Пол Дохърти
Пеещата галерия (6)

Глава пета

В момента, в който Ателстан заобиколи църквата, той видя коронерът да стои до Филомел. Старата кранта беше оседлана и готова за път. Кранстън се ухили.

— Добро утро, братко! — извика той колкото му глас държи. — Конят и багажът ти са готови — сър Джон вдигна дисагите на монаха. — Сложил съм ти пера, дъска за писане и пергамент. Освен това се уверих, че мастилницата ти е добре затворена, така че ако се разлее, не се сърди на мен.

Ателстан, който все още се чувстваше потиснат след посещението си при съпругата на гробокопача Хоб, подмина коронера и влезе в малката си къща, състояща се от две стаи. Кранстън нахлу след него като неприятно въздушно течение, изпълвайки помещението с туловището си.

— Сериозно, братко! — изрева той, оглеждайки се наоколо. — Трябва да си осигуриш малко повече комфорт тук. Имаш ли вино?

Ателстан посочи към някаква пръстена кана и с удоволствие проследи как Кранстън отпива една грамадна глътка, след което — с лилаво като слива лице — изтичва до вратата, за да я изплюе.

— Да му се не види, човече! — озъби се той. — Толкова си го разредил, че е останала само вода!

— Свети Доминик — кисело отвърна Ателстан, — чиято мъдрост е неоспорима, е постановил, че неразреденото вино не е за монаси — той потупа Кранстън по шкембето. — А може би не е и за кралски коронери!

Сър Джон се изправи и погледна Ателстан отвисоко.

— Аз пък постановявам да ме придружиш до Чийпсайд и по-точно до кръчмата „Мечката и чепатата тояга“. Знаеш ли я?

Ателстан поклати глава, а сърцето му се сви.

— Няма да се напивам, не бой се — ухили се Кранстън. — Просто ще седнем и аз ще ти опиша как е бил убит Веши. Вече съм убеден, че търговецът не е отнел живота си сам.

— А аз, милорд коронере, ще те убедя, че Едмънд Брамптън, иконом на сър Томас Спрингал, не се е обесил на тавана на онази къща в Чийпсайд!

— Значи си мислил, а, монахо?

— Никога не спирам да мисля, коронере.

— Да вървим тогава!

— Сър Джон, а защо да не поговорим тук?

Кранстън се обърна и поклати глава.

— Тук? Където всеки досадник от Съдърк може да почука на вратата ти и да започне да те занимава с грижите си? — той тръгна да излиза от къщата. — О, не, братко! Отиваме в кръчмата, но тя ще бъде само една спирка по пътя ни. После трябва да се отбием и в затвора Нюгейт, а може би и на още едно място.

И така, Ателстан промърмори една молитва, прекръсти се и последва коронера навън. Кранстън, който вече беше яхнал коня си, го изгледа недоумяващо.

— Няма ли да заключиш вратата? — изрева той.

— Няма смисъл — отвърна монахът. — Ако го сторя, крадците ще решат, че вътре има нещо ценно, и ще я разбият.

Потресен от очевидната глупост на секретаря си, Кранстън неодобрително изсумтя, след което обърна коня си и го насочи към покрайнините на Съдърк. Разпознавайки сър Джон, група хлапета последваха двамата спътници и въпреки молбите на монаха започнаха да подвикват след тях обиди за дебелината на коронера. Скоро към подигравките се присъедини и дърварят Гарт, който седеше пред някаква кръчма и пиеше.

— Сър Джон Кранстън! — изкрещя той, потупвайки собственото си закръглено шкембе. — Така като те гледам, май си бременен! Какво чакаш — момче или момиче?

Това преля чашата. Коронерът дръпна юздите на коня си и гневно се взря в шегаджията.

— Ако бащата беше ти — изкрещя в отговор той, — щях да чакам маймуна!

Остроумната забележка беше посрещната с бурен смях, след което Ателстан и Кранстън продължиха по пътя си към Лондонския мост. Прехвърлянето им през реката протече без произшествия, така че докато минаваха покрай стражевата кула в далечния край на моста, за да излязат на Фиш Хил Стрийт, Ателстан има възможност дори да се усмихне. „Какво ли прави онзи дребосък?“ — залита се той. После обаче си спомни отсечените глави на върха на кулата и реши, че няма желание да подновява познанството си с пазача й.

Хубавото време беше изкарало хората навън и в момента Лондон беше пълен с оръженосци, пажове и войници, които придружаваха рицарите към големия панаир на коне в Смитфийлд, след който щяха да се проведат множество турнири. Улиците гъмжаха от въоръжени мъже, нахлупили шлемове, и от грамадни бойни коне, натруфени с разноцветни сбруи. Рицарите в своите бляскави одежди бяха покачени високо в седлата си, а пред тях вървяха оръженосци със знамена в ръце. Пешком ги следваха цели тълпи слуги, издокарани в ливреи с цветовете на великите лордове, и огромни компании контета, облечени във френска коприна, които пърхаха наоколо като пеперуди. Всички тези хора изпълваха кръчмите и цветните им дрехи рязко контрастираха с мръсните кожени престилки на ковачите и с късите елеци и шапките на чираците.

Когато Кранстън и Ателстан стигнаха до Чийпсайд, празничният дух вече се беше настанил там. Търговците бяха разпънали сергиите си, актьорите изнасяха представления и въздухът се огласяше от виковете на разни самозвани глашатаи, които приканваха минувачите да отидат да гледат бой с петли, бой с кучета и дори бой между диви прасета и мечки. Боклукчийските каруци не можеха да минат заради тълпата и навсякъде наоколо се издигаха огромни купчини отпадъци, над които се носеха гъсти облаци мухи.

— Да му се не види! — изруга Кранстън. — Хайде, Ателстан!

Коронерът и помощникът му трябваше да слязат от конете си и насила да си проправят път покрай голямата цистерна^[1], за да стигнат до малката уличка, водеща до „Мечката и чепатата тояга“. После двамата спътници оставиха конете си в конюшнята, но вместо да влязат в кръчмата, продължиха към една закътана градинка отзад. Мястото беше оформено като квадрат, а покритите с чакъл пътечки, които го разделяха на четири части, бяха оградени от преплетени глог, лигуструм, шипка и рози. И така, Кранстън и Ателстан се настаниха върху две тревни седалки, разположени на сянка, и се загледаха в лехите с исоп, лавандула и други благоуханни растения, които се издигаха пред тях. После някаква слугиня донесе малка масичка, на която монахът да подпре дъската си за писане, и, разбира се, кана с вино и две чаши, макар че Ателстан поклати глава и помоли за вода. За известно време двамата мъже просто си седяха, наслаждавайки се на прекрасния аромат и освежаващата хладина на градината, които им се сториха доста приятно разнообразие на фона на изморителната езда през прашния град.

— Бих могъл да остана тук цял ден — рече най-накрая Ателстан, облягайки се на стената. — Толкова е тихо, така спокойно…

— Да не би да предпочиташ да се върнеш в манастира си?

Монахът се усмихна.

— Не казах това!

— Но не харесваш работата си, нали?

— Не казах и това — отвърна Ателстан, обръщайки се към Кранстън, при което забеляза, че тлъстото лице на коронера е цялото покрито с капчици пот. — А ти харесваш ли своята, сър Джон? Приятно ли ти е непрекъснато да се занимаваш с убийства, лъжи и измами? Спомняш ли си — попита монахът — как веднъж ти цитирах Бартоломю Англичанина?

Кранстън го погледна с очакване.

— В книгата си „Природата на нещата“ — продължи Ателстан — той казва, че планетата Сатурн е студена като лед, тъмна като нощ и зла като самия дявол. Освен това твърди, че тя управлява престъпните наклонности на хората — монахът присви очи и се загледа в пчелите, които кръжаха около една разкошна роза. — Ако трябва да бъда честен, вярвам му. Нали чу, когато Фортескю ме попита за брат ми? — Кранстън кимна. — Някога баща ми притежаваше процъфтяващо стопанство в Съсекс. Плановете му за мен бяха да се посветя на религиозния живот, докато брат ми трябваше да продължи неговата борба със земята. Покрай семейната ни ферма минаваше път, който слизаше до брега и по който често се спускаха войници, тръгнали за Франция. После ги виждахме да се връщат натоварени с плячка и слушахме легендите, които разказваха — за рицари в бляскави доспехи и за величествени бойни коне, препускащи сред зелени поля.

И така, една пролет аз зарязах послушничеството и се върнах в бащиното си стопанство. Двамата с брат ми изчакахме да мине следващата група войници и се присъединихме към нея. Отплавахме от Дувър, акостирахме в Онфльор и се вляхме в редиците на една от множеството групи, бродещи по пътищата на Франция — Ателстан се взря в небето. — Бяхме под командването на Черния принц, военачалника му Уолтър де Мани и някои други. Не след дълго мечтите ни бяха разбити. Във Франция нямаше нито благородни рицари, нито величествени армии. Видяхме само зверства, унищожени и опожарени градове и убити жени и деца. Един ден аз и брат ми — и двамата служехме като стрелци — бяхме заловени извън стените на някакъв град от група френски конници. Бяхме заели позиция и — както обикновено — забивахме колове в земята. Французите обаче нападнаха по-рано, отколкото очаквахме, и докато се усетим, негодниците вече бяха между нас и ни избиваха.

За миг Ателстан замълча, за да се успокои, а после продължи:

— Когато всичко свърши, брат ми беше мъртъв, а аз бях остарял със сто години. После се върнах у дома. Никога няма да забравя лицето на баща си. До онзи момент не го бях виждал такъв. Просто се взираше в мен и не продумваше. Майка ми пък се сви в едно ъгълче и заплака. Мисля, че не спря да рони сълзи до деня на смъртта си. Скоро баща ми я последва в гроба и аз реших да се върна в ордена си. О, да, братята ми ме приеха обратно, но за това си имаше определена цена. Трябваше да се покая и да положа тържествен обет, че след като бъда ръкоположен, ще приема всяка задача, която висшестоящите ми възложат.

Ателстан едва не се задави от смях, а после — сякаш беше забравил, че коронерът седи до него — се наведе напред със скръстени ръце.

— Всяка задача! Накараха ме да уча като луд и ми възлагаха най-черната работа, за която успееха да се сетят — чистех отходни канали, копаех канавки… След като ме ръкоположиха пък, не престанаха да ме пращат тук и там. Накрая се възпротивих, но тогава игуменът ми ме изведе на разходка из манастирските ливади и ми обясни, че за да докажа, че съм достоен, се налага да премина през още едно изпитание.

Той се облегна на стената.

— Последната ми задача беше да дойда в „Сейнт Ерконуолд“ — монахът се взря в Кранстън. — Игуменът ми направи добър избор. Тук няма как да забравя за смъртта на брат си, тъй като в Съдърк непрекъснато гинат хора. Днес някой мъж ще бъде намушкан в някоя уличка, задето е задигнал малко ейл, утре пък някоя жена ще бъде изкормена и зарязана да плува в някоя канавка. Да не забравяме и за теб, сър Джон! В случай че се опитам да се скрия от всичко това зад стените на църквата си, ти винаги си готов да ме поведеш из улиците на Лондон, за да ми напомниш, че каквото и да прави, човек не може да избяга от най-големия от всички грехове — убийството на собствения си брат!

Кранстън пресуши чашата си и рече:

— Може би игуменът ти е по-мъдър, отколкото си мислиш.

— Какво имаш предвид?

— От години пиша един трактат, посветен на начините за поддържане на реда в Лондон. Убийството и изобщо идеята, че човек може да отнеме живота на някого, да отмине и да заяви, че не е отговорен, действително е най-ужасното престъпление. Не съм теолог, Ателстан, нито пък познавам добре Библията, но въпреки това знам, че първото престъпление, извършено след Едем, е убийство — Каин намислил да се отърве от брат си Авел, а после отрекъл да има нещо общо със смъртта му — Кранстън се ухили. — Да, първата велика загадка на света е злостно убийство. Това обаче няма нищо общо със случилото се с твоя брат — той се обърна и се изплю. — То не е било убийство. Във вашия случай става дума за младежки фантазии и гореща кръв, за неузрелите умове, изпълнени с глупави истории за Троя и рицарите на Кръглата маса. Убийството е съвсем друго нещо. Въпросът е защо хората прибягват до него. За печалба? И какво може да ги спре? Обесването, мъченията? — коронерът вдигна рамене. — Ако отидеш в Нюгейт, където впрочем ще се отбием след малко, ще видиш, че затворът е пълен с убийци и бесилките се огъват под тежестта на ужасния си товар подобно на ябълкови дървета през есента.

Кранстън се приближи и монахът видя, че лицето му е по-сериозно от всякога.

— Убийствата, кражбите и палежите могат да бъдат спрени само ако извършителите им повярват, че ще бъдат заловени и наказани. Затова колкото по-бдителни сме, толкова по-малко престъпления ще има и толкова по-рядко ще се натъкваме на жени с разпорени кореми, на мъже с прерязани гърла, обесени на някой таван или пък под някой мост. Ти пък — с твоето дълбоко вкоренено чувство за вина и развито чувство за справедливост — си идеалният човек за тази работа. Затова смятам, че игуменът ти е постъпил много правилно, като те е изпратил тук.

Изведнъж коронерът се разсмя и се върна към чашата си с вино.

— Ако от ордена ти излизаха повече мъже като теб, Ателстан, и по-малко проповедници и теолози, Лондон щеше да е едно много по-безопасно място за живеене. Тъкмо затова те доведох в тази тиха градинка, а не в някоя кръчма, където щях да се напия до безсъзнание. Не, благодаря. Трябва да се съсредоточа и да хвана злодея, който е убил сър Томас Спрингал и е хвърлил вината върху Брамптън, а после е направил така, че смъртта на иконома да изглежда като самоубийство. Мисля, че същият този негодник е видял сметката и на Веши, след което е провесил търговеца като парче мърша под Лондонския мост.

Ателстан жадно отпи от чашата с вода, избягвайки погледа на Кранстън. За първи път му се случваше някой да чуе историята за смъртта на брат му и да не хвърли вината върху него. Монахът знаеше, че нещата няма да се променят веднага, но зрънцето на надеждата вече беше посято в душата му. Да, той беше извършил грях, но този грях можеше и да не е убийство. В такъв случай нищо не му пречеше да го изкупи и да започне отначало. Ателстан остави чашата си.

— Значи мислиш, че Спрингал не е бил убит от Брамптън, така ли? — попита той внезапно.

— Точно така — отвърна Кранстън. — Ти също го мислиш. Въпросът е как да го докажем. Слабото звено във веригата е Веши. Ако си спомняш, когато оглеждахме трупа му, забелязахме, че водата е стигнала до коленете му.

— Да, помня — кимна Ателстан.

— Освен това знаем, че ако Веши се е самоубил, той трябва да го е сторил в часовете преди зазоряване. Нали така?

Ателстан отново кимна.

— Това обаче е невъзможно — продължи Кранстън, усмихвайки се самодоволно. — След полунощ нивото на Темза се покачва и водата почти покрива свода, така че между повърхността й и гредата, на която висеше Веши, трябва да е имало не повече от стъпка разстояние — той вдигна дебелите си пръсти. — Първо, можем ли да приемем, че търговецът е газил във вода до брадичката, за да се обеси точно на онази греда? Или пък че се е самоубил буквално потопен в реката? Същевременно, когато тялото му беше открито, мокрите следи стигаха едва до коленете му…

Ателстан се ухили.

— Mirabile dictu^[2], сър Джон! Разбира се, че Темза е била придошла и че Веши е трябвало да плува, за да се обеси, което е логически абсурд. Но какво тогава мислиш, че се е случило?

— Веши е бил упоен или ударен по главата, а после тялото му е било провесено на гредата.

— Но защо му е било на убиеца да измисля такъв сложен план?

— И аз разсъждавах по този въпрос — отвърна Кранстън. — Спомни си, че знаем твърде малко за жертвата. Веши е бил развратник, който е обичал пухкавата и напарфюмирана женска плът, но бидейки уважаван гражданин, вероятно е търсел забавления далеч от дома си в Чийпсайд. Аз лично смятам, че е обикалял бордеите край реката. Онази вечер убиецът е успял някак да го подмами, след което го е ударил по главата или го е упоил и е завлякъл тялото му под моста. Накрая е завързал примката около врата му и го е обесил на гредата. Брегът е бил пуст, а и както ни каза дребният пазач на кулата, мостът е любимо място на самоубийците. Убиецът е проявил голяма съобразителност, но все пак е допуснал една грешка. Вероятно е огледал мястото, когато водата не е покривала подпорите, и е забравил, че когато дойде време да провеси тялото на Веши от гредите, реката ще е придошла и ще е потопила всяка платформа, върху която един самоубиец би могъл да стъпи.

— Но въпреки това е продължил да следва плана си. Защо?

— Защото Веши вероятно вече е бил мъртъв; обесен много преди да стигне до моста. Какво друго е можел да направи убиецът с трупа му? Да го хвърли в реката с белега от въже около шията? Или пък да тръгне да го разкарва с каруца из Лондон, рискувайки да го заловят, докато търси друго място, на което да го обеси?

Ателстан се усмихна.

— Блестящо, сър Джон!

— Ами Брамптън?

— Може би помниш, а може би не — отвърна монахът, — но трупът на Брамптън беше облечен само с панталон и ленена риза. Първо, нима наистина ще приемем, че както се е преобличал, икономът изведнъж е решил да се самоубие, след което се е качил на тавана без ботуши и е извършил ужасното си дело? Дори да го е сторил, подът на тавана беше целият покрит с парчета стъкло и мръсотия, а стъпалата на Брамптън не бяха нито нарязани, нито изцапани. Единственият възможен извод е, че Брамптън е умрял като Веши. Убиецът му го е отнесъл на тавана пиян или упоен и е завързал въжето около врата му. Икономът е оказал известна съпротива, което обяснява нишките, намерени под ноктите му, но накрая все пак е бил убит и оставен да виси на таванските греди, за да може останалите да си помислят, че сам е отнел живота си.

Кранстън стисна устни и се усмихна.

— Прав си, братко, най-вероятно така е станало.

— Другият фактор е, че по общо мнение Веши и Брамптън са се обесили — продължи Ателстан. — Аз обаче внимателно огледах следите по вратовете на двамата мъже и установих, че между тях съществува забележителна прилика. После отидох на площада за екзекуции и разпитах палача. Той ми каза, че всеки от неговия бранш си има свой собствен стил, пък и аз сам видях, че възелът и при трите тела, които висяха от бесилката, е поставен на едно и също място. Възелът при Брамптън и Веши също беше поставен на едно и също място. Единственият логичен извод от всичко това е, че Брамптън и Веши са били обесени от един и същи човек.

Ателстан тържествено вдигна едно перо, а после отвори мастилницата и го натопи вътре. Кранстън се примъкна по-близо до него и монахът с изненада установи, че това му е приятно. Струваше му се, че отново е с брат си и двамата кроят някаква пакост.

— Хайде да започнем отзад напред, както ни учи Библията. Веши — Ателстан изписа името на търговеца, — обесен под Лондонския мост. На пръв поглед изглежда, че той сам е отнел живота си, но истината е, че е бил убит. От кого и как? — монахът завърши изречението с въпросителен знак и погледна към Кранстън.

— Вероятно скоро ще разберем — отбеляза коронерът. — По пътя към църквата изпратих съобщение до шерифа и го помолих да накара двама от хората си да проведат разследване из кръчмите и бардаците от тази страна на реката. Може би те ще открият нещо. Веши беше известен човек, златар. Дори да се е криел под наметало с качулка, вероятно пак е ходел добре облечен, пък и съдържателите на тези места познават клиентите си.

— Второ — продължи да пише Ателстан, — Брамптън, икономът на сър Томас Спрингал, за когото се предполага, че е загинал от собствената си ръка на тавана в къщата на господаря си.

Кранстън се загледа в перото на монаха, което бързо-бързо се плъзгаше по пергамента.

— В този случай отново не става дума за самоубийство, а за убийство. Въпросът е как е било извършено то и от кого?

Още една въпросителна.

— И накрая — заключи Ателстан, — сър Томас Спрингал, убит в собствената си спалня с чаша отровено вино, занесена там от иконома му. Разполагаме с уверенията на лейди Ерменгилда, че след Брамптън никой друг не се е качвал при сина й. Освен това знаем, че златарят е изпил отровеното вино в стаята си, а не на тържеството — в противен случай смъртта му е щяла да настъпи в присъствието на останалите членове на домакинството.

Проточилият шия Кранстън внимателно следеше всяка дума, изписана със синьо-зеленото мастило.

— Въпросите са много, сър Джон, а отговорите — малко. Е, откъде ще започнем?

— От смъртта на Спрингал — вдигна тлъстия си показалец Кранстън. — Сигурен съм, че в нея се крие ключът към всички загадки и че ако успеем да я разбулим, всичко останало ще си дойде на мястото.

— Лесно е да се каже, сър Джон, а по-трудно — да се направи. Пък и днес ми се струва, че не си пил достатъчно!

— „Доста е на всеки ден злобата му“^[3], монахо. Би трябвало да го знаеш.

Ателстан отново вдигна перото си.

— Пред нас стоят три гатанки. Първо, Битие, глава трета, стих първи; второ, Откровение на свети Йоан Богослов, глава шеста, стих осми и трето, обущарят.

— Този обущар нищо не ми говори — отвърна Кранстън. — Но стиховете… Очевидно сър Томас е обичал да се закача с колегите си и да предизвиква любопитството им. Веши вероятно е разнасял цитатите от Библията със себе си, опитвайки се да разреши гатанката. О — ухили се коронерът, — извинявай, че не ти казах за пажа Юдо, но доколкото си спомням, около смъртта му нямаше нищо подозрително — момчето просто беше паднало от някакъв прозорец.

Монахът направи гримаса.

— Ако съдия Фортескю поиска да му докладваме, ще можем да му предоставим повече въпроси, отколкото отговори, сър Джон…

— Тъкмо затова — излая коронерът, изправяйки се на крака, — отиваме при Солпър в Нюгейт! — той се ухили. — Всяка сутрин от Общината ми пращат списък с престъпниците, които ще бъдат обесени същия ден, и днес младият Солпър е попаднал в него. Момчето е пълен боклук, но същевременно е един от най-ценните ми информатори. Хайде! Да видим дали още му се живее!

След тези думи Кранстън се отдалечи, оставяйки Ателстан да си прибере дъската и пособията за писане. Щом приключи, монахът последва сър Джон в двора на кръчмата. Коронерът вече беше поръчал конете им да бъдат изведени на Чийпсайд, така че сега на двамата им оставаше само да ги яхнат и да ги подкарат през пазарния площад. Шумът, мръсотията и жегата наоколо не позволяваха да се води нормален разговор, така че Кранстън просто се заоглежда край себе си.

Да, това определено беше нещо, което трябваше да включи в трактата си, помисли си той. На всеки ъгъл трябваше да бъде поставен по един страж, който да наблюдава определена част от пазарния площад; сред тълпата също трябваше да патрулират неколцина. Това щеше да намали кражбите и измамите, които бяха доста често срещано явление по тези места. Коронерът остави ума си да се рее, а коня си — сам да си проправя път сред минувачите. Ателстан пък усети как слънцето напича тила му и нахлупи качулката на главата си. Защо ли сър Джон настояваше да се отбият в Нюгейт, запита се той.

После двамата спътници оставиха Чийпсайд зад гърба си и продължиха към старата градска стена, зад която се намираше печално известният затвор. Накрая минаха покрай малката църква „Сейнт Майкъл льо Керн“ близо до Блоу Бладър Стрийт и се озоваха пред Нюгейт. Самата тъмница не представляваше нещо повече от две грамадни кули, свързани с висока назъбена стена, но пространството пред нея вероятно беше най-близкото нещо до ада на земята. Като изключим разположения в средата му пазар, всичко наоколо бе завладяно от мръсотията и вонята, идващи от касапниците, и от рояците мухи, носещи се над черните локви кръв, процеждаща се от труповете на закланите животни. „Добре че Кранстън не реши да дойдем пеша!“ — помисли си Ателстан.

Самият пазар беше пълен с хора, които яростно се блъскаха, опитвайки се да се доберат до сергиите, а жегата, прахът и мухите само ги раздразваха още повече. Пред портите на затвора пък, заедно с близките и роднините на затворниците, се тълпяха съмнителни типове от всякакъв род. Кранстън и Ателстан оставиха конете си в конюшнята на някаква долнопробна кръчма и с мъка си запроправяха път към тъмницата. Току пред вратата й, върху бирена бъчва, стоеше някакъв страж, който енергично разтърсваше звънчето в ръката си, мъчейки се да надвие врявата.

— Затворници, осъдени за порок и грях — крещеше той обичайните глупости, — призвани сте при изгрев пред Божия гняв!

Кранстън и Ателстан го подминаха и потропаха по грамадната порта. Не след дълго решетъчното прозорче се отвори и иззад него се показа някакъв злобен мъж с тясно лице, жълтеникав тен, воднистосини очи и тънка уста.

— Какво искате? — озъби се той, разкривайки почернелите остатъци от зъби в устата си.

Кранстън приближи лицето си до решетката.

— Аз съм сър Джон Кранстън, градският коронер! Отваряй вратата!

В следващия момент прозорчето се затвори и Кранстън и Ателстан чуха шум от стъпки. После една малка вратичка в портата се открехна и отвътре излезе страж, който избута останалите с помощта на тоягата си и направи знак на коронера и секретаря му да го последват. И така, двамата спътници се шмугнаха покрай мъжа, почти останали без дъх от миризмата, която се носеше от тялото му, и пристъпиха в стаичката, където главният тъмничар посрещаше новите затворници.

— Искам да видя началника Фицосбърт! — кресна сър Джон.

Мъжът се ухили и ги поведе по един тъмен и зловонен коридор към някаква друга стая, в която Фицосбърт седеше зад грамадна дъбова маса подобно на крал в двореца си. Ателстан беше чувал за началника на стражата на Нюгейт, но сега го виждаше за първи път. Всъщност всеки, който имаше някаква допирна точка със закона в Лондон, беше наясно със страховитата репутация на Фицосбърт. Бидейки главен тъмничар на Нюгейт, той се разпореждаше с притежанията на всички затворници и освен това държеше търговията с блага, независимо дали ставаше дума за легло, храна или дори за момичета за забавления. Всеки, който влезеше в тъмницата, трябваше да плати такса и Ателстан с неприязън си спомни как веднъж един от неговите енориаши, който не беше разполагал със съответната сума, беше пребит заради бедността си, докато Фицосбърт беше наблюдавал отстрани с усмивка на уста. Изобщо главният тъмничар, реши Ателстан, беше доста неприятен тип и видът му само потвърждаваше историите, които се разказваха за него. Фицосбърт имаше пъпчиво лице и мърлява руса коса, устните му бяха начервени, а хлътналите му бузи бяха покрити с толкова много руж, че ококорените му сиви очи придобиваха още по-рибешки вид. Да, началникът на стражата на Нюгейт вероятно щеше да бъде много по-щастлив, ако се беше родил жена. Само това можеше да обясни късия му елек, обточен с дантела, и тесните червени панталони. В следващия момент умът на Ателстан се изпълни с фантазии за отмъщение и той се усмихна. „Някой ден мръсникът може да бъде обвинен в содомия — размечта се монахът — и тогава, кълна се, за първи път в живота си ще присъствам на екзекуция!“ Междувременно Фицосбърт му беше хвърлил един пренебрежителен поглед и сега хладно се взираше в сър Джон, сякаш се опитваше да докаже на коронера, че не се впечатлява от каквито и да е демонстрации на власт.

— Имате ли заповед, сър?

— Не ми трябва заповед! — озъби се Кранстън. — Аз съм градският коронер и искам да видя един затворник.

— Кой затворник?

— Натаниъл Солпър.

Фицосбърт се усмихна.

— И защо ви е притрябвало да се виждате с него?

— Не е твоя работа.

Главният тъмничар отново се усмихна, но изражението му си остана все така студено.

— Всъщност е моя работа, сър Джон — той постави двете си мършави, украсени с пръстени ръце върху писалището пред себе си. — Не мога да позволя на никого, дори на самия регент, да се разхожда из управлявания от мен затвор и да се среща с разни затворници, особено ако те са осъдени, какъвто е случаят със Солпър.

— Солпър може и да е осъден, но все още не е обесен, така че настоявам да говоря с него веднага!

След тези думи Кранстън се наведе над писалището, сложи ръцете си върху тези на Фицосбърт и се отпусна върху тях с цялата си тежест. Лицето на тъмничаря пребледня, а по челото му избиха капчици пот.

— Ето как стоят нещата, мастър Фицосбърт — продължи коронерът бавно. — Ако искаш, сега мога да си отида. Утре обаче ще се върна със заповед от самия регент и в компанията на отряд войници от Тауър. Тогава ще вляза в затвора, ще говоря със Солпър и може би… — той се усмихна. — Всички ние имаме приятели, тъмничарю. Аз също. Току-виж съм успял да убедя членовете на Камарата на общините да разследват делата ти. Сигурен съм, че съдиите от финансовия съд живо ще се заинтересуват от печалбите, които си докарваш от кралския затвор, както и от съдбата на поверените ти средства.

Фицосбърт стисна устни.

— Добре, добре — промърмори той.

Кранстън се отдръпна.

— А сега, сър — Солпър!

И така, Фицосбърт се изправи и със ситни крачки излезе от стаята. Ателстан и Кранстън го последваха, при което монахът остана изумен от полюляващата се походка на главния тъмничар. Той тъкмо се накани да смушка Кранстън, за да го поздрави за отличните му умения за убеждаване, когато чу някакъв звук и бързо се обърна. Двама грамадни стражи с тела на маймуни и лица на зли кучета тихо пристъпваха след тях. Фицосбърт спря и също се обърна.

— Гог и Магог!^[4] — провикна се той. — Това са телохранителите ми, сър Джон. Двамата ми помощници, които бдят над мен и са винаги готови да се намесят, в случай че бъда нападнат.

Ръката на Кранстън тутакси полетя към меча му. В следващия момент той вече беше извадил грамадното оръжие от ножницата му и почукваше с него по върха на ботуша си.

— А това е моят помощник, мастър Фицосбърт! Позволи ми да ти напомня, че нося разрешително от краля и че ако нещо се случи с мен, то ще бъде изтълкувано като измяна!

— Разбира се — усмивката на главния тъмничар му придаде още по-неприятен вид.

И така, групичката мъже продължи нататък, залутвайки се сред плетеницата коридори, изпълнени с непоносим шум и воня. Ателстан беше чувал, че Нюгейт е кошмарно място, но сега се убеждаваше лично и вече разбираше защо някои от затворниците така бързо полудяваха тук. Много от тях говореха и пееха, без да спират, докато други, най-вече жени, които знаеха, че не са там задълго, отказваха да поддържат хигиена и лежаха в собствената си мръсотия като прасета. По-навътре в затвора, в една отворена килия, подобно на парчета месо върху касапски тезгях лежаха крайниците на неколцина разчекнати мъже, които щяха да бъдат потопени в смес от сол и зърна кимион, а после — омазани с катран. Ателстан потръпна и прибра ръце в широките ръкави на расото си. Обезумели от ужас лица се притискаха към решетъчните прозорчета във вратите, измъчвани люде молеха за милост. Виновните крещяха от омраза, а невинните тихичко се молеха да им дадат още един шанс да се защитят. Накрая Фицосбърт спря пред някаква килия и щракна с пръсти. Единият от гигантите се дотътри до вратата с комплект ключове в огромния си юмрук. Един от ключовете беше пъхнат в ключалката и вратата се отвори. После Фицосбърт прошепна нещо на великана, който кимна и влезе в килията. В следващия момент отвътре се чуха писъци и ритници, тъп звук от удар и ревът на гиганта, викащ името на Солпър. Накрая телохранителят излезе от килията, влачейки клетника за оръфаната яка на дрехата му. Фицосбърт се приближи до затворника и нежно го потупа по бузата.

— Голям късметлия си, мастър Солпър. Имаш важни посетители. Единият е сър Джон Кранстън, когото мисля, че познаваш, а другият е… — той свенливо погледна към Ателстан — негов спътник.

Монахът не му обърна внимание и се взря в Солпър. Затворникът не представляваше нищо особено — млад мъж с бледо лице и толкова мръсни дрехи, че беше трудно да се каже къде свършва едната и къде започва другата.

— Ще ни трябва стая, където да поговорим с този човек — заяви коронерът.

Главният тъмничар вдигна рамене, а после ги поведе по някакъв коридор към една празна килия, която изглеждаше доста по-чиста от предишната. Фицосбърт остави вратата отворена, а Кранстън посочи на Солпър едно столче.

— Тъмничарю! — извика той.

Фицосбърт се върна в килията и Кранстън постави на масата няколко сребърни монети.

— Донеси ни малко вино, хляб и две от най-чистите ви чаши!

Тъмничарят ловко сграбчи монетите, а няколко минути по-късно един от гигантските му телохранители се появи с поднос, върху който беше наредено всичко, което беше поискал Кранстън. Великанът постави подноса на масата и излезе от килията, затръшвайки вратата зад гърба си. Младият затворник неспокойно седеше върху стола си и се взираше в Ателстан. Коронерът взе една от чашите и една малка бяла питка и ги пъхна в ръцете му.

— Е, Солпър, ето че пътищата ни пак се пресякоха.

Затворникът нервно облиза устни.

— Осъдиха те, а? — ухили се Кранстън.

— Да, вчера — отвърна младежът с неочаквано висок глас.

— И по какво обвинение?

— Фалшификация на монети.

— Ама разбира се! — рече Кранстън. — Братко, позволи ми де те запозная с мастър Солпър — фалшификатор, крадец, разбойник и продавач на реликви. Допреди две години той можеше да ти намери какво ли не — парче от кърпа, използвана по време на Тайната вечеря, косъм от брадата на свети Йосиф или пък играчка, с която си е играл Младенецът. Изобщо няма дейност, в която мастър Солпър да не се е пробвал. Е, младежо, дамгосаха ли те?

Затворникът кимна и смъкна мръсния си елек, при което Ателстан видя грамадното „П“ за „престъпник“, жигосано върху дясното му рамо.

— Два пъти уличен, на третия път — заловен — напевно рече Кранстън. — Трябва да увиснеш на бесилото, Солпър, но въпреки това все още имаш шанс да избегнеш правосъдието.

В очите на младежа тутакси проблесна искрица надежда и той нервно се размърда в стола си.

— Какво искате? Какво трябва да направя?

— Чувал ли си някога за „Синовете на богаташа“?

Затворникът направи гримаса.

— Е, чувал ли си, или не си?

— Разбира се, че съм чувал. Всички са чували. В рамките на различните гилдии — продължи младежът — винаги съществуват малки групи или общества, готови да дадат заем с висока лихва на някой благородник или търговец. Обикновено тези групи носят определени имена: „Пазачите на портата“, „Пазителите на съкровището“… — той вдигна рамене. — „Синовете на богаташа“ е просто една от тези групи.

— И кой е нейният водач?

— Спрингал. Сър Томас Спрингал. Всички го познават.

— А сега нека обсъдим нещо друго.

Кранстън бръкна в кожената кесийка, която беше взел от дисагите си, развърза я и извади отвътре малка стъкленица, пълна с отровата, намерена в къщата на Спрингал. После коронерът отпуши съда и го подаде на затворника.

— Помириши го!

Младежът внимателно приближи стъкленицата до носа си и подуши съдържанието й, след което направи гримаса и я върна на сър Джон.

— Отрова!

— Точно така, Солпър, отрова е. Всъщност това е истинската причина да дойда тук — беше ми почти ясно кои са „Синовете на богаташа“. Е, кажи ми — ако човек иска да си купи отрова, но не каква да е, а нещо по-рядко срещано като например беладона, диамантен прах или арсеник, къде трябва да иде?

Затворникът погледна към Ателстан.

— В който и да е манастир. Монасите използват тези отрови за боите, с които изработват цветните си ръкописи.

— Да, разбира се, но човек не може просто да почука на портата на някой манастир и да помоли за малко отрова, а дори да го стори, игуменът ще поиска да узнае кой е той и защо му е притрябвало подобно нещо. Та откъде другаде може да се набавят тези отрови, мастър Солпър? От някоя аптека?

Кранстън се облегна на масата и Ателстан разтревожено се взря в него. Масата, която не беше от най-стабилните, запука и застена под тежестта на коронера.

— Мастър Солпър — продължи сър Джон непринудено — дойдох тук, за да ти върна живота. Това вероятно не е кой знае какво, но ако отговориш на въпросите ми, мога да уредя да те помилват при обичайното условие — да напуснеш кралството завинаги. Знаеш какво значи това, нали? Трябва веднага да се отправиш към най-близкото пристанище и да отплаваш за някоя далечна страна. Няма значение дали ще отидеш в Утремер, Франция, Скития или Персия; важното е никога да не се връщаш в Англия и най-вече — да не припарваш до Лондон! Разбираш ли?

Младежът облиза устни.

— Да — промълви той.

— Ако обаче не успееш да задоволиш любопитството ми — продължи Кранстън, — ще почукам по вратата, за да ме пуснат да изляза, и ще си тръгна оттук, а утре ти ще увиснеш на бесилото. И така, мастър Солпър, кажи ми — ако искам да си купя отрова, къде в Лондон трябва да отида?

— В Найтшейд^[5] Хаус.

— Къде е това?

— На една уличка… — младежът присви очи, стараейки се да не обърка нещо. — Точно така, къщата се намира на една уличка, наречена Пайпър Стрийт. Стига да му се плати добре, аптекарят, Саймън Форман, е готов да продаде всичко на всеки. Много вероятно е отровата в стъкленицата да идва тъкмо от него, но той ще може да ви каже по-точно.

— Само още един въпрос. Сър Томас Спрингал — познаваше ли го?

Младежът кимна по посока на вратата.

— И той като Фицосбърт си падаше по малките момчета и често посещавате кръчмите, където се събират подобни люде. Освен това Спрингал беше лихвар, което му беше спечелило доста врагове, и хората шушукаха зад гърба му — затворникът пресуши чашата си, но продължи да я стиска в ръцете си, загледан в останалото в каната вино. — Беше въпрос на време някой да се възползва от тази информация — той вдигна рамене. — Спрингал обаче имаше влиятелни приятели в съда и в Църквата и никой служител на закона не смееше да го пипне. Той и подобните нему се събираха в една кръчма извън града. Мястото се намира на Майл Енд Роуд и се нарича „При Гавестън“^[6]. Хората казват, че ако плащаш добре, там можеш да си купиш всичко, което поискаш. Ами това е. Друго не знам.

Изведнъж Фицосбърт заблъска по вратата.

— Сър Джон, приключихте ли вече?

— Да — извика Кранстън, а после се обърна към Солпър. — Сигурен ли си, че не знаеш нищо повече?

— Казах ви всичко, което знаех. А вие ще удържите ли на думата си за помилването?

— Да, разбира се. Бог да те поживи, Солпър — промърмори коронерът и тръгна към вратата.

В следващия момент Фицосбърт се появи на прага. Сър Джон полека избута главния тъмничар пред себе си, извади кесията си и пъхна няколко монети в ръката му.

— Благодаря ти за гостоприемството, Фицосбърт — рече той. — Грижи се за нашия приятел тук. Давай му повече вино, осигури му по-добра килия… Утре ще получиш заповед от Общината и ще я изпълниш. Ясен ли съм?

Фицосбърт се усмихна и примигна.

— Разбира се, сър Джон. Няма проблем. Готов съм да изпълня всяка заръка на такъв знатен коронер като вас.

Кранстън направи гримаса, след което двамата с монаха побързаха да се махнат от това противно място. Когато грамадната порта на Нюгейт се затръшна зад тях, сър Джон се облегна на нея, жадно поемайки си дъх, а гигантското му тяло се разтресе подобно на туловището на заседнал на брега кит.

— Слава на Бога! — изпелтечи той. — Добре че се измъкнахме оттам! Моли се на Господ и на всеки друг, за когото се сетиш, никога да не попадаш във властта на Фицосбърт в някоя от онези забравени от Бога килии!

Коронерът вдигна очи към грамадната кула, извисяваща се над него.

— Ако зависеше от мен, с радост бих изгорил затвора до основи и бих обесил главния тъмничар на бесилка, висока чак до небето. Сега обаче е време да вървим. Хайде! Уайтфрайърс^[7] и къщата на Спрингал ни очакват!