Пол Дохърти
Пеещата галерия (2)

Глава първа

Брат Ателстан седеше в основата на една каменна колона пред олтара на църквата „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк и отчаяно се взираше в дупката в покрития с червени плочи покрив. После погледът му се отмести към мърлявата дъждовна локва, която блещукаше върху каменния под на около шест стъпки от обутите му в сандали стъпала. Той потри гладко избръснатото си лице и ядно се взря в малкия пергаментов свитък в ръката си.

— Виж какво, Бонавентура — промърмори монахът, — и имай предвид, че го казвам в дух на покорство, така че ако някога изобщо видим игумена тук, няма нужда да повтаряш думите ми пред него, но забележките му за миналото ми са доста жестоки.

Ателстан старателно сгъна парчето пергамент, оформяйки идеален квадрат, и го пъхна в износената кожена кесия на колана си.

— Всеки ден изкупвам греховете си — продължи той. — Най-съвестно спазвам устава на свети Доминик и — както сам знаеш — прекарвам ден и нощ в грижа за душите на енориашите си.

Бог беше свидетел, помисли си Ателстан, потропвайки с крака по каменния под, че не можеше да се оплаче от липса на души за обгрижване. Мърлявите улички, опиканите канавки и бедните колиби в енорията му бяха пълни с клетници, чиито умове и души бяха напълно отровени от бедността, в която живееха. Богаташите, разбира се, не ги беше грижа — те се криеха зад празни думи и фалшиви обещания, но всъщност безразличието им беше толкова голямо, че би накарало дори Ирод да се изчерви. Ателстан огледа празната църква и забеляза мръсните стени и лющещите се колони. Когато погледът му попадна върху стенописа, изобразяващ свети Йоан Кръстител, той се ухили. Ателстан знаеше, че светията е бил обезглавен, но това не се беше случило по време на проповед! Въпреки това някой беше повредил картината, изтривайки както главата на свети Йоан Кръстител, така и тези на захласналите му слушатели.

— Виждал си къщата ми, Бонавентура, и знаеш, че тя не представлява нищо повече от една проста барака с две стаи с варосани стени, дървена врата и прозорец, който не може да се затваря. Конят ми Филомел пък може да е стар и едва да крета, но яде като за последно — той се усмихна. — Разбира се, не искам да обидя присъстващите, но да си призная — едва успявам да го изхраня. Не се оплаквам; просто напомням в какво положение се намираме, така че да мога да обясня на игумена, че бащинската му критика никак не ми е необходима.

Ателстан въздъхна и се върна в малката канцелария близо до олтара на Девата, където съчиняваше отговора си до игумена. И така, той вдигна перото, помисли малко и започна да пише.

„Както вече казах, преподобни отче, кесията ми е празна и сгърчена като душата на някой лихвар. Кутията за волни пожертвования беше открадната, олтарната преграда се руши, самият олтар е целият в резки и петна, а нефът често се покрива с локви вода, тъй като покривът е станал на решето. Бог ми е свидетел, че се старая да изкупя греховете си. За съжаление, през повечето време съм обграден от кървави убийства, които измъчват ума ми и ми напомнят за собственото ми ужасно престъпление. Служа на хората тук вече шест месеца и освен това изпълнявам задълженията, които ми възложихте, а именно — работя като секретар на лондонския коронер^[1], сър Джон Кранстън.

От време на време сър Джон ме взема със себе си и двамата заставаме над трупа на някой мъж, жена или дете. «С какво ли си имаме работа? — пита той. — С убийство, със самоубийство или пък с нещастен случай?» После започва поредната страховита история. Нерядко хората си патят от собствената си глупост — например някоя жена забравя колко е опасно за едно дете да си играе из покритите с калдъръм улици и да шари между подкованите копита на конете или пък между скърцащите колела на грамадните каруци, каращи стока откъм реката. И така, мъничето бива премазано, а невръстната му душа отлита, за да се срещне със своя Бог. Разбира се, съществуват и много по-ужасни видове смърт. Мъжете по кръчмите често се напиват и — с търбуси, пълни с евтин ейл, и души, мъртви и черни като най-дълбоката нощ — се нахвърлят едни върху други с мечове, ками или тояги. Във всички тези случаи аз съвестно си водя записки.

Все още обаче всяка дума, която чуя, всяко изречение, което напиша, и всяко местопрестъпление, което посетя, ми напомнят за кървавото бойно поле, на което се сражавах за Едуард, Черния принц. Аз, младият послушник, който наруши обета си към Бог и отведе по-малкия си брат на война. Всяка нощ сънувам онази битка — напора на облечените в стоманени брони мъже, насочените им копия, виковете и писъците. Всеки път, когато кошмарът започне да се разсейва подобно на мъгла над река, се виждам как крещя в мрака, коленичил край трупа на мъртвия си брат, в отчаян опит да призова душата му. Разбира се, знам, че всичко е напразно и че той никога няма да се върне при мен.“

Щом приключи, Ателстан прегледа писмото, остави перото на масата до него и се върна при олтарната преграда. После погледна към Бонавентура, който се изправи и елегантно се протегна.

— Не искам думите ми да прозвучат обидно, Бонавентура — рече той. — Имам предвид, че въпреки възедрото си телосложение, пухкавото си, червендалесто лице, оплешивяващото си теме и воднистите си очи сър Джон е чудесен човек. Той е почтен и всъщност доста рядко срещан служител, който вместо да взема подкупи, търпеливо търси действителната причина за всяка смърт. Защо обаче аз винаги трябва да съм с него?

Ателстан седна пред олтарната преграда и се зачуди какъв ли е смисълът да описва всички онези ужасни убийства и сцени на насилие, на които ставаше свидетел. За какво можеха да послужат те на игумена му? Във всички случаи ставаше дума за души, изпратени в мрака преждевременно, без да са имали възможност да се подготвят и да получат опрощение за греховете си. Мъже с извадени очи, прерязани гърла или изтръгнати гениталии. Жени, размазани от паднало върху им скеле или брутално убити в някоя смрадлива уличка. Ако Иисус дойдеше в Лондон, помисли си Ателстан, Той със сигурност трябваше да мине през Съдърк, където бедността и престъплението седяха заедно като двама грозни братя или пък се разхождаха из улиците ръка за ръка, разпръсквайки воня наоколо. Бонавентура се надигна от мястото си и тихо се приближи до него. Ателстан сведе поглед към котарака.

— Може би трябва да кажа на игумена за теб, Бонавентура — рече той, любувайки се на лъскавото черно тяло на уличния котарак, който беше прибрал, след като беше забелязал бялата му муцуна и бели лапи, съдраното ухо и полузатвореното му око.

— Голям си негодник — продължи Ателстан, нежно галейки котарака по главата, — но едновременно с това си най-преданият ми енориаш. За паничка мляко и няколко парченца риба си готов да ме слушаш до безкрай, а да не говорим колко си внимателен по време на служба.

В следващия момент Ателстан чу някакъв шум зад гърба си и подскочи. После се огледа наоколо и изведнъж си даде сметка, че единствената светлина в църквата идва от лоената свещ, запалена пред статуята на Девата. Той се прозя. Предишната нощ не беше могъл да мигне, тъй като всеки път, щом затвореше очи, восъчнобледото лице на брат му с онези вперени в него очи мигом се появяваше пред вътрешния му взор. И така, вместо да спи, Ателстан се беше качил на върха на църковната кула, за да наблюдава звездите. Небето и всичко, свързано с него, го очароваше още по времето, когато беше започнал да го изучава в обсерваторията на отец Бейкън на Фоли Бридж в Оксфорд. В момента Ателстан беше уморен и освен това леко напрегнат, тъй като прочутият убиец Годрик беше поискал убежище в църквата му. Откакто беше пристигнал, Годрик не беше мръднал от олтара, където беше заспал свит на кравай като псе. Разбойникът беше изял вечерята на Ателстан, беше заявил, че се чувства добре, и после се беше устроил за през нощта.

— Как е възможно подобни хора да спят толкова добре? — прошепна Ателстан.

Годрик беше наръгал някакъв мъж на пазара, беше го съборил на земята, беше му взел кесията и беше побягнал. Вероятно разбойникът се беше надявал, че ще му се размине, но впоследствие беше имал нещастието да попадне на група градски чиновници и слугите им, които бяха вдигнали врява и го бяха преследвали чак до „Сейнт Ерконуолд“. Ателстан тъкмо се беше опитвал да поправи олтарната преграда, когато Годрик беше потропал на вратата. След като му беше отворил, убиецът се беше промушил покрай него в църквата, едва дишайки и размахвайки все още окървавения от престъплението си нож, а после се беше затичал към олтара и беше закрещял: „Убежище! Убежище!“. Преследващите го чиновници не бяха влезли в църквата, тъй като бяха очаквали, че като секретар на сър Джон Кранстън Ателстан ще предаде Годрик в ръцете им. Ателстан обаче беше отказал.

— Това е Божи дом! — беше им изкрещял той. — Защитен от Светата църква и от краля!

И така, чиновниците бяха престанали да се занимават с Годрик и с монаха, но бяха поставили на вратата пазач и се бяха заклели, че ако се опита да избяга, престъпникът ще бъде убит на място. Ателстан се взря в мрака и видя, че Годрик все още спи.

После монахът се зае да приготви олтара за литургията, изваждайки окъсания требник и два криви свещника. Върху безупречно чистата олтарна покривка постави един очукан посребрен потир, един поднос с нафора и две малки стъкленици, едната от които беше пълна с вода, а другата — с вино. Накрая влезе в усойната ризница, облече си свещеническите одежди, прекръсти се и излезе, за да застане пред Бог Отец и — под формата на хляб и вино — да му принесе в жертва Бог Син. Ателстан се прекръсти и започна да напява встъпителния псалм.

— „И ще се приближа до Божия жертвеник, до Бога на радостта и на моето веселие.“^[2]

Годрик продължи да хърка, без да го е грижа за тайнството, което се извършваше само на няколко крачки от него. Бонавентура пък се настани в основата на стълбите, които водеха към олтара, облиза се и нетърпеливо размаха дългата си опашка — котаракът знаеше, че като награда за вниманието и търпението си скоро ще получи дълбока купичка гъсто мляко. Ателстан, който вече беше напълно погълнат от вълшебството на службата, бързо премина през пасажите от Апостолските послания и Евангелието. Когато стигна до освещаването на хляба и виното, в далечния край на църквата се отвори врата и през нея се вмъкна някаква фигура с нахлупена качулка, която безшумно прекоси сумрачния неф и коленичи до Бонавентура в основата на стълбите към олтара. Ателстан с мъка задържа погледа си върху хляба, който току-що беше осветил, превръщайки го в Тялото Христово, и запя Господната молитва: Pater Noster, qui est in caelis^[3].

Гласът му отекна в пустия неф. После, както повеляваше канонът, монахът замълча и се помоли за мъртвите. Той си спомни за лесничея Фулк — един от енориашите му, убит при кръчмарска свада преди четири дни, а после и за родителите си, и за брат си Франсис… Когато лицата на близките му се появиха пред вътрешния му взор, очите на Ателстан се навлажниха и той ги затвори, за да прогони сълзите.

— Дано Господ ги дари с вечен покой — прошепна.

После монахът се изправи със залитане пред олтара и за стотен път се запита защо се чувства като убиец. Разбира се, във Франция, където се беше сражавал за Черния принц, най-големия син на стария крал, който беше искал да обедини короните на Франция, Кастилия и Англия, му се беше наложило да отнеме живота на доста мъже. Там той си беше служил с лъка и със стрелите не по-зле от който и да е друг. Ателстан си спомни трупа на онзи млад френски рицар със сини като метличина очи, взиращи се невиждащо в небето, руси коси, ограждащи лицето му като ореол, и гърло, пробито от неговата заострена стрела в пролуката между шлема и нагръдника. Въпреки че не чувстваше вина за смъртта му, монахът се помоли за онзи безименен рицар. В крайна сметка тогава бяха водили война, а Църквата учеше, че войната е част от човешката греховност; наследство от бунта на Адам.

— О, Боже, нима съм убиец? — запита се тихо Ателстан.

После отново се сети как като послушник в Блакфрайърс, близо до западната стена на града, беше нарушил обета си и се беше върнал в бащината си къща в Съсекс. Умът му тогава беше изпълнен с мечти за славни битки и той беше увлякъл по тези фантазии и по-малкия си брат. И така, двамата се бяха присъединили към една от онези групи стрелци, които по онова време се спускаха към Дувър по слънчевите и прашни пътища на Съсекс и прекосяваха блещукащото море, за да жънат бойни успехи из зелените поля на Франция. Брат му обаче беше убит и Ателстан беше донесъл скръбната новина на родителите си, които буквално бяха умрели от мъка. Тогава Ателстан се беше върнал в Блакфрайърс и се беше проснал по очи пред съвета на някогашните си братя доминиканци. След това се беше изповядал и беше помолил за прошка, а като изкупление за ужасните си грехове беше обещал да посвети живота си на Господ.

— Вина, по-голяма дори и от тази на Каин! — беше заявил игуменът пред монасите, които се бяха събрали в залата за съвещания. — Каин е убил единствено брат си, докато Ателстан е нарушил обета си и по този начин е причинил смъртта на цялото си семейство!

— Отче!

Ателстан бързо отвори очи. Красивата жена, която беше коленичила на стълбите пред олтара, тревожно се взираше в него.

— Всичко наред ли е, отче?

— Да, Бенедикта, извини ме.

И така, литургията продължи. Произнасяйки Agnus Dei^[4], Ателстан разчупи хляба, след което взе едно парче и го отнесе на очакващата го жена. Тя затвори очи, наклони глава назад, открехна чувствените си червени устни и изплези език, за да приеме Тялото Христово. За миг монахът спря, за да се полюбува на безупречната й красота — на меката й, златиста кожа, на високите й скули, на дългите й мигли, подобни на пърхащите крилца на пеперуда, на разтворените й устни, зад които се показваха белите й, идеално оформени зъби…

„Не бива да съгрешаваш дори наум“ — напомни си Ателстан, след което внимателно постави нафората в устата на жената и се върна в олтара. После потирът беше изпразнен, последната благословия — дадена и литургията приключи.

Годрик, който все още лежеше в своята малка ниша, се оригна, изхърка и се размърда в съня си. Бонавентура се протегна и тихо измяука. Вдовицата Бенедикта обаче продължи да стои на колене и да не вдига глава.

Ателстан влезе в ризницата, за да се преоблече, а когато излезе, сърцето му подскочи — Бенедикта все още стоеше коленичила на стълбите към олтара. Монахът се приближи и седна до нея.

— Добре ли си, Бенедикта?

В тъмните очи на жената танцуваха весели искрици.

— Да, отче.

Тя се обърна и почеса Бонавентура зад ухото, при което котаракът замърка от удоволствие. Бенедикта хвърли един дяволит поглед към Ателстан.

— Една вдовица и един котарак… Енорията на „Свети Ерконуолд“ явно никога няма да забогатее! — изведнъж лицето на жената стана сериозно. — Отче, забелязах, че по време на литургията беше разсеян. Какво те мъчи?

Ателстан извърна поглед.

— Нищо — промърмори той. — Просто съм изморен.

— Да не е нещо, свързано с твоята астрология?

Ателстан се ухили. Двамата вече бяха водили този разговор.

— Астрологията, Бенедикта — започна той с престорена превзетост, примъквайки се по-близо до жената, — е вярването, че звездите и планетите влияят на настроенията и действията на хората. Според теорията, която великият Аристотел възприел от древните халдейци, човекът представлява умален вариант на всичко, съществуващо във Вселената. Като следствие между всички нас и звездите в небето има неразривна връзка.

Бенедикта се ококори, имитирайки възхита от познанията му.

— Астрономията пък — продължи Ателстан — се занимава с изучаването на планетите и звездите. Съществуват две научни направления — той протегна лявата си ръка. — Египтяните и някои от древните народи вярвали, че Земята представлява плосък диск с рай отгоре и ад отдолу — Ателстан протегна дясната си ръка, изкривил пръсти като ноктите на хищна птица. — Според Птоломей, Аристотел и класиците обаче Земята е сфера, разположена в сферична вселена, и всяка звезда или планета представлява един отделен свят.

Бенедикта се наклони назад, отпускайки се върху петите си.

— Баща ми казваше — отвърна тя заядливо, — че звездите са Божията светлина в небесната твърд, поставени там от ангелите в зората на времето.

Ателстан знаеше, че хубавата вдовица само го дразни.

— Баща ти е бил прав — той смутено вдигна рамене. — Вярно е, че докато следвах в университета „Ексетър“ в Оксфорд, изучих всички велики мислители, но в крайна сметка открих, че техните обяснения бледнеят пред чудото на Божието творение.

Бенедикта, която явно беше приключила с шегите и закачките, сериозно кимна.

— Но защо тогава прекарваш толкова много време на върха на църковната кула, отче? И то през нощта… Не отричай — виждаме фенера ти да свети.

Ателстан поклати глава.

— Не знам — промълви той, — но ако в някоя ясна лятна нощ се взреш в кадифената чернота на небето и проследиш движението на планетите и проблясването на Вечерницата, повярвай ми, че ще се изгубиш в необятността им — монахът я погледна. — Това е най-голямото приближение до вечността, което човек може да постигне, без да преминава през дверите на смъртта. Когато стоя на върха на църковната кула и гледам към звездите, аз не съм монахът Ателстан. Аз съм просто един безгрижен мъж.

Бенедикта сведе поглед и леко докосна ръба на едно от олтарните стъпала с върховете на пръстите си.

— Тази нощ ще го направя, отче — промълви тя. — Ще погледна към небето и ще разбера какво е да усетиш смъртта, без да умреш.

След тези думи вдовицата бързо се изправи, коленичи пред мъждукащия олтарен светилник и тихо излезе от църквата.

Ателстан изчака вратата да се затвори след нея и се обърна към Бонавентура, който нямаше търпение да получи наградата си. И така, монахът влезе в ризницата и изнесе оттам една купичка с мляко. После седна и се загледа в котарака, който лакомо заоблизва фината бяла пяна с розовото си, островърхо езиче.

— Ех, Бонавентура, само ако знаеше… — прошепна той. — Всеки път, щом Бенедикта си отиде, аз едва се удържам да не я повикам обратно. Тя, разбира се, идва тук, за да се моли за душата на съпруга си — поредната жертва на войната, но понякога на мен ми е приятно да се заблуждавам, че идва да си поговори с мен.

Котаракът вдигна многострадалната си глава, прозя се и се върна към млякото си.

— Възпитателят ми беше прав — продължи Ателстан, припомняйки си отец Бърнард, който беше отговарял за духовното му обучение в Блакфрайърс.

— В живота на монаха има три големи трудности, Ателстан — беше му казал веднъж отец Бърнард. — Първата от тях са изкушенията на плътта! Те ще изпълват сънищата ти с видения за пухкави тела, гладки като коприна крайници, чувствени устни и коси, блестящи като злато. Това обаче ще отмине. Постът, молитвата и настъпването на старостта ще прогонят този враг от бойното поле — възрастният възпитател се беше навел към Ателстан и беше сграбчил китката му. — Втората трудност е ужасната самота на монаха, осъден да живее без съпруга и без деца. Той никога няма да усети топлата прегръдка на рожбите си, нито пък ръчичките им около врата си. Това обаче също отминава. Третата трудност е най-страшната от всички — Ателстан ясно си спомняше, че в този момент очите на отец Бърнард се бяха напълнили със сълзи. — Съществува вярване, според което на всеки човек му е отредено да обича друг. Понякога ние, монасите, изваждаме късмет и така и не срещаме този друг. Ако обаче го срещнем, изживяваме невъобразими мъки — за миг възпитателят беше замълчал, но после беше продължил. — Представяш ли си, Ателстан? Да срещнеш любовта на живота си, но Божият закон да ти попречи да я изразиш? Да си принуден да избираш между това да нарушиш обета си и да бъдеш осъден от Църквата на вечни мъки или да му останеш верен и да попаднеш в собствения си ад? Ако избереш второто, ти гарантирам, че никога няма да забравиш любимата си — непрекъснато ще я търсиш сред тълпата и ще разпознаваш лицето й в лицето на всяка жена, която срещаш. Денем тя ще владее мислите ти, а нощем ще се явява в сънищата ти.

Ателстан се сети за Бенедикта и си даде сметка, че много добре разбира какво е имал предвид наставникът му.

— Мили Боже! — промърмори той.

После монахът се изправи и изтупа расото си. Бонавентура, който вече си беше изял млякото, се приближи до него и се взря в лицето му.

— Католик или котколик си ти, а, Бонавентура? — Ателстан се засмя на не особено сполучливата си шега. — Имам чувството, че игуменът ми се подиграва — прошепна той. — Вече прехвърлих двайсет и осмата си година, а животът ми не само че не се подобрява, ами дори се влошава.

А дали по този начин висшестоящите не го изпитваха, зачуди се монахът. Може би тъкмо затова след мъките на послушничеството го бяха изпратили в славния университет „Ексетър“, после го бяха върнали в Блакфрайърс, натоварвайки го с най-черната работа, и най-накрая го бяха назначили за секретар на коронера сър Джон Кранстън и за енорийски свещеник на църквата „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк.

Ателстан коленичи, прекръсти се и тихо занарежда някакъв псалм. В следващия момент откъм задната част на църквата се чу шум и той стреснато се изправи, решавайки, че градските власти са изпратили хора, които да приберат Годрик. Дори в бедняшкия Съдърк, помисли си монахът, се усещаше, че времената са смутни. Едуард III беше мъртъв, а наследникът му, Ричард II, беше само момче, над което могъщите благородници все още успяваха да се налагат. Ателстан взе една свещ, запали я от другата, която гореше пред статуята на Девата, и бързо прецапа през локвите, останали в нефа след яростната буря, разразила се преди няколко дни. Когато стигна до вратата, той я отвори, надникна навън и се усмихна. Стражите се бяха разбудили и в момента водеха ожесточен спор със сър Джон Кранстън. Щом видя секретаря си, коронерът моментално извика:

— За Бога, братко, кажи на тези глупаци кой съм! — той потупа коня си по врата и гневно се огледа наоколо. — Чака ни работа — поредната смърт в Чийпсайд! Бил е убит наш виден съгражданин. Хайде, братко, зарежи тези дръвници и да вървим!

— Не им се сърди, сър Джон, те просто не са те познали — отвърна Ателстан. — Пък и как биха могли, като си се увил в този плащ и си нахлупил тази качулка…

Коронерът изду грамадните си бузи, отметна качулката от главата си и изръмжа към досадните стражи:

— Аз съм сър Джон Кранстън, градският коронер, а вие, господа, нарушавате обществения ред! Хайде, махайте се от пътя ми!

Щом чуха това, мъжете се свиха като бити псета, а по мрачните им лица се изписа смесица от гняв и страх.

— Да вървим, Ателстан! — изрева Кранстън, след което сведе поглед към краката на монаха. — И разкарай този проклет котарак! Не мога да го понасям!

Бонавентура от своя страна явно много харесваше коронера, така че пъргаво слезе по стълбите, седна под коня на високия мъж и нежно се взря в него, сякаш в ръцете му имаше ведро, пълно с гъсто мляко, или пък поднос, отрупан с вкусна риба. Кранстън извърна глава и се изплю.

— И не смейте да закачате Годрик! — предупреди Ателстан стражите. — Забранявам ви да влизате в църквата ми!

Монахът изчака мъжете да кимнат, след което заключи вратата и се отправи към къщата си, където натъпка в износените си кожени дисаги пергамент, пера и мастило. После оседла Филомел и се присъедини към сър Джон. Коронерът беше в добро настроение — той мразеше рутинните задължения, така че кавгата с пазачите го беше ободрила. И така, сър Джон гръмко продължи да ругае градските стражи, а после премина към златарите и свещениците. Накрая отправи един лукав поглед към Ателстан и прибави към списъка си и доминиканските монаси, изучаващи звездите. Ателстан се престори, че не го чува, и подкара Филомел напред.

— Хайде да вървим, сър Джон. Нали каза, че ни чака работа…

Кранстън обаче беше набрал скорост, така че изкрещя още една обида към стражите, след което пришпори коня си и го изравни с този на Ателстан.

— Предполагам, че и снощи не си мигнал, а, братко? С твоите проклети звезди и с дяволския котарак, с вечните ти молитви и литургии!

— Ти също трябва да се обръщаш по-често към звездите, сър Джон — подразни го Ателстан.

— Че защо? — попита грубо Кранстън. — Да не би наистина да смяташ, че планетите и небесните тела влияят върху живота на хората? Доколкото знам, църковните отци осъждат подобни вярвания…

— В такъв случай осъждат и Витлеемската звезда! — отвърна Ателстан.

Сър Джон се оригна, сграбчи неизменния си винен мях, преметнат през седлото му, отпи една голяма глътка и повдигайки единия си бут, пръдна с всичка сила. Ателстан реши да не обръща внимание на мнението на сър Джон, независимо дали то е изразено с думи, или по друг начин. Той знаеше, че дълбоко в себе си коронерът е мил и добронамерен човек.

— За какво ще ходим в Чийпсайд, сър Джон? — попита монахът.

— Заради сър Томас Спрингал — отвърна Кранстън. — Или по-точно заради покойния сър Томас Спрингал — довчерашен влиятелен търговец и златар, а днес — обикновен труп като онзи там — коронерът посочи към една купчина боклук, представляваща смесица от изпражнения и счупени съдове, върху която лежеше разлагащото се тяло на някакъв крастав плъх.

— Значи е умрял някакъв златар?

— Не е умрял, а е бил убит! Очевидно гражданинът Спрингал не е бил пръв любимец на иконома си Едмънд Брамптън. И така, снощи този Брамптън оставил чаша с отровено вино в спалнята на господаря си. По-късно сър Томас бил открит мъртъв, а Брамптън — обесен на някаква греда на тавана на къщата.

— И сега ние сме се запътили натам, така ли?

— Още не — сопна се Кранстън. — Първо трябва да се видим с върховния съдия Фортескю, който ни повика в дома си на Касъл Ярд.

Ателстан затвори очи. Съдия Фортескю беше един от хората, които най-малко му се искаше да вижда. Той беше могъщ царедворец и корумпиран служител, който вземаше подкупи и на свой ред вършеше услуги на по-влиятелните от себе си. Сред дребните престъпници в Съдърк пък си беше спечелил славата на безмилостен съдия.

— И така — весело прекъсна мислите на спътника си Кранстън, — първо ще се срещнем с Фортескю, а после ще отидем да разследваме онова убийство в Чийпсайд. Ама че работа! Търговец, убит от иконома си! Иконом, обесил се на таванските греди! Тц, тц, тц! Накъде отива светът, а?

— Един Господ знае — отвърна Ателстан. — Щом коронерите пият, пърдят и правят язвителни забележки за свещениците и търговците…

Сър Джон се засмя, доближи коня си до този на Ателстан и дружески потупа монаха по гърба.

— Харесваш ми, братко — изрева той. — Един Господ знае защо орденът ти те е заточил в Съдърк и ти е наредил да станеш мой секретар!

Ателстан не отговори. Двамата с коронера бяха водили този разговор и преди, при което сър Джон се беше опитал да изкопчи нещо от него, но монахът беше възприел отбранителна позиция. „Някой ден ще ти кажа цялата истина — реши в себе си Ателстан. — Макар че ти може би вече я знаеш…“

— Да не би да са те пратили тук, за да изкупиш греховете си? — попита Кранстън.

— Любопитството би могло да бъде тежък грях, сър Джон.

Коронерът отново се засмя и умело насочи разговора към други теми.

Двамата спътници продължиха да яздят по тесните, зловонни улички, следвайки реката към Лондонския мост и проправяйки си път през пазарните площади, където къщите се издигаха толкова нависоко, че закриваха изгряващото слънце. Колкото повече се приближаваха до моста, толкова по-често започнаха да срещат разни надути велможи, облечени в коприна и кожи, вдигнали високо глави и яхнали буйни коне с подковани копита — горди, високомерни и жестоки мъже, много подобни на соколите, които носеха. Ателстан внимателно заоглежда минувачите. Жените на големците с изскубаните си вежди и напудрени лица не бяха по-различни от съпрузите си. Техните закръглени тела бяха облечени в тънък лен и златоткан брокат, а главите им — покрити с разкошни воали. Само на една крачка разстояние от тях някаква бледа и изпосталяла жена се вайкаше над умиращата си рожба и се молеше за коричка хляб. Сърцето на монаха се сви от жал. Господ трябваше да стори нещо, помисли си той. Например да изпрати огън, който да изпепели всичко това, или пък водач, който да накара бедняците да се вдигнат в своя защита. Ателстан прехапа устни. Ако си позволеше да проповядва истинските си мисли, най-вероятно щяха да го обвинят в подстрекателство към бунт, а игуменът му го беше накарал да се закълне, че ще си мълчи и ще служи, без да се оплаква.

На входа към моста на Кранстън и Ателстан им се наложи да поспрат, тъй като много хора се готвеха да прекосят реката, за да стигнат до северната част на града, привлекателна с големия пазар и множеството дюкянчета в Чийпсайд. Докато чакаха, монахът си нахлупи качулката и запуши нос — вонята, идваща от открития канал, пълен с изпражнения от близките домакинства, боклуци от бояджийниците и перачниците и късове развалено месо, беше направо нетърпима. От паянтовите сергии на кожарите и кожухарите пък се носеше тежката миризма на катран. Кранстън смушка спътника си и посочи към трупа на някаква свиня, над който се водеше дискусия от какво точно е умряло животното. Наоколо се мотаеха и двама съдебни пристави в раирани одежди, които се опитваха да разберат дали в района има сводници и проститутки, които да арестуват.

— Има ли развратници в някоя от тези бараки? — изрева единият съдебен пристав; тлъстото му лице беше потно и зачервено.

— О, да — промърмори Ателстан. — Всичките са тук и повечето са мои енориаши…

Монахът се загледа в една девойка, нарамила две ведра с мляко. Тя се приближи, надявайки се да успее да продаде стоката си, но в следващия момент се обърна, при което Крим, синът на боклукчията Уоткин, се промъкна до нея и незабелязано се изплю в едно от ведрата. Хлапакът внезапно напомни на Ателстан за задълженията, които беше пренебрегнал, бързайки да се присъедини към сър Джон Кранстън.

— Крим! — извика монахът. — Ела тук!

Момчето веднага дотича. Мършавото му, бледо личице беше цялото омазано с кал. Ателстан бръкна в кесията си, извади оттам едно пени и го пъхна в протегнатата ръка на хлапака.

— Върви при баща си, Крим, и му кажи, че съм отишъл отвъд Лондонския мост заедно със сър Джон Кранстън. Предай му да нахрани Бонавентура. Освен това искам да се увериш, че вратата на църквата е здраво залостена. Ако пък завариш там проститутката Сесили, кажи й да се маха. Разбра ли?

Крим кимна и полетя към църквата като стрела.

Не след дълго тълпата се разреди и Кранстън пришпори коня си напред. Ателстан го последва и двамата продължиха по Лондонския мост, промушвайки се между къщите, които бяха построени толкова нагъсто, че по пътя едва можеше да мине каруца. Ателстан яздеше със сведена глава. Мястото му беше крайно противно. От двете им страни се издигаха множество сгради, някои от които стърчаха с по осем стъпки над буйната река, бушуваща под деветнайсетте свода на моста. Докато минаваха покрай църквата „Сейнт Томас Овъри“, сър Джон заразказва историята й, но Ателстан не му обърна кой знае какво внимание. Щом стигнаха до параклиса, посветен на свети Томас Бекет, монахът се прекръсти, но вдигна глава едва когато сър Джон нареди да спрат и да оставят конете си в конюшнята на кръчмата „Трите бъчви“.

— Има твърде много хора — обясни коронерът. — Ще стигнем по-бързо, ако продължим пеша.

И така, той плати на конярите от кръчмата, за да приберат конете, след което двамата спътници се изкачиха по Фиш Хил, минаха покрай църквата „Сейнт Магнъс“ и се озоваха в Чийпсайд. Хубавото време беше изкарало хората навън и търговците възбудено припкаха около отрупаните си със стока сергии. Все още мократа от дъжда земя беше покрита със смесица от кал, човешки изпражнения и животинска мърша и всичко това я правеше изключително хлъзгава. Кранстън и Ателстан се държаха един за друг, за да не паднат, но въпреки това непрекъснато се пързаляха. Зачервен от усилията, сър Джон реагираше на ситуацията с яростни ругатни, а Ателстан се чудеше дали да възрази, или да се разсмее. Боклукчийските каруци тъкмо бяха излезли да съберат отпадъците от предишния ден и яките и червендалести боклукчии, увити в пъстри парцали, изпълваха тежкия и топъл въздух с виковете си. В следващия момент един от тях изкрещя на останалите да спрат работа и изтърколи някакъв труп иззад една стара къща. Ателстан зърна рошавата бяла коса, мъртвешкото лице и кокалестите пръсти на някаква старица. Кранстън погледна към монаха и вдигна рамене.

— Вече нищо не можем да сторим за нея, братко — рече той.

Ателстан очерта кръст във въздуха и се помоли Христос, където и да се намираше Той, да приеме душата на възрастната жена.

После двамата с коронера продължиха покрай чешмата и позорните стълбове, където стояха заловените през нощта проститутки и сводници, та всеки минувач да може да ги наругае и да ги замери с кал. Кранстън зададе на Ателстан някакъв въпрос и монахът се накани да му отговори, но вонята на развалено месо, загниващи карантии и засъхнала кръв, която се носеше от сергиите с пилешко, го задави. И така, докато минаваха по Сколдинг Али^[5], където изкормените трупове на пилетата се почистваха в грамадни дървени ведра, пълни с кипяща вода. Ателстан остави сър Джон да бъбри, а самият той задържа дъха си и сведе глава. Пред кръчмата „Розата“, която се намираше на един ъгъл, на двамата спътници им се наложи да поспрат, за да пропуснат някакъв страж, който водеше след себе си цяла група злосторници със завързани зад гърбовете ръце и примки около шиите. Повечето от тези клетници, които щяха да бъдат отведени в близкия затвор, бяха гуляли до късно през нощта, така че все още бяха пияни и едва ходеха. Един млад мъж крещеше, че стражите му били взели ботушите и че краката му вече се били разранили. Сърцето на Ателстан се сви от жал.

— Горките! — промърмори той. — В затвора е толкова горещо, че ако не се съвземат, ще умрат още преди вечерня…

Кранстън вдигна рамене и продължи да пори тълпата подобно на някакъв тумбест кораб. После двамата с Ателстан минаха покрай старата еврейска махала и се озоваха в квартала на търговците на платове, където улиците станаха още по-оживени. Жените там се движеха с финес, едва-едва докосвайки калта с роклите си, а до тях вървяха кавалери с високи шапки, наметки от тафта, цветни панталони по крака и дантелени ризи.

Изведнъж земята стана някак по-мека, тъй като каналът, течащ по средата на пътя, се беше задръстил от съдържанието на нощните гърнета, изхвърлени в него, и беше започнал да прелива След Сопър Лейн улицата се стесни и над двамата спътници надвиснаха тромави къщи с по няколко етажа. Кучетата с лай преследваха котките, ровещи се сред купчините боклук пред всеки праг. Хората пък бяха облечени в истинска феерия от цветове. Сините, златисти, жълти и алени одежди на богаташите рязко си контрастираха с кафеникавите роби и мазните черни шапки на фермерите, които се придвижваха от един пазарен град до друг, теглейки след себе си малките си колички. Търговците, които се надяваха, че с крясъците си ще привлекат повече клиенти, вдигаха невъобразима врява. Вратите на кръчмите и гостилниците бяха отворени и оттам се носеше подканващият аромат на тъмно пиво, пресен хляб и пикантна храна. Пред едно подобно място Кранстън спря, при което Ателстан жално простена.

— О, сър Джон, моля те! — заувещава той коронера. — Надявам се, че не се каниш да започнеш да пиеш още от сега! Много добре знаеш какво ще стане… Ако влезеш в кръчмата, няма да мога да те накарам да излезеш!

Ателстан облекчено въздъхна, когато сър Джон със съжаление поклати глава и продължи нататък. В следващия момент пред погледа на двамата спътници се появиха група униформени стражи с бели жезли в ръце, които им служеха за разгонване на тълпата. Между тях вървеше мъж, облечен в черни кожени дрехи. Ръцете на клетника бяха вързани с въже, чиито краища бяха стегнати около китките на двама от стражите. Елекът на арестанта беше разкъсан и под него се подаваше дрипава риза, а небръснатото му лице беше цялото посинено.

— Магьосник! Вещер! — прошепна някой.

После един продавач грабна две шепи кал и ги хвърли по задържания, но белите жезли на стражите моментално се стовариха върху гърба му.

— Направете път! Направете път!

Кранстън и Ателстан продължиха покрай позорните стълбове, на които вече бяха качени лъжлив търговец, слуга, обвинен в разврат, фалшификатор и двама джебчии. После коронерът и секретарят му оставиха Холбърн зад гърба си и се озоваха на Касъл Ярд — приятна улица с по-малко и по-нашироко разположени къщи, оградени от благоуханни розови градини и множество овошки. Къщата на Фортескю, която се издигаше насред собствен парк, беше най-голямата от всички и представляваше солидна конструкция с фасада от черни греди, украсени със сложни орнаменти, и искрящо бяла мазилка. Всеки от четирите етажа на къщата беше леко издаден над долния и на всеки от тях имаше прозорци със стъкла в оловни рамки. Кранстън вдигна грамадното месингово чукало във формата на рицарска ръкавица и с всичка сила го стовари върху вратата. Не след дълго на прага се появи някакъв слуга, който изслуша гръмкото представяне на двамата спътници и ги въведе в сумрачен салон, облицован с ламперия и покрит с вълнени килими, чиито стени бяха украсени със златоткани драперии.

Докато се изкачваха по дъбовото стълбище, водещо към някакъв дълъг коридор, Ателстан забеляза, че в къщата е много тъмно и студено. Всъщност наоколо цареше такъв мрак, че въпреки ранния час восъчните свещи в сребърните свещници вече бяха запалени.

Накрая слугата почука на една врата.

— Влез! — отвърна някой с тих и овладян глас.

Стаята, в която се озоваха, беше с правоъгълна форма, стените бяха боядисани в червено и украсени със сребърни звезди, а покритият с плочи под беше застлан с килими. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през малкия прозорец високо над грамадното дъбово писалище, не достигаха, така че тук също горяха свещи, къпещи пространството в златиста светлина. Съдия Фортескю, който седеше в подобно на трон кресло, почти не помръдна, когато посетителите му влязоха. Вместо това продължи да потропва по писалището с едната си отрупана с пръстени ръка, а с другата — да се рови из някакви документи. Фортескю беше висок и суров мъж с напълно плешива глава, остро изсечени черти и студени като камък очи. Той поздрави сър Джон Кранстън с престорена любезност, но когато Ателстан се представи и обясни с какво се занимава, лицето на съдията се разтегли в смразяваща усмивка.

— Доста необичайно е за един монах да служи извън ордена си и то на такъв нисък пост — промърмори той.

Кранстън грубо изсумтя и се накани да отговори, но Ателстан го изпревари.

— Съдия Фортескю — рече монахът, — моята работа си е моя работа. Освен това не забравяйте, моля ви, че вие потърсихте мен, а не аз вас.

В знак на съгласие Кранстън шумно се оригна.

— Вярно е — потвърди Фортескю. — Всъщност тази среща беше уредена от един много по-влиятелен от мен човек — той тъжно се усмихна, вдигна ножа, който използваше за рязане на пергамент, и се заигра с него. — Живеем в опасни времена, братко. За пръв път от петдесет години насам на трона на Англия сяда нов крал, но той е още момче. Врагове дебнат както отвътре, така и отвън! — съдията сниши глас. — Има хора, които смятат, че управлението на кралството трябва да се поеме от някоя силна личност.

— Например от вашия покровител, негова светлост Джон Гонт, херцога на Ланкастър, така ли? — намеси се Кранстън.

— Да, точно така — отвърна подигравателно Фортескю.

— Такава е и волята на покойния крал, който обяви херцога на Ланкастър за регент.

— За регент! — озъби се сър Джон. — Не за крал!

— Според някои хора негова светлост би трябвало да е крал…

— Тогава тези хора са негодници и изменници! — излая Кранстън.

Фортескю разочаровано се усмихна.

— Разбира се, разбира се — промърмори той. — Сър Джон, двамата с вас се познаваме добре. Като регент обаче Гонт има нужда от приятели и съюзници. Някои други владетели с радост биха взели главата му, а членовете на Камарата на общините си шушукат за разни конспирации, за излишни харчове и за нуждата от сключване на мир с Франция и с Испания. Освен това възразяват срещу някои необходими данъци.

— Може и да са прави — отвърна кисело Кранстън.

— За някои други може и да са — продължи Фортескю, — но регентът е непоклатим в своята вярност към младия крал и търси подкрепата на приятелите и съюзниците си, сред които е и Спрингал; сър Томас Спрингал — златар, търговец и градски съветник.

— Спрингал обаче е мъртъв — вметна грубо Кранстън — и следователно херцогът е лишен от един от влиятелните си приятели.

— Именно!

Ателстан видя гнева в черните очи на съдията и побърза да се намеси, преди да е станало по-лошо. Сър Джон беше член на правническото сдружение „Мидъл Темпъл“, беше назначен на поста коронер от покойния крал и назначението му беше одобрено както от членовете на Камарата на общините, така и от могъщата гилдия на търговците. Въпреки това дори той можеше да прекрачи границата.

— Смъртта на Спрингал сигурно много е разстроила херцог Гонт, прав ли съм? — попита монахът.

— Разбира се.

Фортескю стана и се приближи до една малка масичка в ъгъла, върху която бяха наредени няколко чаши. Той напълни две от тях до ръба и ги предложи на гостите си. Ателстан отказа, тъй като беше твърде рано сутринта, но Кранстън изля в бездънното си гърло и своето, и неговото питие. След като приключи, коронерът тресна чашите върху масата, скръсти яките си ръце и се взря в съдията.

— Сър Томас Спрингал — продължи Фортескю — беше добър приятел на херцога. Верен съюзник. Миналата вечер в къщата му на Странд имаше малко тържество. Присъствахме аз, съпругата му, брат му, сър Ричард, и някои негови колеги. Разговорите и храната бяха на ниво, така че си прекарахме доста приятно. Аз си тръгнах след залез-слънце, когато камбаните на „Сейнт Мери льо Боу“ забиха, за да отбележат настъпването на вечерта. От сър Ричард Спрингал разбрах, че сър Томас си е легнал точно преди полунощ. Макар да беше женен, златарят спеше в отделна стая. И така, той пожелал лека нощ на съпругата си, брат си и колегите си, качил се в спалнята си на горния етаж и — както винаги — заключил и залостил вратата. Сър Томас обичаше да си угажда и също като вас, сър Джон, ценеше хубавия кларет. Тъкмо затова всяка вечер караше иконома си Брамптън да оставя по една чаша на масата до леглото му. Тази сутрин капеланът на Спрингал, отец Криспин, отишъл да го събуди и потропал по вратата му, но не получил отговор. Събрали се още хора и — накрая вратата била разбита. Сър Томас Спрингал бил намерен мъртъв в леглото си, а чашата до него била полупразна. После повикали местния лекар, който изследвал трупа и съдържанието на винената чаша и обявил, че сър Томас е бил отровен. Къщата веднага била претърсена — Фортескю замълча и облиза тънките си устни. — Не намерили Брамптън в стаята му, но затова пък на дъното на сандъка с вещите му, под някакви дрехи, открили няколко стъкленици с отрова. Преди около час самият Брамптън бил намерен обесен на тавана на къщата — съдията въздъхна. — Изглежда, че през деня Брамптън и сър Томас са имали кавга, която достигнала връхната си точка в ранния следобед. Брамптън останал много огорчен от този сблъсък, така че купил отрова, а може и вече да я е имал, занесъл чашата в стаята на господаря си, отровил виното и си тръгнал. По-късно обаче, подобно на Юда, изпитал угризения, качил се на тавана и се обесил.

— Странно — отбеляза замислено Кранстън и стисна устни.

— Кое е странно, сър Джон?

— Ами това, че въпреки кавгата с господаря си икономът не е забравил за задълженията си и му е занесъл обичайната чаша кларет.

— Да, ако не беше отровил виното, постъпката му можеше да се изтълкува като благороден жест — отвърна разпалено Фортескю. — Но човек, който ти поднася отрова, не ти е приятел, сър Джон.

— И къде е загадката тук?

Съдията се усмихна.

— Това вече вие трябва да откриете. Милорд Гонт смята, че има загадка. Не забравяйте, че Спрингал заемаше пари на Короната. Възможно е чрез убийството му някой да се е опитал да създаде пречка за регента — Фортескю вдигна рамене. — Негова светлост не ми е разкривал тайните си мисли, но знам, че според него съществува реална заплаха за управлението му.

Съдията вдигна някакъв свитък, пристегнат с алена панделка и го подаде на Кранстън. Ателстан зърна пурпурните печати на регента.

— Това е разрешителното, даващо ви правото да се заемете с този въпрос — рече хладно Фортескю и се изправи, подсказвайки на посетителите си, че срещата е приключила.

— Разбира се, всички разходи са за сметка на Хазната — той потри ръце, — но разточителства няма да се толерират.

Кранстън също стана на крака.

— Мога да ви уверя, че сметките ми никак няма да са малки, милорд. В крайна сметка някои хора така лъжат, че като ги слуша, човек започва да страда от ужасна жажда.

След тези думи коронерът си взе плаща и тромаво се отправи към вратата. Ателстан сведе глава, сграбчи торбата с пособията си за писане и последва коронера, правейки всичко по силите си да не се разсмее.

— Сър Джон!

Кранстън спря.

— Знаете ли нещо за „Синовете на богаташа“? — попита Фортескю.

Коронерът поклати глава.

— Не, защо?

— Това е тайно общество — отвърна раздразнено съдията — с неясна същност и цел. Сър Томас обаче е бил свързан с него по някакъв начин или поне така твърдят шпионите ми. Значи „богаташа“ не ви говори нищо, така ли?

— Не беше ли това някакъв корумпиран съдия от Евангелието, който живеел в разкош, но не обръщал внимание на бедняците, умиращи от глад пред портите му?

Фортескю се усмихна и погледна към брат Ателстан.

— Кажете ми, отче — рече внезапно съдията, — вярно ли е, че изкупвате вината си за смъртта на брат си? Затова ли орденът ви ви изпрати в „Сейнт Ерконуолд“ и ви назначи за секретар на сър Джон Кранстън? — усмивката на Фортескю се разшири. — Трябва да слушате коронера, братко. Сър Джон ще ви каже всичко, което знае за закона. Сигурен съм, че това няма да отнеме много време!

Кранстън се обърна. Рошавата му, стоманеносива коса изглеждаше като настръхнала от гняв, но в тъмните му очи танцуваха присмехулни искрици. Той поглади брадата и мустаците си и бавно каза:

— Ще последвам съвета ви, милорд, и действително ще кажа на брат Ателстан всичко, което знам за закона. Аз също съм сигурен, че това няма да отнеме много време. После обаче ще му кажа онова, което двамата с вас знаем за закона, и съм убеден, че от това времето почти няма да се удължи.

След тези думи Кранстън се завъртя на токовете си и — последван от давещия се от смях Ателстан — излезе на Касъл Ярд и тръгна обратно към Холбърн.

— Кучи син! Негодник! Развратник! Мръсник! — заизрежда той всичко, което мислеше за съдията.

Ателстан просто поклати глава, разкъсван между възхищението си към честността на коронера и желанието си да избухне в кикот. На ъгъла на Холбърн двамата спътници спряха, за да пропуснат една затворническа каруца, чиито железни колела изтрополиха по калдъръма. В каруцата се возеха палач с черна маска и блед свещеник със запотено лице, надвесили се над някакъв пират, заловен — както гласеше съобщението, заковано за каруцата — край устието на Темза преди два дни. Независимо че смъртта му наближаваше, осъденият се смееше и се шегуваше със зяпачите, които вървяха от двете страни на каруцата, тананикайки си една популярна песничка, изпълнявана в дни за екзекуции. Всъщност клетникът не само че не тъжеше за живота си, но и изглеждаше напълно погълнат от задачата да разкъса аления си плащ и елека си от тафта и да раздаде парченцата на тълпата. От време на време той вдигаше глава и се ухилваше на палача си, докато в един момент не извика:

— На теб няма да дам късче от дрехите си! Дойдох на света гол-голеничък, така и ще си отида. Но още по-веселото е, че ти няма да получиш нищичко от мен!

При тази духовита забележка зяпачите избухнаха в смях, а после, докато каруцата трополеше към грамадната тройна бесилка на Елмс^[6], подхванаха нова песен.

— Това сватба ли е, или екзекуция? — промърмори Кранстън. — Бас ловя, че палачът ще разхлаби възела и този наглец доста ще потанцува на въжето, преди да умре.

Слънцето вече доста напичаше, така че двамата спътници преминаха откъм сенчестата страна на изораната от каруците улица и след като избърса потното си лице, Кранстън избута Ателстан в сумрачната кръчма „Прасето на епископа“. През няколкото грамадни прозореца в далечния край на помещението влизаше въздух, а високият, облицован с черни дъски таван осигуряваше добро проветрение, така че вътре беше доста прохладно. И така, коронерът и секретарят му се настаниха на една маса и Ателстан се зачуди на какво ли се дължи постоянната нужда на сър Джон да се подкрепя с ядене и пиене. Коронерът си поръча две големи чаши с пенест тъмен ейл, един пай със змиорки и порция зеленчуци и докато продължаваше да ругае Фортескю, всичко това изчезна в бездънната му паст. След като изчерпа цялата си ненавист към съдията, сър Джон попи устни, облегна се на стената и се взря в монаха. Откъсвайки се от собствените си мисли за църквата си, Ателстан осъзна, че коронерът си е възвърнал доброто настроение и сега двамата най-после ще се съсредоточат върху изправилите се пред тях проблеми.

— Съдията прав ли беше?

— За кое? — попита Ателстан.

— За теб и брат ти.

Монахът се намръщи.

— До известна степен — да, но не мисля, че целта му беше истината. По-скоро искаше да ме нарани.

Кранстън кимна и извърна поглед. Той не харесваше монасите, но у Ателстан имаше нещо различно. Коронерът се вгледа в мургавото лице и в черната, оформена в тонзура коса на секретаря си. „Повече прилича на войник, отколкото на монах — помисли си той, след което въздъхна и попи потта от шията си. — Е, какво пък — всеки човек си има тайни; аз самият — също.“

— А какво мислиш за смъртта на Спрингал? — попита той. — Намираш ли нещо странно в нея?

Ателстан се наклони напред, подпирайки лакти върху коленете си.

— Има нещо странно, да — промърмори той. — Иконом убива господаря си и после се самоубива. Чиста работа. Всъщност има поне две странни неща. Първото е свързано с това, че всичко около двата смъртни случая изглежда ясно, а второто — с интереса на лорд Гонт към тях. Да, сър Джон, тук определено се крие някаква загадка, но дали ние ще успеем да я разрешим — един Господ знае!

— И това не е всичко, нали? — попита Кранстън, доволен, че е получил потвърждение на собствените си мисли.

— О, не — отвърна Ателстан, изправяйки се в стола си. — Явно смъртта на Спрингал представлява някаква заплаха за Гонт. Трябва да е така. Защо иначе регентът ще кара върховния съдия да говори с нас? За да подчертае важността на задачата, която ни възлага? За да изпита верността ни? — той стана. — Ако си приключил с яденето и пиенето, сър Джон, мисля, че вече е време да научим отговорите на тези въпроси.

Кранстън стана от масата, взе плаща си и го преметна през ръката си. После намести грамадния портупей около кръста си. От него висеше дълга и тънка уелска кама, затъкната в износена кожена ножница, и най-широкият меч, който Ателстан беше виждал. Монахът прехапа устни, за да не се разсмее. Кранстън се заклатушка през кръчмата, шумно сбогувайки се със съдържателя и съпругата му, които се суетяха около тезгяха в далечния край на помещението. Доброто настроение на коронера явно се беше върнало и Ателстан беше убеден, че го очаква един вълнуващ ден.

След посещението си в кръчмата двамата спътници отново тръгнаха нагоре по Чийпсайд. Вече беше ранен следобед и търговията беше в разгара си.

— Чудни шапки! — провикна се един продавач.

— Фуркети и игли за коса! — обади се друг. — Жартиери! Испански ръкавици! Копринени панделки!

— Заповядайте! — изкудкудяка една жена от някакъв покрит вход. — Колосване на яки! Най-фин лен!

Виковете на търговците се смесваха в демоничен хор, а по калдъръма трополяха множество опразнени след сутрешната търговия каруци, чиито собственици бързаха да се измъкнат от града, преди да забият вечерните камбани. Неколцина градски съветници, облечени в дълги мантии, обточени с кожа, търпяха подигравките на група контета, издокарани в златисти копринени одежди, окичени с евтини накити и ухаещи на още по-евтин парфюм. Откъм полята се зададоха неколцина конници със соколи върху китките. Хищните птици бяха задоволили жаждата си за кръв и сега кротко стояха под качулките си. Кранстън спря пред една бръснарница, попипвайки брадата и мустаците си, но после зърна купите с димяща кръв^[7] до стола и се отказа.

— Сър Джон, знаеш ли къде живее Спрингал?

Кранстън кимна и посочи към една къща.

— Ето там.

Ателстан спря насред крачка и хвана Кранстън за лакътя.

— Чакай малко, сър Джон — рече той и издърпа недоумяващия коронер в един тъмен вход.

— Какво има, послушнико?

— Аз съм монах, сър Джон, не послушник. Запомни го най-сетне. Член на проповядващия орден, основан от свети Доминик за подпомагане на бедните и образоване на непросветените.

Кранстън се ухили.

— Вземам си бележка. Е, какво има, монахо?

— Безпокоя се за разрешителното, сър Джон. Мисля, че трябва да го погледнем.

Коронерът направи гримаса и извади свитъка, който му беше връчил Фортескю. После счупи печата и отвори писмото.

— Нищо особено — заяви той, прочитайки го набързо. — Пише, че разполагаме с пълната власт да разследваме смъртта на сър Томас Спрингал и че ако не искат верността им към Короната да се подлага на съмнение, всички поданици на краля са длъжни да отговарят на въпросите ни — Кранстън внимателно се взря в Ателстан. — Чудя се дали в това число влизат и „Синовете на богаташа“…

Монахът вдигна рамене.

— Ти познаваш града по-добре от мен, сър Джон, и много добре знаеш, че всеки занаят си има своята гилдия и че всяка една от тях е изградена от по-малки общности. Предполагам, че „Синовете на богаташа“ е просто име, измислено, за да прикрие не толкова законните дейности на някои от богатите ни търговци. Освен това смятам, че те не целят измяна, а просто печалба.

Кранстън се ухили и излезе от входа.

— Да вървим тогава, верни доминиканецо! Да проверим какво още можем да научим!