Пол Дохърти
Пеещата галерия (4)

Глава трета

Пред пивницата сър Джон спря, за да повърне, а после шумно започна да спори, че всъщност се чувствал отлично. И така, Ателстан хвана коронера подръка и внимателно го поведе надолу по Чийпсайд, тъй като освен всичко друго навън валеше и улицата беше станала хлъзгава. След това пък ги спря нощната стража — сбирщина арогантни слуги от домакинствата на някои от най-влиятелните градски съветници, които за малко да ги арестуват, доволни, че им се е отворила възможност да се заядат с някой монах. Когато обаче Ателстан им съобщи, че спътникът му бил самият сър Джон Кранстън, който в момента не се чувствал много добре, онези им направиха път. Разбира се, не се мина без подигравки и монахът продължи да чува смеха на стражите дори когато двамата с Кранстън излязоха на Поултри.

Къщата на коронера представляваше приятна двуетажна постройка и се намираше на една уличка близо до Поултри. Когато стигнаха до нея, Ателстан потропа по вратата и на прага се появи съпругата на сър Джон — дребничка, подобна на пиле женица, много по-млада от Кранстън, която посрещна съпруга си, сякаш беше Хектор, завръщащ се от бойното поле.

— Службата му е много тежка! — изписка тя. — Тя го кара да пие!

После жената грубо сграбчи сър Джон за ръката и безцеремонно го изблъска нагоре по стълбите.

Ателстан продължи да стои в коридора и внимателно се заоглежда наоколо, тъй като това беше първият път, в който влизаше в къщата на Кранстън и се срещаше със съпругата му. Стаята след преддверието беше уютна и удобна, подът й беше настлан със свежа тръстика, а пред камината беше поставено грамадно кресло с висока облегалка. Монахът долови благоуханието, което се носеше откъм кухнята — вероятно от вечерята, която сър Джон беше пропуснал — и си даде сметка, че умира от глад.

Не след дълго съпругата на Кранстън, Мод, се върна при него и продължи да се държи така, сякаш Ателстан беше прибрал мъжа й от някаква славна битка, а не полупиян и оцапан с повръщано.

— Двамата с теб се виждаме за първи път, братко — рече тя, хващайки монаха за ръка и впивайки в него светлосините си очи, пълни с живот. — Моля те, остани.

Ателстан нямаше нужда от повече увещания, така че с благодарност потъна в някакъв стол и прие месния пай и чашата изстудено вино, които лейди Мод сложи пред него. След това любезната домакиня го настани в една стая на най-горния етаж на къщата. Преди да си легне, Ателстан се помоли за душите на Спрингал, Брамптън, брат си и някои други, прекръсти се и благодари на Господ за хубавия ден.

През нощта монахът спа като бебе, а на сутринта се събуди точно след зазоряване. Чувстваше се виновен, че не се е прибрал в църквата си, но се надяваше, че няколкото му енориаши ще го разберат. Дали керемидарят Саймън беше оправил покрива, зачуди се той. А дали Бонавентура беше нахранен? Боклукчията Уоткин трябваше да се е погрижил вратата на църквата да си остане заключена и никой да не припарва до Годрик, нали така? Ами Бенедикта, която беше изгубила съпруга си във войните на краля отвъд морето и която идваше на литургия всяка сутрин? Ателстан седна в леглото и се прекръсти. Понякога той усещаше, че младата вдовица го гледа, и в тези моменти тъмните й очи, които чудесно се открояваха върху бялото й като слонова кост лице, дяволито се усмихваха.

— Това не е грях! — промърмори Ателстан. — Не е грях!

Та нали самият Христос беше имал сподвижници жени. Монахът се взря в пода. Той за първи път осъзнаваше, че Бенедикта ужасно му липсва, когато не я вижда. Всяка сутрин по време на литургия Ателстан търсеше усмихнатите й очи, сякаш тя беше единственото същество на света, което разбираше самотата му и му съчувстваше. После монахът се отърси от тези мисли, облече се и отиде в кухнята, където измоли от някаква стресната слугиня купа с гореща вода, чиста кърпа и малко сол, с която да си изтърка зъбите. След като се изми, той излезе от все още тихата къща и се отправи към църквата „Сейнт Мери льо Боу“. Камбаните биеха в църковна кула, извисяваща се високо в стоманено сивото небе. Ателстан видя нощният пазач да гаси сигналния огън, който се палеше всяка вечер, за да могат минувачите да се ориентират из лондонските улици.

Сутрешната литургия тъкмо приключваше и свещеникът символично принасяше в жертва тялото Христово в присъствието на три старици, един просяк и някакъв слепец с куче. Всички те клечаха върху каменния под пред олтарната преграда. Ателстан изчака до кръщелния купел, а когато службата свърши, последва свещеника в ризницата. Отец Матю беше много добродушен човек, така че с радост предостави на Ателстан одежди и утвар, с които да отслужи своя литургия в един от малките странични параклиси.

След като приключи, Ателстан благодари на свещеника, но отклони любезната му покана да хапнат заедно и тръгна обратно към Чийпсайд. Широката улица тъкмо се събуждаше. Гостилниците бяха отворени, покривалата на сергиите — свалени и чираците се щураха наоколо, търсейки клиенти за господарите си. Монахът се върна на Поултри и потропа по вратата на коронера. Кранстън го посрещна трезв, намусен и държащ се на положение, сякаш искаше напълно да изтрие спомена за предишната вечер.

— Хайде, братко! — той изгледа Ателстан с крайчеца на окото си и го покани в салона. — Благодарен съм ти за онова, което направи за мен вчера, докато бях в затруднено положение.

Ателстан с мъка прикри усмивката си, след което се настани на посоченото му столче, поставено срещу креслото с висока облегалка на коронера. От кухнята се носеше тихото пеене на Мод, както и сладката миризма на хляба, който тъкмо се печеше.

Странно, помисли си Ателстан, че човек като сър Джон, чието ежедневие беше изпълнено с насилствена смърт, живееше в такава уютна обстановка.

Кранстън се протегна и скръсти крака.

— Е, братко, какво ще заключим? Самоубийство?

— Ще ми се да можех да се съглася с присъдата ти, сър Джон — отвърна монахът, — но нещо в този случай не е както трябва. Има нещо дребно, което не си е на мястото; нещо като измъкната нишка от гоблен.

— Да му се не види! — изрева Кранстън, а после стана и отиде да си вземе ботушите, които стояха в ъгъла. След това ги обу и кисело се взря в секретаря си. — Познавам те, братко, и знам, че имаш нюх за тези неща. Щом ти мислиш, че тук има нещо нередно, значи има. Въпреки това трябва да бъдем предпазливи. Спрингал принадлежеше към дворцовата клика в града и ако направим някоя погрешна стъпка…

— Какво имаш предвид? — попита язвително Ателстан.

— Имам предвид — отвърна му по същия начин Кранстън, — че предпочитам да стоя встрани от политиката. Това ми дава правото да обиждам глупаци като Фортескю. Ако обаче засегна кралския двор, противниците му ще решат, че съм техен приятел. Ако пък проявя пристрастие към него, ще ме обявят за свой враг — той си закопча жакета. — Един Господ знае кога редът в кралството ще бъде възстановен. Кралят е още момче, а Гонт е твърде амбициозен. И сам знаеш, че по линия на съпругата си регентът има право да претендира за трона на Кастилия, а чрез баба си — за този на Франция. От трона на Англия пък го дели само някакво си малко момче! — Кранстън затвори вратата на салона, за да попречи на съпругата си да чува разговора им. — Възможно е да се стигне до насилие. За моята кожа не ме е грижа, но не искам някакви въоръжени типове да изкарват акъла на домочадието ми, арестувайки ме посред нощ — той въздъхна, взе си плаща и го наметна около раменете си. — Вярвам в преценката ти, Ателстан. Нещо в този случай наистина не е наред, но един Господ знае какво е то.

Монахът извърна поглед. Беше се изказал, без да мисли. Той си припомни вчерашното посещение в къщата на Спрингал. Да, в този случай определено имаше нещо нередно. Спрингал беше убит, убиецът му се беше самоубил и на пръв поглед с това приключваше всичко. Нещата обаче изглеждаха твърде подредени, а смъртта никога не беше такава. Смъртта беше непохватна и мърлява и оставяше кървави следи навсякъде, откъдето минеше.

— Знаеш ли… — започна Ателстан.

— Какво, братко?

— Нищо, просто се сетих за вчерашното ни посещение в къщата на Спрингал. Странни хора се бяха събрали там. А и всичко около смъртните случаи изглеждаше толкова подредено — той вдигна поглед към Кранстън. — Ти също го усети, нали, сър Джон? Сякаш гледахме представление, репетирано множество пъти. Е, какво мислиш?

Кранстън се върна в креслото си.

— Същото като теб — отвърна той. — Знам, че пих твърде много; винаги го правя. Но въпреки това аз също долових нещо в онази къща. Зад привидния разкош сякаш се спотайваше някакво зло, от което тръпки ме побиха. Някой определено крие нещо. Разбира се — усмихна се той, — ти си даваш сметка, че събралите се в къщата хора са „Синовете на богаташа“, нали? Трябва да са те. Видя ли лицата им, когато ги попитах за тайното общество? — Кранстън отметна голямата си глава назад и избухна в смях. — А, да не забравяме и лейди Ерменгилда — чувал съм за нея. Била ужасно проклето същество. Е — той се плесна по коляното, — ще видим.

После Кранстън се изгуби в кухнята и Ателстан чу лейди Мод да изписква от радост. Когато се върна, коронерът се ухили на помощника си, оригна се и без да се бавят повече, двамата излязоха на улицата.

Вече бяха изминали половината Чийпсайд, когато зад тях се разнесе детски гласец:

— Сър Джон! Сър Джон!

Кранстън и Ателстан спряха и изчакаха малкото момче с мръсно лице и раздърпани дрехи да ги настигне. Хлапакът се беше задъхал от бързане и едва говореше. Сър Джон се дръпна назад и Ателстан се усмихна. По някаква причина момчетата плашеха коронера. Може би като малък останалите му се бяха подигравали заради дебелината му и той беше запазил горчив спомен за този период от живота си. Монахът коленичи пред детето и взе тънката му, кокалеста ръчица в своята.

— Какво има, момко? — попита той внимателно. — Какво искаш?

— Трябва да ви предам нещо от името на шерифа — рече задъхано момчето. — Мастър Веши… — детето затвори очи, за да си припомни съобщението. — Мастър Веши е бил намерен обесен под Лондонския мост. Шерифът твърди, че се е самоубил. Тялото е било свалено от въжето и е било пренесено в стражевата кула. Шерифът ви изпраща благо…

— Благопожеланията си — довърши вместо него Ателстан.

— Да — момчето отвори очи. — Благопожеланията си. Освен това иска сър Джон да отиде там веднага и да прегледа трупа.

Кранстън, който беше застанал зад Ателстан, тихичко подсвирна.

— Значи сме били прави, братко — рече той, подхвърляйки монета на момчето, което я улови във въздуха и се отдалечи, подскачайки. — Някакво зло действително е в ход. Да речем, че едно убийство и едно самоубийство могат да бъдат обяснени. Но още едно самоубийство? — тлъстото му лице засия. — Сър Ричард може да се надува, лейди Изабела да демонстрира ледена студенина, а лейди Ерменгилда да тропа с бастуна си по пода, но смъртта на Веши не може да бъде отмината. Тук определено става нещо и ние двамата с теб, Ателстан, ще проследим дирята като кучета, докато накрая не съзрем плячката си. Хайде, ела! Живите може и да не искат да говорят с нас, но мъртвите ни очакват!

И така, без дори да спомене за ядене и пиене, Кранстън се заклатушка надолу по Чийпсайд и Ателстан го последва. Двамата си запроправяха път през сутрешната тълпа от послушници, монаси и амбулантни търговци, опитвайки се да не обръщат внимание на градската шумотевица, а после завиха по Фиш Хил Стрийт, която водеше към Лондонския мост. При кръчмата „Трите бъчви“ спряха и със задоволство установиха, че за конете им са се грижили добре. Кранстън плати сметката. Филомел, щастлив да види отново господаря си, навря муцуната си в него, но тъй като пътят към моста беше доста натоварен, двамата мъже решиха да оставят конете си и да продължат пеша.

На входа, близо до портата на стражевата кула, Кранстън спря и потропа по укрепената с железни гвоздеи врата. Отначало никой не отвори, така че коронерът взе някаква тухла от земята и с нейна помощ потропа отново. Най-накрая вратата се отвори и на прага застана някакво дребно същество с покрито с косми лице, което гневно се взря в сър Джон.

— Какво искате? — изръмжа то. — Разкарайте се! Стражевата кула е затворена по заповед на краля до пристигането на градския коронер!

— Аз съм градският коронер! — изрева в отговор Кранстън. — А ти кой си?

— Робърт Бърдън — сопна се дребосъкът, след което опъна плаща си и пъхна палец в широкия кожен колан на кръста си подобно на борец, очакващ опонентът му да го атакува.

Сър Джон мина покрай него и се вмъкна във влажното преддверие.

— Дойдохме да прегледаме тялото на мастър Веши.

Дребосъкът се забърза пред Кранстън, подскачайки нагоре-надолу.

— Аз съм Робърт Бърдън и съм пазач на кулата! — изкрещя той. — Назначен съм на тази длъжност лично от краля!

— Пет пари не давам! — отвърна Кранстън. — Къде е тялото на Веши?

Коронерът надзърна в малката стаичка до стълбището, където пазачът вероятно се хранеше и спеше. В следващия момент оттам изпълзя някакво бебе с мърляво лице. Дребосъкът го вдигна от пода, напъха го обратно в стаята и тресна вратата след него.

— Трупът е на покрива — рече той надуто, посочвайки нагоре с палеца си. — А вие какво очаквахте? Не мога да го държа тук при жена ми и децата. Хайде, елате с мен!

И така, пъргав като маймунка, пазачът заподскача по стълбището пред Кранстън и Ателстан. После отвори вратата на върха му и ги изведе на покрива — широко пространство, оградено от висока назъбена стена. Вятърът откъм реката се стовари върху лицата на коронера и помощника му като удар с камшик, а смрадта, която довя, ги накара да запушат носове.

— Дяволите да го вземат! — извика Кранстън, оглеждайки се наоколо.

Мъртвецът беше оставен в средата на кулата, близо до някаква паянтова барака, използвана някога от часовите. Той лежеше проснат на пода, а лицето му беше покрито с мърляв парцал. Отначало Ателстан си помисли, че вонята идва от него, но после забеляза побитите на колове глави, гниещи по стената.

— Главите на изменниците! — промърмори Кранстън. — Разбира се, забучват ги тук!

Ателстан се взря по-отблизо, стараейки се да не повърне. Като всички лондончани и той знаеше, че след като телата на изменниците бъдат разсечени, на четири, главите им се изпращат тук, за да послужат за украса на Лондонския мост. Монахът се приближи още повече. Гъстите, черни локви около коловете показваха, че някои от главите са прясно отсечени, но въпреки това всички те се разлагаха и се разпадаха под влиянието на дъжда и вятъра, който развяваше необикновено лъскавите им коси. Грамадните гарвани, които досега бяха дълбали лицата им с жълтите си клюнове, в момента гневно кръжаха над тях.

— Сър Джон, виж косите им! — прошепна Ателстан. — Сресани са!

— Винаги се грижа за главите си! — извика дребосъкът. — Всяка сутрин се качвам тук и сресвам косите им, за да са лъскави и да изглеждат добре. Разбира се — добави той мрачно, — ефектът трае, докато не ги нападнат гарваните, макар че те пък си оставят тази част за последно. О, да, реша косите им, а когато приключа, им пея. Качвам се на покрива с виолата си. Приспивните песни са най-подходящи — пазачът на стражевата кула обърна светналото си от гордост лице към Ателстан. — Тук никога не се чувствам самотен — рече той. — Представяте ли си какви неща знаят тези глави?

— Да му се не види! — промърмори Кранстън. — Имам нужда от питие! Но да оставим това. Тази сутрин тържествено се заклех повече да не се докосвам нито до вино, нито до пиво. Е, пазачо, покажи ни трупа на Веши!

И така, дребосъкът заподскача пред двамата си посетители и отметна парцала от лицето на неочакваното попълнение към зловещата си колекция. Вятърът тутакси подхвана парчето плат и го запокити върху една от побитите на кол глави.

— Ти го прегледай, братко — прошепна коронерът. — На мен още ми е лошо от снощното вино.

Ателстан се наведе. Веши беше облечен в същите дрехи, които беше носил и вчера. Пухкавото му лице сега беше още по-пухкаво, а на цвят беше станало мръснобяло. Очите му бяха полуотворени, а устата му зееше и отвътре се показваха почернелите му зъби. Мъртвецът изглеждаше сякаш се хили на Ателстан, предизвиквайки го да разкрие тайната на смъртта му. Монахът се извърна леко встрани, при което се оплете в дрехата си и изгуби равновесие. В следващия момент едва не повърна, тъй като ръката му докосна подутия корем на трупа. Краката на мъртвеца бяха вир-вода. Ателстан огледа червено-черната следа от въже около врата на Веши, която много приличаше на онази, която откриха около врата на Брамптън, и тъмната подутина зад лявото му ухо. Монахът задържа дъха си и подуши устните на покойника, но не долови нищо друго освен вонята на разложение. После дойде ред на ръцете на трупа. По тях нямаше никакви белези, а ноктите, по-къси от тези на Брамптън, бяха чисти и старателно подрязани. Отдолу не се забелязваха нишки от въже. Ателстан погледна към пазача на кулата.

— Къде е примката?

— Изхвърлих я — тържествуващо отвърна дребосъкът. — След като намерих обесения, прерязах въжето, разхлабих примката и я оставих да падне във водата — изведнъж лицето му стана сериозно, а в очите му се появи тревога. — Защо? Не биваше ли да го правя?

— Добре си постъпил, Робърт — отвърна тихо Ателстан. — Много добре. Значи, казваш, че ти си намерил трупа, така ли?

— Всъщност не точно. Децата ми го намериха. Играели си около предпазните колони на моста. Нали ги знаете — дървените прегради, заграждащи сводовете — той поклати глава. — Имам цели девет деца — заяви той. — Бяха десет, но най-голямото се напи и падна в реката!

Кранстън се втренчи невярващо в дребосъка, удивен от плодовитостта му.

— Но после ти си прерязал въжето, нали? — попита коронерът. — Откъде разбра, че трупът е на Веши?

— В джоба му имаше няколко монети и парче пергамент, върху което бяха написани две имена — неговото и още едно. Томас… — той затвори очи.

— Томас Спрингал?

— Точно така. Ето, погледнете. Бележката е у мен. Там е написано и още нещо.

Малкият пазач на голямата стражева кула бръкна в кесията си и извади оттам някакво мазно парче пергамент. Бележката действително съдържаше две имена — Тиоболд Веши и сър Томас Спрингал. Под тях със същия почерк беше написано: Битие, глава трета, стих първи и Откровение на свети Йоан Богослов, глава шеста, стих осми.

— Е, послушнико — промърмори Кранстън, — какво ще кажеш за това? Хайде, нали ти си проповедникът…

— Първо, сър Джон, запомни най-после, че не съм послушник, а монах. И второ, това, че съм изучавал Библията, не значи, че знам наизуст всеки стих.

Кранстън се ухили.

— Нещо друго намери ли?

Дребосъкът отново заподскача нагоре-надолу.

— Да, няколко пръстена и малко монети, но хората на шерифа ги взеха. След като намерих трупа, изпратих едно от момчетата си до Общината, за да ги извика. Това трябва да е било — той захапа пръст — точно след зазоряване. После ги чух да казват, че са изпратили някого да ви повика.

— Значи ние разполагаме с трупа и с едно парче пергамент — сър Джон въздъхна, — а хората на шерифа — със скъпоценностите на мъртвеца. Предполагам, че те ще са и последните, които ще ги видят — добави той горчиво, а после сведе поглед. — Ръцете на обесения бяха свободни, нали?

— О, да — отвърна дребосъкът. — Просто си висеше от една от гредите, поклащайки се като листо на вятъра. Елате, ще ви покажа!

Пазачът на стражевата кула поведе Кранстън и Ателстан надолу по стълбището. После тримата минаха покрай затворената врата на стаичката, зад която многобройната челяд на дребосъка бучеше като цяла орда демони, излязоха от кулата и тръгнаха покрай реката. Накрая се спуснаха по някакви груби стълби, изсечени направо в камъка, и се озоваха под моста.

— Внимавайте! — извика дребосъкът.

Кранстън и Ателстан нямаха нужда от предупреждение. Темза беше изпълнила коритото си и бурните й вълни се плискаха в краката им, сякаш се опитваха да ги хванат и да ги завлекат под тъмната водна повърхност. Мостът лежеше върху деветнайсет огромни свода. Веши беше решил да се обеси на най-близкия. Търговецът явно се беше покатерил върху една от поддържащите греди, беше завързал за нея парче въже, беше надянал примката на врата си и просто беше скочил от грамадната каменна основа. Част от въжето все още висеше от гредата, люлеейки се точно над реката.

— Защо някой би се обесил тук? — попита Кранстън.

— Правили са го и преди — отвърна пазачът. — Независимо дали са решили да се бесят, или да се давят, самоубийците винаги избират моста. Явно с нещо ги привлича!

— Може би идват тук, защото мостът им напомня за тънката нишка между живота и смъртта — отбеляза Ателстан, а после погледна към Кранстън. — В един трактат на Бартоломю Англичанина^[1] също се споменава за странната склонност на хората да избират мостовете за място, където да умрат.

— Предай на Бартоломю Англичанина моите благодарности — отвърна коронерът хладно, — но наблюденията му не обясняват защо Веши е дошъл тук по тъмно, надянал е примка на врата си и се е обесил.

— Тук често идват проститутки — обади се дребосъкът. — Водят и клиентите си.

— Е, монахо, какво казва Бартоломю Англичанина по този въпрос?

— Не знам, но когато разбера, ти си първият, комуто ще кажа!

После коронерът и секретарят му отново разгледаха въжето и — спокойни, че са видели всичко — се изкачиха обратно по каменните стълби. Щом се озоваха на пътеката над речния бряг, Кранстън благодари на пазача за старанието му и пъхна няколко монети в ръцете му.

— За децата — промърмори той. — Купи им малко сладкиши.

— Ами трупът?

Кранстън вдигна рамене.

— Прати съобщение до сър Ричард Спрингал в Чийпсайд. Кажи му, че тялото на Веши е при теб. Ако той не го прибере, хората на шерифа, които са окрали скъпоценностите му, все ще му осигурят някакъв гроб.

— Да, на кръстопътя — ококори се пазачът на стражевата кула.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид — намеси се Ателстан, — че Веши сам е отнел живота си. Това значи, че сърцето му трябва да бъде прободено с дървен кол, а трупът му — погребан на кръстопът. В провинцията все още постъпват по този начин със самоубийците. Твърди се, че така измъчените им души няма да тръгнат да бродят наоколо. Но какво значение има това? В крайна сметка става дума само за една тленна обвивка. По-важна е душата, а аз обещавам да спомена тази на Веши в молитвите си.

И така, коронерът и помощникът му се сбогуваха с дребния пазач и си прибраха конете. После обаче видяха, че пътят е почти непроходим, и решиха, че ще е най-добре да продължат пеша. Тълпата беше многолюдна и врявата беше така оглушителна, че хората не можеха да се чуят какво приказват. Двамата спътници можаха да си отдъхнат едва когато стигнаха до Чийпсайд, където улицата стана по-широка и човек вече нямаше чувството, че постройките от двете страни го притискат. Ателстан потупа Филомел по муцуната и погледна към плувналия в пот Кранстън.

— Защо му е било на Веши да се самоубива? — обади се монахът.

— Не питай мен, по дяволите! — тросна се Кранстън, попивайки потта от лицето си. — Ако не беше той, сега аз щях да се наливам в „Кръстосаните ключове“, а ти щеше да си се прибрал в порутената си църква, за да храниш проклетия си котарак, да гледаш глупавите си звезди или пък да се опитваш да спасиш душата на поредния злодей, който с радост би ти прерязал гърлото!

Ателстан се ухили.

— Усещам, че имаш нужда да се подкрепиш, сър Джон. Прекара тежка сутрин. Напрегнатата работа на коронера би могла да пречупи и много по-слаб от теб човек.

Кранстън злобно се взря в монаха.

— Благодаря ти, братко — рече той. — Думите ти са като еликсир за душата ми.

— Мир тебе, синко — отвърна подигравателно Ателстан и посочи с пръст. — Къщата на Спрингал е ето там. А тук — той се обърна и махна по посока на една голяма и набиваща се на очи табела — е кръчмата „Агнец Божий“. Тялото има нужда от храна и пиене — монахът се ухили. — А твоето, каквото е голямо — повече от всяко друго!

Кранстън тържествено се потупа по внушителния си търбух.

— Прав си, братко — въздъхна той. — Духът се стреми към възвишеност, но плътта е много, много слаба.

„Особено в твоя случай“ — помисли си Ателстан.

— Но сега не му е времето — добави той припряно, съзирайки блясъка в очите на Кранстън. — Сър Ричард Спрингал ни чака. Трябва да се срещнем с него.

Коронерът се нацупи.

— Налага се, сър Джон! — настоя Ателстан.

Кранстън кимна, но същевременно доби изражението на дете, на което му е било отказано лакомство. После двамата мъже оставиха конете си в кръчмата „Агнец Божий“ и си запроправяха път през шумния пазарен площад. Някакъв човек с черни дрехи и бяла маска на лицето подскачаше между сергиите и крещеше проклятия срещу богаташите и сребролюбците. Един страж, облечен в раирани одежди, се опита да го арестува, но онзи успя да му се измъкне и тълпата бурно го аплодира. Кранстън и Ателстан с любопитство се загледаха в лудешкото преследване, което се разигра пред очите им. Скоро дребничкият и дундест страж се обля в пот. В следващия момент отнякъде се появи още един маскиран, облечен по същия начин като първия, и зяпачите избухнаха в смях. Стражът се беше хванал на въдицата на двама актьори.

— Също като в живота, а, сър Джон? — обади се Ателстан. — Както казва Хераклит, нищо не е такова, каквото изглежда. Или пък както пише Платон, живеем в илюзорен свят, тъй като реалността е непосилна за разума ни.

Кранстън хвърли един последен съжалителен поглед към стража.

— Глупости! — рече той. — Аз лично съм виждал повече истини на дъното на чаша хубаво вино, отколкото който и да е съсухрен философ може да ми разкрие в някаква си прашна зала!

— Винаги съм се удивявал от схващанията ти за философията, сър Джон.

— Е, сега смятам да удивя и сър Ричард Спрингал — изграчи Кранстън. — Не съм забравил какво стана вчера.

В къщата на Спрингал ги посрещна същият стар слуга, който ги беше посрещнал и предишния ден. След няколко минути сър Ричард слезе в салона, следван от лейди Изабела и Бъкингам. Последният им съобщи, че отец Криспин и Алингам имали работа някъде другаде.

— По-добре ли се чувствате, сър Джон? — попита Спрингал.

— Не съм бил болен, сър. Всъщност вчера се чувствах по-добре, отколкото днес.

Сър Ричард просто хвърли на коронера гневен поглед, отказвайки да се включи в играта му.

— Чухте за смъртта на Веши, нали?

Сър Ричард кимна.

— Да — отвърна той тихо. — Чухме. Но нека не обсъждаме тези въпроси тук. Моля ви, последвайте ме.

И сър Ричард ги отведе в една малка, но доста по-уютна стаичка зад големия салон. Там стените бяха облицовани с ламперия, а около огъня, който гореше в покритата камина, бяха наредени удобни кресла с високи облегалки.

— В тази стая е хладно дори в разгара на лятото — отбеляза сър Ричард.

Ателстан долови миризмата на запалените борови цепеници, примесена с аромата на сандалово дърво, смола и нещо още по-благоуханно — парфюма на лейди Изабела. Монахът внимателно се вгледа във вдовицата. Днес тя беше облечена в пълен траур и красивото й лице беше обрамчено от черен дантелен воал, а великолепното й тяло — скрито под черна копринена рокля. Единственият намек за някакъв по-жизнерадостен цвят идваше от белите й дантелени маншети и яка, както и от малкото кръстче, украсено със скъпоценни камъни, което висеше от златната верижка на врата й. Бъкингам изглеждаше по-блед и по-тих от предния ден, а движенията му бяха все така изящни. В следващия момент някой потропа по вратата.

— Влез! — извика сър Ричард.

В стаята, куцукайки, влезе отец Криспин и Ателстан забеляза, че лицето му е сгърчено от болка.

— Не се безпокойте, братко — храбро се усмихна капеланът. — Стъпалото ми е деформирано още от рождение, но сигурно сте забелязали, че ботушите ми за езда доста облекчават състоянието ми. Понякога дори забравям за недъга си. Той обаче си остава там — добави отец Криспин горчиво — и подобно на някой зъл враг винаги е готов да ме нарани.

Лейди Изабела излезе напред и сграбчи ръката на младия капелан.

— Съжалявам, отче — прошепна тя. — Хайде, ела. Присъедини се към нас.

И така, всички присъстващи седнаха. После в стаята влезе слуга с два подноса. Върху единия поднос бяха наредени чаши, пълни с бяло рейнско вино, а другият беше отрупан със сладкиши. При вида им Кранстън веднага се оживи, след което побърза да си вземе чаша и хвърляйки язвителен поглед към Ателстан, елегантно отпи от нея.

— И така — рече сър Джон, премлясквайки с устни, — вече имаме три смъртни случая — той вдигна три пръста. — Едно убийство и две самоубийства и всичко това в рамките на едно домакинство — коронерът огледа присъстващите. — Нима не скърбите?

Сър Ричард остави винената си чаша на малката масичка от едната си страна.

— Сър Джон, сигурно се шегувате. Разбира се, че скърбим. Скърбим за брат ми, чието погребение ще се състои утре. Скърбим и за Брамптън, чието тяло беше увито в саван и беше отнесено в „Сейнт Мери льо Боу“. Скръбта ни обаче не е бездънна яма, а мастър Веши беше по-скоро колега, отколкото приятел.

— Мрачен човек — отбеляза Бъкингам, — надарен с амбицията, но не и с умението да се харесва на жените — той се усмихна.

— Какво имате предвид? — попита Кранстън.

— Веши беше вдовец. Съпругата му почина преди години. Когато си пийнеше, той се изживяваше като голям женкар, едва ли не като трубадур от Прованс — Бъкингам се намръщи. — А вие го видяхте — клетникът беше нисък, дебел и грозен и дамите само му се подиграваха.

— Мастър Бъкингам иска да каже — намеси се сър Ричард, — че мастър Веши обичаше плътските удоволствия. Същевременно нямаше много приятели. Брат ми беше единственият, който наистина го слушаше, така че не бих се учудил, ако смъртта му го е тласнала към самоубийство — той разпери ръце. — Така или иначе, не бих могъл да отговарям за Веши. Разбира се, всички съжаляваме за смъртта му, но нямаме нищо общо с нея.

— Кога излезе мастър Веши?

— Около час след вас.

— Каза ли ви къде отива?

— Не, никога не ни е давал обяснения.

Кранстън се отпусна в стола си, отметна глава назад и завъртя поредната глътка бяло рейнско вино из устата си.

— Позволете ми да променя въпроса. Къде бяхте всички вие снощи?

Сър Ричард вдигна рамене и се огледа наоколо.

— Всеки по своите работи.

— Отец Кристин?

Капеланът се прокашля, а после размърда крака си, за да облекчи болката.

— Аз ходих при викария на „Сейнт Мери льо Боу“, за да уредя погребението на сър Томас.

— Сър Ричард? Лейди Изабела?

— Ние си бяхме вкъщи! — сопна се жената. — Скърбящите вдовици не се разхождат по улиците!

— Мастър Бъкингам?

— Аз отидох до Общината, за да съобщя какво подготвяме за коронацията на младия крал.

— На брат ми щеше да му хареса — намеси се сър Ричард. — Но защо са всички тези въпроси? Да не би да ни държите отговорни за смъртта на Веши? Нима твърдите, че сме го закарали до реката и сме го обесили? Защо да го правим?

— Коронерът не твърди нищо — отвърна Ателстан спокойно. — Но, сър Ричард, трябва да се съгласите, че три смъртни случая действително са твърде много за едно домакинство.

— Това говори ли ви нещо? — Кранстън извади мазното парче пергамент от кесията си и го подаде на сър Ричард.

— Името на Веши, името на брат ми и два стиха от Библията. А! — търговецът вдигна поглед и се усмихна. — Сър Томас често цитираше тези стихове. Откровение на свети Йоан Богослов, глава шеста, стих осми и Битие, глава трета, стих първи.

— Вие знаете ли стиховете, сър Ричард?

— О, да — той затвори очи. — Във втория се разказва за влизането на змията в рая.

— А в първия?

— За Смъртта, яздеща сив кон.

— Защо брат ви е имал навика да цитира тези стихове? — попита Кранстън.

— Не знам. Шегуваше се.

— С Библията?

— Не, не, само с тези два стиха. Твърдеше, че те са неговият ключ към славата и богатството, и понякога, когато си пийнеше, обичаше да ги цитира.

— Знаете ли какво е имал предвид? — намеси се Ателстан.

— Не, брат ми обичаше гатанките още от малък. Просто цитираше стиховете, усмихваше се и казваше, че ще му донесат голям успех. Не знам какво е имал предвид.

— Какви други гатанки ви поставяше сър Томас? — поинтересува се Кранстън.

— Никакви.

— Всъщност постави ни още една — обади се лейди Изабела, отмятайки черния воал от лицето си. — Помните ли? Онези приказки за обущаря…

— А, да — усмихна се сър Ричард. — Обущаря.

— Какъв обущар, лейди Изабела? — попита Кранстън.

Вдовицата се заигра с пръстена, който блещукаше на пръста й.

— През последните няколко месеца съпругът ми често говореше за някакъв обущар. Твърдеше, че обущарят знаел истината и че обущарят бил виновен — тя поклати глава. — Нямам представа какво е искал да каже с това. Понякога, по време на хранене, съпругът ми си пийваше малко повече — устните на лейди Изабела се разтегнаха във фалшива усмивка. — Да, сър Джон, и той като вас обичаше хубавия кларет… Та когато се почерпеше, сър Томас започваше да си припява: „Обущарят знае истината, обущарят знае истината.“

Кранстън внимателно се вгледа във вдовицата.

— И кога започнаха тези гатанки?

— Цитатите от Библията ли? Ами преди около четиринайсет-петнайсет месеца.

— Ами приказките за обущаря?

Изведнъж лейди Изабела стана неспокойна и това не убягна от погледа на коронера.

— Май че малко след Коледа. Да, точно така. За първи път чухме за обущаря по време на една от игрите с маски по празниците.

Нещо подсказваше на Ателстан, че тези гатанки са важни. Междувременно, като изключим резките въпроси на Кранстън, също толкова резките отговори на присъстващите и пукането на цепениците в камината, в стаята беше настанала мъртвешка тишина. От какво се страхуваха тези хора, запита се монахът. И какво ли значеха тези гатанки?

— Кажете ми — обади се Ателстан, — промени ли се нещо в този дом или в живота на сър Томас, което да ви подскаже какво се крие зад тези гатанки? Сър Ричард, лейди Изабела… вие сте били най-близките му хора…

— Не мисля — промърмори сър Ричард. — Брат ми просто обичаше да се изразява мъгляво. За него потайността беше ценна сама по себе си и той се отнасяше към нея така, както други биха се отнесли към късче злато, сребро или пък скъпоценен камък. В този дом обаче не се е случвало нищо странно.

— Убеден ли сте? — обърна се към него Кранстън, подпирайки винената чаша върху тлъстото си бедро. — Вярно, че паметта понякога ме лъже, но ми се струва, че преди осем месеца тук имаше още един смъртен случай.

Лейди Изабела пребледня, а сър Ричард сведе поглед.

— Не!

— Хайде, хайде! — излая сър Джон. — Сигурен съм, че имаше нещо такова.

— Прав сте — отвърна тихо лейди Изабела. — Сър Ричард е забравил — тя предпазливо погледна към Кранстън, сякаш вече си даваше сметка, че коронерът не е такъв глупак, на какъвто се прави. — Тогава почина Юдо.

— Разбира се, Юдо — рече Кранстън. — Кой беше той?

Сър Ричард вдигна поглед.

— Един млад паж. Падна от един прозорец в двора и си счупи врата. Така и не разбрахме как е станало, макар сър Томас да смяташе, че момчето вероятно е участвало в някаква глупава игра. Умря на място. Главата му се разцепи, а вратът му се прекърши като вейка.

Кранстън пресуши чашата си и засия от задоволство. После се ухили лукаво по посока на Ателстан, който го изгледа сърдито — коронерът трябваше да му каже за това!

— Точно така, смъртта на Юдо. По онова време аз имах треска, но добре си спомням заключението, което беше направено. Клетото момче! — промърмори Кранстън. — Тази къща явно е урочасана — той се изправи и прикова аудиторията си с поглед. — Настоявам всички да внимавате! Тук, изглежда, витае някакво ужасно зло, което може да отнеме още животи! Лейди Изабела, сър Ричард… — коронерът се поклони и излезе от стаята.

При вратата Ателстан спря и погледна назад. Всички присъстващи все още стояха по местата си и не смееха да помръднат.

— Сър Ричард?

— Да, братко?

— Ще ми разрешите ли пак да се кача на тавана, където се е обесил Брамптън?

— Разбира се. Но, както вече ви казах, тялото му беше увито в саван и отнесено в „Сейнт Мери льо Боу“.

Монахът се усмихна.

— Да, знам, но има нещо, което трябва да проверя.

И така, Ателстан помоли Кранстън да го почака отвън и тръгна да се изкачва по стълбището. На първата площадка той спря и реши да хвърли един поглед на Пеещата галерия. После обаче така се унесе в мислите си, че когато Алингам го докосна по рамото, подскочи от уплаха.

— Мога ли да ви помогна, братко?

Дългото лице на търговеца изглеждаше още по-печално от предния ден и монахът можеше да се закълне, че е плакал.

— Не, мастър Алингам, благодаря ви. Предполагам, че вече сте чули за смъртта на мастър Веши…

Търговецът скръбно кимна.

— Горкият човек! — промърмори Ателстан. — Но сигурно не знаете защо е посегнал на живота си, нали?

— Измъчена душа беше той — отвърна Алингам. — Измъчена от собствените си страсти — търговецът замълча. — Единственото необяснимо нещо беше, че не спираше да повтаря: „Бяха само трийсет и една.“

— Имате ли представа какво значи това?

— Не. Вчера, когато отидохме в стаята на сър Томас, го чух да си мърмори същото нещо — Алингам присви очи. — Каза: „Само трийсет и една, сигурен съм, че бяха само трийсет и една.“ Спомням си го — продължи той, — понеже Веши изглеждаше озадачен и разстроен.

— Знаете ли какво е имал предвид?

Алингам стисна устни.

— Не, братко, не знам. Но ако разбера, ще ви кажа. А сега — сбогом.

След тези думи търговецът продължи надолу по дървеното стълбище, а Ателстан прекоси галерията и се качи на тавана. Когато отвори вратата, му се прииска да си беше взел свещ. В помещението беше тъмно и влажно. Монахът потръпна. Наоколо сякаш витаеше някакво ужасно зло. Възможно ли беше църковните отци да са били прави, твърдейки, че душите на самоубийците остават завинаги на мястото, където са умрели притежателите им? Дали душата на Брамптън не се рееше наоколо, осъдена да се скита между рая и ада за вечни времена?

Ателстан прекрачи прага и се огледа. Зловещите останки бяха махнати от масата, а подът беше пометен. Изобщо помещението изглеждаше доста по-чисто и подредено от предния ден. Сега обаче се питаше какво тук му бе направило впечатление миналия път, а впоследствие се беше размърдало в паметта му? Какво не беше на мястото си? Монахът се облегна на стената, отчаяно опитвайки се да си подреди мислите, но споменът все му се изплъзваше. Той въздъхна, огледа се още веднъж и тръгна да се връща, за да се присъедини към сър Джон.

Коронерът нервно пристъпваше от крак на крак, като гледаше да стои по-близо до стената на къщата и по-далеч от тълпата, която вече изпълваше Чийпсайд. Когато видя помощника си, той побърза да го придърпа по-близо до себе си.

— Лъжат, нали, братко? Нещо не е както трябва, но какво?

— Не знам, сър Джон, но за поведението им може да има много логични обяснения. Например нещо може да не е наред, но те да не го осъзнават. Възможно е и нещо да не е наред и само един или двама да знаят истината. И последно — нещо може да не е наред, но това да е известно единствено на някого извън къщата.

— Като например на кого?

Ателстан се огледа наоколо и сниши глас.

— Като например на милорд Гонт или дори на съдия Фортескю. В крайна сметка съдията вече ни излъга, като ни каза, че си е тръгнал от къщата на Спрингал, когато са забили вечерните камбани. Сър Ричард твърди, че това е станало доста по-късно.

Сър Джон потри бузата си.

— Да, около съдия Фортескю действително има нещо нередно. Дори не знаем каква причина е имал да присъства на онова тържество. Защо му е било да вечеря заедно с някакъв си лондонски търговец, а? — коронерът злобно се ухили, захапвайки долната си устна със здравите си бели зъби. — Нямам търпение да задам същия въпрос и на самия съдия, но сега е време да се подкрепим. А, за малко да забравя! — Кранстън се усмихна и се потупа по кесията. — Взех стъкленицата с отрова, която се предполага, че е използвал Брамптън — той вдигна показалец и се почука от едната страна на носа^[2]. — Имам една идея, но ще ти я кажа после. В момента имам нужда от питие!