Някои от ръкописите, които му предоставяха, коронерът отнасяше у дома си и преписваше най-старателно, след което ги прибираше в кожените им кутии и ги връщаше по местата им. Всъщност в някакъв смисъл Кранстън не искаше да завърши труда си. Разбира се, вярваше, че проучването му би било от полза, но дълбоко в себе си мислеше за него като за бягство от действителността. Никой друг не знаеше с какво се занимава. Разбира се, никой друг освен Мод.

Вълна на самосъжаление заля грамадното туловище на Кранстън и той остави перото. Коронерът надникна през прозореца и до слуха му тутакси достигна шумът от Чийпсайд — виковете на тълпата, тракането на каруците и тропота от подкованите копита на конете, запътили се към Смитфийлд и към конския пазар. Кранстън знаеше, че пие твърде много и че вече е време да престане. Трябваше да промени живота си. Той се потупа по огромния търбух. Това обаче нямаше да стане днес. Може би утре… Какво ли правеше Ателстан, зачуди се коронерът. Дали не трябваше да говори с него — да му разкрие сърцето си, да сподели с него тайните си и най-после да се отърве от океана от нещастие, в който имаше чувството, че са потопени тялото и умът му?

В следващия момент в стаята влезе Мод и Кранстън засрамено я погледна, тъй като напоследък не му вървеше дори в леглото. Докато съпругата му подреждаше някакви завивки, отваряше сандъците и поставяше нови свещи в свещниците, той внимателно я проследи с крайчеца на окото си, изучавайки хубавата й фигура, малките й, но пълни гърди, ясното й лице, блестящите й очи, милата й усмивка и леко полюляващата й се походка. Кранстън се изправи. Е, може би нещо куцаше, но проблемът не беше чак толкова сериозен! Той се приближи до съпругата си и я прегърна, придърпвайки я по-близо до себе си.

— О, сър Джон! — прошепна тя, сгушвайки се в него.

— Залости вратата! — промърмори той дрезгаво. — Искам да ти покажа нещо!

Мод се обърна и впери широко отворените си очи в него.

— Подозирам, че съм го виждала и преди…

Въпреки всичко вратата беше заключена, а прозорецът — затворен и за удоволствие на всички участници Кранстън успя да докаже, че възрастта все още не му е отнела мъжката сила. После, докато двамата лежаха с преплетени тела върху голямото легло с балдахин и Мод бъбреше за това и онова, почти изгубена в грамадните прегръдки на Кранстън, любовникът вдигна поглед към тавана, поглаждайки косата на съпругата си със своята буза. В следващия момент обаче Мод каза нещо и сър Джон внезапно я избута встрани.

— Какво? — попита той.

— Какво има, съпруже?

— Какво каза?

Мод вдигна рамене.

— Говорех ти за Агнес, жената на лодкаря Дейвид. Ти често го наемаш, за да ни превози през реката. Както и да е, тя казва, че лодкарите подготвяли петиция, която биха желали да погледнеш. Искането им е някои от сводовете на моста да бъдат разширени и защитните подпори да бъдат сменени, тъй като нивото на водата много се е вдигнало и лодките се блъскат в тях. Няколко души вече са се удавили, сър Джон. Включително деца!

Кранстън седна в леглото и дебелото му туловище потръпна от задоволство.

— Ето какво не е било наред! Сега вече знам какво видях на моста! — той се обърна и прегърна озадачената си съпруга, целувайки я страстно по челото и бузите.

— Не знам какво щях да правя без теб, Мод! Без теб и твоето бъбрене! Разбира се! Чудя се дали Ателстан вече се е сетил…

Въпреки тежкия си търбух сър Джон пъргаво скочи от леглото.

— Хайде, Мод! Побързай! Дай ми чист панталон, чиста риза, чаша кларет, един пай с месо и една бяла питка! Трябва да тръгвам!

И така, лейди Мод също скочи от леглото, изпепелявайки съпруга си с поглед. Преди малко той я беше прегръщал и целувал, а сега се щураше из спалнята като някой млад жребец и се готвеше да я изостави. Въпреки това тя побърза да се облече, мърморейки, че и без това си имала друга работа.

Сър Джон не й обърна внимание. Вместо това си нахлузи дрехите и продължи да разсъждава върху откритието си. Сега вече беше сигурен, че Веши е бил убит. Трябваше да е бил убит и нивото на реката щеше да го докаже. Да, коронерът щеше да откъсне проклетия монах от неговите звезди, двамата щяха да се върнат в къщата на Спрингал и този път нямаше да си тръгнат, докато въпросите им не получат отговори!