Пол Дохърти
Пеещата галерия (11)

Глава десета

Ателстан посочи към вратата на стаята.

— Милорд Гонт, представете си, че зад тази врата спи някой скъп на сърцето ви човек.

Херцогът му хвърли убийствен поглед.

— Вратата е заключена, но вие трябва да събудите спящия в стаята. Как ще постъпите?

— Лесен въпрос! Първо ще се опитам да отворя вратата, а после ще започна да тропам и да крещя!

— Благодаря ви, ваша светлост. Лейди Ерменгилда, в онази съдбовна сутрин вие сте чули отец Криспин да се качва на втория етаж, за да събуди сър Томас. Кажете ми — какво точно се случи?

Старицата се беше досетила накъде бие Ателстан и лицето й донякъде беше изгубило арогантността си. Тя присви очи.

— Чух отец Криспин да се качва по стълбите и да натиска дръжката на вратата. След това стъпките му се отдалечиха. Впоследствие разбрах, че е отишъл да потърси сър Ричард.

— Е, отче, как ще ни обясните тази си постъпка? — попита монахът. — Качили сте се на втория етаж, за да събудите господаря си, натиснали сте дръжката на вратата, но след като не сте успели да отворите, сте отишли да извикате сър Ричард. Защо не направихте опит сам да събудите сър Томас? След като не сте могли да влезете в стаята и не сте чули отвътре нито звук, защо не потропахте по вратата и не извикахте името на господаря си, а веднага отидохте да събудите брат му?

— Защото в онзи момент това ми се стори най-доброто, което бих могъл да сторя.

— Но в него няма никаква логика! — възрази Ателстан. — Най-добре би било да потропате по вратата и да извикате името на сър Томас. Вие обаче не сте постъпили така. Сякаш сте знаели, че нещо не е наред.

Капеланът преглътна тежко, но погледът му остана спокоен.

— Какво намеквате, братко?

— В момента — нищо. Но нека продължим нататък. Значи сър Ричард се качва на втория етаж заедно с още някои членове на домакинството и вратата бива разбита. Какво открихте в стаята?

— Господаря ми, сър Томас Спрингал, проснат мъртъв върху леглото си — отвърна капеланът.

— Какво се случи после? Опишете ми подробно.

— Приближих се до тялото, за да го огледам.

— Не е вярно! — хвърли се напред сър Ричард. — Аз огледах тялото! Ти влезе в стаята с мен, но аз огледах тялото!

— А какво направихте вие, отче? — продължи Ателстан.

— Ами нищо, просто си стоях там.

— Не, направили сте нещо друго.

— А, да. Вдигнах винената чаша и я подуших. После я отнесох до прозореца, за да я огледам по-добре, тъй като миризмата ми се беше сторила странна.

— И отивайки до прозореца, сте минали покрай масичката за шах, нали? Какво направихте после?

— Обявих, че виното е било отровено. Останалото ви е известно.

— А как бяхте облечен?

— Нали ви казах. Преди това бях излизал навън.

— Тоест носели сте ръкавици, така ли? А плащ?

— Да, да, носех.

— А сега нека аз ви кажа нещо, отче — рече Ателстан. — Ръкавиците неслучайно са били на ръцете ви. Носели сте ги с цел. Сър Томас вече е бил мъртъв, когато сте се качили в стаята му. Вие сте нагласили нещата така. Виното не е било отровено. Вие сте сипали отровата в чашата, когато сте я отнесли до прозореца. Докато сте минавали покрай масичката за шах пък, сте взели оттам една фигурка — офицер, който е бил обилно намазан с отрова.

Лицето на отец Криспин побеля като сняг. Неспособен да отвърне на обвиненията на монаха, той само поклати глава.

— Ето какво се е случило — продължи Ателстан. — Следобеда преди пиршеството вие сте предизвикали господаря си на партия шах. Вложили сте целия си майсторлък и сте успели да го притиснете. Прекъснали сте играта точно преди вечерята. Знаели сте, че сър Томас не обича да губи — вие сам ни го казахте — и че ще продължи да премисля ходовете, така че когато подновите играта, да се опита да се измъкне от капана, който сте му заложили. И така, докато останалите са слизали към салона, вие сте се качили в стаята на сър Томас, избрали сте една шахматна фигурка и обилно сте я намазали с отрова. Малко по-късно Брамптън е занесъл чашата с вино.

— След празненството сър Томас се е върнал в стаята си, заключил е вратата и е направил онова, което всеки добър играч на шах би направил — застанал е пред шахматната дъска и е започнал да мисли как да се справи със ситуацията, в която сте го поставили. И така, господарят ви е вдигнал офицера — фигурата, която сте заплашвали — и е започнал да го мести по дъската, опитвайки се да намери изход. Същевременно — като всеки потънал в размисъл човек — току е вдигал пръсти към устните си, без да си дава сметка, че по този начин малко по малко се самоотравя. Всъщност цялата работа едва ли е отнела много време — отровите, които сте купили от аптекаря, са били доста силни. В един момент сър Томас се е почувствал зле, така че е оставил шахматната дъска и си е легнал в леглото, където по-късно е издъхнал.

— На следващата сутрин — тъй като сте знаели, че ще ви се наложи да пипнете отровената фигурка — сте си сложили ръкавици и сте се качили в стаята на господаря си. Но за да бъдете сигурен, че вината ще падне върху Брамптън, е трябвало да си осигурите и свидетели. Тъкмо затова сте отишли да повикате сър Ричард. И така, братът на господаря ви и някои други членове на домакинството влезли с вас в спалнята на сър Томас и, както може да се очаква от хора, разбили вратата на нечия стая и открили обитателя й мъртъв, се събрали около трупа. Междувременно вие сте прибрали шахматната фигурка, сложили сте отрова в чашата за вино и сте я върнали обратно на масичката до леглото.

— След това чашата била набедена за оръдие на убийството и вината била приписана на Брамптън.

Изведнъж капеланът дойде на себе си.

— Това е абсурдно! — рече той. — Откъде съм можел да бъда сигурен, че сър Томас ще пипне шахматната фигурка?

— О, можели сте и още как! — намеси се Кранстън. — Нали тъкмо вие ни казахте, че сър Томас не е бил в състояние да се откъсне от шахматната дъска. И че единствените хора, докосвали се до чашата, преди да се установи, че в нея има отрова, са били Брамптън, сър Томас и самият вие.

— В такъв случай вероятно смятате, че съм отговорен и за смъртта на Брамптън, така ли?

— О, да — продължи коронерът. — Моят верен помощник тук установи, че след началото на празненството Брамптън се е върнал в стаята си. Икономът се е чувствал засегнат от обвинението на сър Томас, че се е ровил сред личните му документи. Разбира се, Брамптън не е правил нищо подобно. Вие сте се ровили сред онези книжа. Все едно, това е тема, на която ще се върнем по-късно. По-важното в момента е, че вие сте упоили Брамптън.

— Упоил ли съм го? — прекъсна го ядно капеланът. — Брамптън не беше упоен! Това са пълни глупости!

Отец Криспин се огледа наоколо, очевидно търсейки подкрепа, но Ателстан забеляза, че останалите вече започват да се отдръпват от него. Съдия Фортескю беше приковал поглед в масата, по устните на Гонт играеше усмивка, а младият крал изглеждаше изцяло погълнат от ставащото. Кранстън поклати глава.

— Няма смисъл да лъжете, отче! — кресна той. — Много добре знаете, че онзи ден Брамптън е бил мъртво пиян. Един слуга ни увери, че е било така. А вие, лейди Изабела, не ни ли казахте, че след като съпругът ви е наредил да отворят бъчва от най-доброто ви бордо, лично сте изпратили една чаша на Брамптън в знак на помирение?

— Да, така беше — промърмори тя. — Всъщност не! Вярно е, че аз изпратих чашата в стаята на Брамптън — вдовицата посочи към капелана, — но я наля ти, отче! Идеята беше твоя! Явно си сипал нещо във виното! — възкликна тя.

— Същата нощ — намеси се Ателстан, — след като останалите членове на домакинството са си легнали, отец Криспин се е качил в стаята на Брамптън. Вие сте силен мъж, отче, а икономът е бил дребен и лек, пък и стаята му е била много близо до стълбите към тавана. И така, вие сте измъкнали Брамптън от леглото му, качили сте го на тавана, сложили сте го на масата, завързали сте предварително подготвената примка около врата му и сте го оставили да се обеси, дано Господ се смили над душата му! Когато горкият иконом е осъзнал какво става, той се е опитал да се освободи от въжето, но вече е било твърде късно. После дъхът му е секнал завинаги и неопростената му душа е отлетяла в мрака.

Ателстан се приближи до капелана и застана над него.

— Затънал сте до шията в грехове, отче — промълви той. — Душата ви е ранена, белязана с аления цвят на греха. Както и да е, при убийството на Брамптън сте допуснали една грешка. Забравили сте да му обуете ботушите! — Ателстан се наведе и доближи лицето си до това на капелана. — Но да речем, че по някаква причина икономът се е качил на тавана бос. Подът беше мръсен и навсякъде по него се виждаха парчета стъкло, а петите на Брамптън бяха чисти и по тях нямаше никакви наранявания. Защо ли? Защото краката му не са се докосвали до пода!

— Веши също е бил убит, нали? — попита лейди Изабела.

— Да — отвърна Ателстан. — И знаете ли защо? Веши е бил един от хората, които са влезли в стаята на съпруга ви, след като вратата е била разбита. В един момент, след като отец Криспин е бил взел отровената фигурка, за да я почисти, търговецът явно е погледнал към шахматната дъска…

— Разбира се! — извика лейди Ерменгилда. — Затова непрекъснато повтаряше, че били само трийсет и една. Забелязал е, че една от фигурките липсва! Веши все точеше лиги по Сирийците!

— После обаче фигурката се е появила отново — продължи Ателстан, — което само го е объркало още повече. Все едно, убиецът не е можел да рискува Веши да сподели подозренията си с някого и ето как наблюдателността на търговеца му е коствала живота.

— Един Господ знае как сте успели да извършите това убийство! — изрева Кранстън. — Червенокосата проститутка може да е била някоя, на която сте платили, за да изиграе ролята на примамка, а може да сте били и самият вие, преоблечен като жена. Дали ако се разровим сред вещите ви, няма да открием червена перука и рокля, а? Но ето че пак сте допуснали грешка. Упоили сте Веши или пък сте го ударили по главата, а после сте го обесили под един от сводовете на Лондонския мост. Естествено, надявали сте се никому да не мине през ума, че предвид нивото на водата в онзи момент подобна смърт би била невъзможна.

— Чакайте! — извика отец Кристин. — Твърдите, че отровата е била у мен, макар да ви е известно, че дама, отговаряща на описанието на лейди Изабела, е купила същата отрова от аптекаря Саймън Форман!

— Да — рече Кранстън, — и това е третата ви грешка, отче. Вярно, че с лейди Изабела обсъждахме този въпрос, но тогава вие не бяхте в стаята! Не помните ли, че помолихме останалите, включително вас, да излязат? Сър Ричард, лейди Изабела, ще потвърдите ли?

Двамата кимнаха.

— А впоследствие да сте споделяли с капелана за какво сме си говорили?

Тайните любовници поклатиха глави.

— От друга страна, не може да си подслушал разговора — обади се лейди Ерменгилда. — Знам го, защото самата аз се опитах да разбера какво става, навъртайки се покрай вратата на салона, но не чух нищо!

— От всичко това, отче, се налага един-единствен извод — обади се Ателстан. — Тези неща са ви известни, понеже самият вие сте се преоблекли като лейди Изабела, скрили сте главата си под червена перука и качулка и сте отишли в Найтшейд Хаус, за да купите отровата — той отпи от чашата си с вино. — И това ви достави удоволствие, нали?

Капеланът отказа да отговори.

— Но как е възможно? — извика лейди Изабела.

— О, отец Криспин е обмислил всичко до най-малката подробност. За да даде тласък на цялата история, е поставил едно от копчетата на Брамптън близо до ръкописите на съпруга ви. Естествено, имало е риск отровата да бъде проследена…

— И затова лукавият капелан е решил да набеди вас, лейди Изабела! — довърши Кранстън. — В крайна сметка фактът, че сте изневерявали на съпруга си с брат му, ви е правел идеалната заподозряна!

Вдовицата извърна поглед, а отец Криспин скри лицето си в ръце. Лейди Ерменгилда се обърна към Кранстън и злобно го изгледа.

— Явно не сте чак такъв глупак, коронере. Но въпреки това май забравихте някои неща. Ако синът ми беше докосвал отровената шахматна фигурка, по ръцете му нямаше ли да има следи? И как си обяснявате смъртта на Алингам?

Ателстан сведе очи към капелана. Отец Криспин вдигна глава и отвърна на погледа му, без да мига.

— Да не забравяме, че за телата на сър Томас Спрингал и мастър Алингам се погрижи именно нашият убиец — рече монахът, — което значи, че преди да ги помаже с миро, той спокойно е можел да измие ръцете им.

— Точно така! — прошепна сър Ричард. — Мъртъвците бяха миропомазани веднага!

— Затова не открихме никакви следи — продължи непринудено Ателстан. — Но вие сте престъпник, отче. Коварен убиец. И ние знаем защо сте се превърнали в такъв. Помните ли младия паж, който падна през прозореца? Сър Томас го е харесвал, но после ви е спипал да съчинявате любовна поема за него. Не се опитвайте да отричате, видяхме я. Та подозирам, че вие сте се опитали да прелъстите момчето, но нещо се е объркало. Кажете ни, отче, пажът сам ли скочи от прозореца, или вие го бутнахте?

Капеланът хвърли гневен поглед на Ателстан, но запази мълчание.

— Предполагам, че сър Томас е знаел истината, но не е смеел да ви обвини публично. В крайна сметка той също е бил содомит като вас. Разбира се, бидейки капелан, вие сте имали достъп до тайните на другите. Затова сър Томас е решил да ви отмъсти чрез дърворезбата за коронацията, която после е щял да окачи в параклиса в дома си — монахът погледна към сър Ричард. — Помните ли какво беше изобразено на нея?

— Обущар, влачен от дяволи.

— А поглеждали ли сте към стъпалата на обущаря?

— Не.

Кранстън тропна с тока на ботуша си по пода.

— Горкият отец Криспин, който все куцука наоколо, използвайки недъга си като параван! Когато реши обаче, той винаги може да си сложи ботушите с висок ток и не щеш ли — да ходи като всеки един от нас! Нали така, капелане? В деня на смъртта на Алингам пък бяхте излезли на езда, прав ли съм?

Отец Криспин не обърна внимание на обвинителните думи на коронера.

— Сър Джон казва истината — поде историята Ателстан. — Един капелан спокойно може да снове наоколо, без да буди подозрения, независимо дали отива в спалнята на господаря си, за да намаже с отрова шахматна фигурка, разхожда се из къщата посред нощ, мъкнейки клетия Брамптън, или пък си казва молитвите в „Сейнт Мери льо Боу“… Между другото тъкмо там отец Криспин се е преоблякъл като проститутка, преди да тръгне да търси Веши из публичните домове покрай реката — монахът замълча, хвърляйки бърз поглед към Фортескю. — В един момент от разследването казах на сър Джон, че убийците са повече от един, и в известен смисъл бях прав. У вас действително живеят двама души, отче — един куцукащ капелан и един коварен убиец.

Съдията така беше пребледнял, че изглеждаше сякаш всеки момент ще повърне.

— Разбира се — продължи Ателстан, — имали сте и съучастник. Някой, когото сте срещнали на трапезата на господаря си. Някой, който е можел да ви каже къде се намираме двамата със сър Джон, за да изпратите по петите ни убийци. Нали си спомняте онзи човек от Евангелието, който твърдял, че името му е Легион, понеже бил обладан от много бесове? Та той със сигурност би ви се възхитил, отче. Тъй като вие сте убивали не само за отмъщение и печалба, но и защото ви е било приятно!

— Това какво общо има с дърворезбата в двора на Спрингал? — намеси се Гонт.

Ателстан се обърна към сър Ричард.

— Трябваше да я огледате по-внимателно, сър — отбеляза той. — И особено обущаря, който — със своето деформирано стъпало — изключително много прилича на нашия отец Криспин.

Монахът не обърна внимание на ахването на лейди Изабела. Вместо това погледна към младия крал Ричард, който се взираше неотклонно в капелана. Гонт пък наблюдаваше Фортескю с крайчеца на окото си.

— Отче, ще ни кажете ли кой е светецът покровител на обущарите?

Ателстан нямаше как да не се възхити от самообладанието на отец Криспин, чието изпито лице дори не трепна.

— Хайде, отче, много добре знаете! Свети Криспин! Отбелязваме празника му през октомври. Сър Томас е искал да ви се подиграе. Обидата му към вас е щяла да обиколи цял Лондон, а после е щяла да боде очите ви всеки път, щом влезете в малкия параклис в къщата му. Един ден пък някой по-проницателен човек дори е можел да забележи приликата с вас. Алингам определено я е забелязал и е започнал да се чуди, нали така, отче? Освен това си е спомнил манията на Веши по числото трийсет и едно…

Кранстън се оригна и — сякаш беше забравил, че се намира в присъствието на кралска особа — стана на крака, без да е получил разрешение.

— Помощникът ми е абсолютно прав — заяви той тържествено. — Тъкмо затова нашият отровител е нанесъл и следващия си удар. Не е ли вярно, отче? В случая със сър Томас нарочно сте смесили отровите, които сте купили от Форман, за да бъдете сигурен, че всички ще усетят миризмата на чашата и ще обвинят Брамптън. При Алингам обаче е трябвало да действате другояче; трябвало е да използвате отрова, която не е лесно да се проследи. И така, след като се е наобядвал, търговецът се е върнал в стаята си и си е легнал да поспи. Онова, което не е знаел обаче, е, че дръжката на вратата му е била обилно намазана с отрова…

За миг Кранстън замълча, за да напълни чашата си отново, но ръката му трепереше и част от виното се разля върху масата. Коронерът обаче, който беше в стихията си и освен това беше решен да се подкрепи, не даваше и пет пари.

— С по-нататъшните ми заключения ще ви запознае брат Ателстан — заяви той надуто.

Монахът прикри усмивката си. Кранстън беше забавен, но капеланът с неговото сурово лице, този вълк в овча кожа, далеч не беше.

— Първо, Алингам имаше нервен тик. Спомняте ли си? Ръцете му току се устремяваха към устните му, пърхайки нагоре-надолу като пеперуда. По време на последния му сън отец Криспин вероятно го е бил заключил в стаята му. Когато Алингам се е събудил и е открил, че няма ключ, той се е разтревожил и се е опитал да отвори вратата. Разбира се, през цялото време е притискал покритите си със смъртоносна отрова пръсти към устата си. В един момент, когато вече му е станало зле, търговецът се е върнал в леглото си, където е изгубил съзнание и е умрял. По-късно отец Криспин се е постарал да присъства на разбиването на вратата и е хвърлил ключа на пода. Разбира се, останалите са решили, че е паднал, докато са се опитвали да влязат в стаята. Капеланът пък се е престорил на ни лук ял, ни лук мирисал и дори е задал логичния въпрос: ако на Алингам му е призляло, защо не се е опитал да излезе от стаята си? Странно, но докато се е опитвал да отвори вратата, нашият убиец е държал в ръката си кърпичката, която по-рано е използвал, за да попие виното, което е разлял. Престорил се е, че така може да хване дръжката по-здраво, но истинската му цел е била да почисти отровата — Ателстан бръкна под расото си и извади мръсното парче плат, което беше измолил от перачката. — Ето я и самата кърпичка.

— Невъзможно! — извика Фортескю.

— Млъквай! — изкрещя му ядно капеланът. — Да не си гъкнал, идиот такъв!

— Защо да е невъзможно? — намеси се Кранстън. — И не е ли странно, че си спомняте какво се е случило с някаква си кърпичка?

Ателстан затаи дъх. Дали щеше да последва признание?

— Направих единствено онова, за което ме помоли той — прошепна отец Криспин.

— Кой? — попита тихо Кранстън.

— Фортескю, разбира се!

Съдията, чието лице беше побеляло от ужас, вдигна поглед.

— Помолих капелана да научи тайните на сър Томас. Не съм планирал убийство.

— Може би не сте — обади се Ателстан, — но съучастникът ви, отец Криспин, е планирал. Капеланът е изпълнил молбата ви и опитвайки се да се добере до тайните на господаря си, се е разровил сред документите му. Това, разбира се, не е убягнало от зоркия поглед на сър Томас, но вината е паднала върху Брамптън. Въпреки това отец Криспин е трябвало да се отърве от Спрингал, тъй като златарят и икономът му е можело да се разберат помежду си и да започнат да задават въпроси. Отговорността за убийството пък е щяла да бъде лепната на „самоубилия се“ Брамптън и така пътят ви към тайните на сър Томас е щял да бъде разчистен.

Изведнъж Джон Гонт се изправи.

— Изпълни задълженията си, коронере! — заповяда той.

Кранстън се заклатушка към другия край на масата.

— Отец Криспин, в името на краля ви арестувам по обвинение в измяна, убийство и действия в ущърб на Короната!

Капеланът просто го изгледа студено и не трепна дори когато якият страж, повикан от Гонт, завърза ръцете му зад гърба.

— Чакайте!

Ателстан се приближи до Фортескю. Междувременно забеляза, че Бъкингам се е разтреперил от страх, а по лицето му се стичат струйки пот. Хилавият млад секретар никога нямаше да забрави този ден.

— Съдия Фортескю — прошепна Ателстан, — вие заемате възможно най-високия пост в съдебната ни система. Кажете ми — кое ви накара да постъпите така? Жаждата за власт, богатството или пък желанието да контролирате регента? Знаели сте, че Спрингал крие някаква голяма тайна и при едно от посещенията си в къщата му сте влезли в съюз с личния му капелан, с този дявол в човешки образ.

Фортескю се опита да отговори, но думите заседнаха в гърлото му.

— Не знаете ли, че когато човек сключи сделка със сатаната, той губи душата си?

— Аз не съм убивал никого — промърмори съдията.

Ателстан отново се обърна към отец Криспин.

— Вие убихте пажа на име Юдо, нали? И пак вие изпратихте онези убийци след сър Джон и мен, прав ли съм? Освен това вие сте били червенокосата жена в аптеката, както и проститутката от крайбрежния бардак.

Капеланът се засмя и се изплю в лицето на Ателстан.

— Можете да ме попитате за тора в ада, братко! — изписка той. — Където и двамата ще танцуваме с дявола!

Капеланът все още се разтърсваше от лудешки кикот, когато вратата се затвори зад гърба му.

— Не съм планирал убийство. Признавам си, бях любопитен, но не съм убиец — заяви Фортескю, надигайки се от стола си.

— До четирийсет и осем часа — извика Гонт — ще изпратя в къщата ти войници, Фортескю! Ако дотогава не си напуснал кралството, ще те арестувам за измяна и ще те хвърля в затвора, където ще гниеш, докато не събера достатъчно доказателства срещу теб!

Съдията се изниза от стаята.

Ателстан забеляза капчиците пот по лицето на херцога, както и гнева в очите му, и умолително се взря в Кранстън.

— Сър Ричард Спрингал, лейди Изабела — излая коронерът, — за вас сега е най-добре да съберете членовете на домакинството си и да заминете. А ако все още ви озадачават библейските текстове, които сър Томас е цитирал пред вас, разгледайте колоните на леглото му, което осквернихте!

И така, търговецът, вдовицата, тревожният Бъкингам и вече не толкова високомерната лейди Ерменгилда побързаха да си тръгнат, ужасени от страховитите неща, които бяха видели и чули. Кранстън ги последва в коридора и прошепна някаква заповед на стража, който стоеше там. Когато коронерът се върна в стаята, младият крал се изправи на крака и попита:

— Е, сър Джон, кажи ми — каква беше тайната на златаря?

— Племеннико! — извика Гонт. — Извинете, ваша милост — запъна се той, — но мисля, че трябва да си вървите. Тези въпроси не са за млади умове като вашия.

Ричард се обърна — по слабото му, бледо лице беше изписана решителност.

— Настоявам, ваша милост — продължи Гонт. — Сър Джон, брат Ателстан, забранявам ви да казвате и дума!

Младият крал тръгна към вратата. После хвана дръжката с облечените си в ръкавица пръсти, но изведнъж спря и направи знак на Ателстан да се приближи. Монахът се подчини и се наведе, за да може Ричард да му прошепне нещо в ухото.

— Когато порасна — просъска той, — ще те направя игумен, братко! А ти пък ще застанеш на моя страна, когато…

— Когато какво, ваша милост? — попита Ателстан тихо.

Ричард почти прилепи устните си до ухото на монаха.

— Когато убия чичо си! — прошепна той.

Ателстан се взря в детските и същевременно смразяващи очи на краля. Ричард се усмихна и го целуна по бузите, след което се промуши през полуотворената врата, сякаш беше обикновено момче, отиващо да си играе. Монахът се изправи и затвори вратата.

— Какво ти каза младият крал, братко?

— Нищо особено, милорд, просто някаква детинска закачка.

Гонт се ухили и протегна ръка.

— Договора, моля! У теб е, нали?

— Да, милорд.

Херцогът щракна с пръсти.

— Дай ми го!

И така, Ателстан му подаде договора заедно с любовната поема. Гонт внимателно разгледа двете парчета пергамент, а после ги смачка и ги хвърли в огъня, наблюдавайки как пламъците ги превръщат в черна пепел.

— Знаете ли какво пишеше в договора?

Кранстън прехапа устни и замълча.

— Да, милорд, знаем — отвърна Ателстан и без да го е грижа, че не е получил покана, седна, — но вече сме уморени и затова ще ви кажа, че съдържанието на документа въобще не ни засяга. Преди четиринайсет месеца, когато Черния принц — вашият брат, бащата на младия крал — лежеше на смъртен одър, двамата със сър Томас Спрингал сте се споразумели той да ви отпусне средства за набирането на войска. Като залог вие сте предложили кралските скъпоценности — пръстена, държавата^[1], скиптъра и короната на Едуард Изповедника. Тези неща обаче не са били ваши, за да се разпореждате с тях. Ако в онзи момент брат ви и баща ви бяха разбрали или дори само заподозрели какви ги вършите, като нищо можеше да изгубите главата си! И опасността още не е преминала — ако членовете на Камарата на общините научат за това сега, те ще ви заподозрат в заговор срещу краля. Благородните ви братя пък, както и другите велики лордове — Глостър и Аръндел, направо ще ви разкъсат на парчета!

— Бях обезпокоен — отвърна неуверено Гонт. — Брат ми умираше, баща ми беше налегнат от старческо слабоумие, а младият Ричард все боледуваше. Това кралство има нужда от стабилно управление. Да, ако обстоятелствата го бяха наложили, щях да поема короната.

— А сега, милорд? — попита Кранстън.

— Сега съм покорен слуга на краля — отвърна херцогът веднага. — Задължен съм ти, сър Джон. Няма да забравя това, което направи за мен.

— В такъв случай, милорд, пожелаваме ви лека нощ.

— Сър Джон — провикна се Гонт след тях, — пак ще си поговорим по този въпрос. А ти, брат Ателстан, можеш да поискаш всякаква услуга от мен.

— Да, милорд. Бих искал да ми отпуснете малко средства за църквата ми, както и да осигурите издръжка за бедната вдовица на гробокопача Хоб.

Регентът се ухили.

— Каква нищожна цена за огромната услуга, която ми направи! Все едно, обади се на служителите ми и те ще сторят за теб каквото поискаш.

И така, Ателстан и Кранстън минаха по вече празните коридори на двореца Савой, прекосиха благоуханната градина и се озоваха на брега на реката.

Монахът уморено потърка очи.

— Убиецът сбърка, но и ние сбъркахме, сър Джон. Предполагам, че отец Криспин е изчакал да настъпи отлив и чак тогава е окачил трупа на Веши под моста.

— Но нали ни каза, че по това време е бил навън?

— Тъкмо в това се състои грешката ни, коронере. Така и не го попитахме кога се е върнал. Не че това щеше да направи впечатление на някого в къщата на Спрингал… Сър Ричард и лейди Изабела са били погълнати от самите себе си, докато Алингам е водел самотното си съществуване. Пък и съм сигурен, че капеланът си е имал начини да се вмъква и измъква от голямата къща, без да бъде забелязан.

— Мислиш ли, че ще го обесят? — попита Кранстън.

Ателстан поклати глава.

— Фортескю го е накарал да се добере до тайните на сър Томас, но после, както знаем, нещата са излезли извън контрол. Сега съдията ще постъпи на служба в някой чужд двор, а отец Криспин, бидейки духовник, вероятно ще бъде затворен в някой манастир, където ще плаща за греховете си до края на живота си — монахът се прекръсти. — Гонт няма да посмее да се разправи публично нито с Фортескю, нито със злия капелан. Подозирам обаче, че до година и двамата ще бъдат сполетени от някое нещастие, след което ще се изправят направо пред Божия съд — изведнъж той си спомни за Бенедикта и извика. — Сър Джон! Какво стана със съпругата ти? Ами с Бенедикта?

Кранстън се обърна към секретаря си и лукаво го изгледа.

— Помолих началника на стражата — отвърна той — да накара двама от хората си да изпратят лейди Мод до дома ни. Бенедикта, разбира се, беше поканена да отиде с нея, но дали го е сторила, или не…

Ателстан се взря в небето, обагрено в кървавочервено от залеза, и усети как вечерният ветрец разхлажда лицето му. После се замисли за убийците, затънали до шия в жаждата си за власт и в престъпленията си. Ами неговата душа? Не беше ли и тя окъпана в кръв? Нима той също не беше съгрешил?

— Какво ще правим сега, братко? — прекъсна разсъжденията му Кранстън.

Ателстан погледна към дебелото, но дружелюбно лице на коронера, видя благата му усмивка и мътните му очи, пълни със състрадание.

— Ти си добър човек, сър Джон.

Коронерът извърна поглед.

— Сега ще ти кажа какво ще правим — продължи Ателстан, хващайки го за лакътя. — Ще празнуваме!

След тези думи монахът поведе сър Джон към най-близката кръчма, а когато влязоха вътре, се постара да се настанят на най-хубавите места до прозореца. После вдигна ръка и повика кръчмаря.

— Искам кана от най-доброто ви бордо и две дълбоки чаши. С приятеля ми смятаме да се напием!

Щом чу това, сър Джон плесна с ръце и ахна от радост. И така, двамата с Ателстан цяла вечер се наливаха като невидели, докато най-сетне не чуха как започнаха да бият камбаните в полунощ и не видяха звездите да изгряват на небето. Чак тогава се заклатушкаха обратно към топлата и уютна къща на Кранстън в града. Когато ги видя, лейди Мод изписка, че била чувала доброто зърно да се разваля сред трънаци, но не и добрите мъже да пропадат в компанията на монаси! Сър Джон й нареди да мълчи и заяви, че щял да се откаже от ейла и да стане доминиканец. На устните му още грееше блажена усмивка, когато умората го налегна и той буквално се строполи на пода. Тогава лейди Мод приклекна до грамадното му туловище и шепнейки му нежно, се постара да го разположи възможно най-удобно за през нощта. „Любовта е странно нещо — помисли си Ателстан — и може да приеме толкова много форми!“

Късно на следващата сутрин Ателстан се върна в църквата си с натежала глава и се зае да отслужи утренята, макар че в нефа нямаше никого. Какво ли се беше случило с Бенедикта, питаше се той. За съжаление куражът не му беше стигнал, за да попита лейди Мод. Той тъкмо довършваше един псалм, когато вратата зад него изведнъж се отвори. Монахът знаеше, че в дъното на църквата е застанала Бенедикта и — както обикновено — се е подпряла на колоната там. Вдовицата извика името му тихо, после повтори, но Ателстан не се обърна. После той чу стъпките й да се отдалечават и вратата да се затваря след нея, и си спомни думите на поета: „Когато сърцето ти страда, светът се разпада, но никой не чува и звук“.

 

 

Игуменът дойде на посещение при Ателстан, появявайки се внезапно като крадец в нощта. Първоначално той беше отишъл при Кранстън, за да го попита как се справя монахът, но вместо да му отговори, добрият коронер беше решил да го доведе направо в Съдърк. Разбира се, за да го предупреди за скорошното пристигане на игумена, сър Джон беше изпратил при Ателстан Уолт, сина на палача Лайънъл. И така, монахът набързо хвана на работа неколцина енориаши, което не беше кой знае колко сложна задача, като се има предвид, че те непрекъснато се мотаеха покрай стълбите на църквата, заети с греховните си дейности.

Проститутката Сесили измете и изми покрития вход, а Уоткин се постара да почисти поне част от мръсотията в нефа и освен това напълни съдовете за светена вода, от които децата обичаха да пият. Ателстан тъкмо беше приключил една проповед, в която се казваше, че всички мъже и жени били Божии цветя, независимо че някои били рози, а други — диви зюмбюли. По този начин монахът се беше надявал да убеди енориашите си, че Господ обича различията им и че една градина, пълна с рози, може да е както много приятна, така и много скучна. Изобщо проповедта не беше никак лесна, пък и допълнително се усложняваше от факта, че Бенедикта през цялото време стоя коленичила в краката на Ателстан, вперила в него прекрасните си очи. Ако не бяха бръчиците от смях покрай устата й, вдовицата щеше да изглежда досущ като света Агата, помисли си той.

Най-после игуменът пристигна заедно с цялата си свита. Кранстън беше абсолютно трезвен и седеше върху коня си като някой мъдър съдия. Енориашите на Ателстан се скупчиха около новодошлите. Орм, един от многото синове на Уоткин, си мислеше, че игуменът е папата, но после проститутката Сесили заяви, че бил епископът. И така, Ателстан разгони тълпата и въведе гостите си в църквата, оставяйки Крим и Дайк да пазят конете. Хората на игумена явно намираха обстановката за много забавна, така че не мина много време, преди църковният иконом да се разсмее на жалките опити на Ателстан да превърне това окаяно място в Божи дом. „Но пък кого ли го е грижа за мнението му?“ — рече си монахът. Може би някой трябваше да напомни на този високомерен духовник, че в крайна сметка всичко е започнало в едни прости ясли във Витлеем. Е, поне игуменът се държа мило. Той седна срещу Ателстан на една от двете църковни пейки и внимателно го разпита с какво се е занимавал през последните няколко месеца. Кранстън се разположи до него и впери поглед в тавана. Игуменът изслуша монаха, след което взе ръката му в своята.

— Братко Ателстан — рече той, — ако желаеш, вече можеш да се върнеш в манастира. Покаянието ти приключи — той се обърна към коронера. — Ти какво мислиш, сър Джон?

Кранстън се усмихна и вдигна рамене.

— Мисля, че повече го бива за свещеник, отколкото за мой секретар! — пошегува се той. — Да, най-добре е да се върне в манастира.

Сър Джон избегна погледа на Ателстан.

И така, игуменът кимна, изправи се и потупа монаха по рамото.

— Трябва да отида на още едно място — рече той. — Сър Джон беше така добър и предложи да ме придружи. Няма да ходим далеч, така че до час ще се върнем. Междувременно ти си помисли и подготви отговора си.

След тези думи игуменът излезе от църквата, а черно-бялото му расо се развя зад гърба му. Кранстън се заклатушка след него и дори не погледна назад. Миг по-късно Ателстан го чу да крещи на проститутката Сесили, че колкото и хубав задник да има, пак трябва да слезе от седлото му! Хората на игумена, които и без това бързаха да си тръгнат, нямаха нужда от повторна покана. Когато тропотът от копитата на конете им заглъхна, монахът нареди на Уоткин да пази на вратата и да не го безпокои.

— Напускаш ли ни, отче? — попита мъжът разтревожено.

Ателстан не можа да му даде отговор. Вместо това затвори вратата, залости я и отиде да седне на стъпалата към олтара. Как трябваше да постъпи? От една страна, му беше приятно, че игуменът е дошъл да си го прибере, но от друга, какво щеше да стане с енориашите му? Най-малкият син на Уоткин, Едмънд, беше умно момче и ако получеше подходящо образование, като нищо можеше да стане чиновник. А какво щеше да прави проститутката Сесили, ако не беше той да й плаща, за да чисти църквата? Ами Бенедикта? Монахът затвори очи и се опита да прогони лика на вдовицата от мислите си. После се помоли за някакъв знак. Добрият Господ трябваше да го напъти, нали? Когато отвори очи, Ателстан забеляза свещта, която Бенедикта винаги палеше пред статуята на Девата. Той се приближи до нея и се взря в основата й. Едва тогава забеляза цветето — малка бяла роза, и разбра, че е получил отговора на въпроса си.

 

 

Когато игуменът и хората му се появиха откъм улицата и спряха пред църквата, Ателстан вече ги очакваше. Без да обръща внимание на сърдития поглед на Кранстън, той хвана юздите на коня на игумена и вдигна очи към благото му лице.

— Реши ли какво ще правиш, братко Ателстан?

— Да, отче — отвърна монахът. — Бих искал да остана тук и да докажа, че освен добър свещеник мога да бъда и добър секретар на коронера!

— Сигурен ли си, братко?

— Да, отче, сигурен съм.

Игуменът се усмихна.

— Така да бъде — прошепна той, след което благослови Ателстан, сбогува се с него и пришпори коня си напред.

Монахът изчака тропотът на конски копита да заглъхне и чак тогава погледна към Кранстън, който тайничко попиваше очи с ръкава си.

— Да му се не види, братко! — изрева той. — Досега не бях стоял трезвен толкова дълго! Вече ми е толкова горещо, че дори очите ми се потят! — коронерът дяволито погледна към Ателстан. — Какво ще кажеш да се подкрепим, а?

— Господ да ни е на помощ! — промърмори монахът и се заизкачва по стъпалата на църквата, оставяйки сър Джон да беснее зад гърба му.