Пол Дохърти
Пеещата галерия (10)

Глава девета

И така, коронерът и помощникът му си тръгнаха от Смитфийлд, поемайки по пътя покрай градския ров, от който се носеше толкова противна воня, че дори пияният Кранстън си запуши носа и устата. „Непременно трябва да включа в трактата си глава, посветена на почистването на тази дупка!“ — отбеляза си наум той. После двамата спътници минаха по Кок Лейн. В началото на уличката се беше събрала цяла тълпа проститутки, облечени в алени, червени и виолетови рокли. Щом видя мъжете да приближават, една от тях разлюля бедра, раздруса гърди и извика:

— Сър Джон! Сър Джон! Виж ни!

Щом чу това, Кранстън тутакси се обърна и без да го е грижа, че Ателстан умира от срам, широко се усмихна.

— Моите момичета! — промърмори той. — Прелестните ми момичета!

После, по настояване на монаха, двамата продължиха покрай Нюгейт към Шамбълс и Уестчийп. Заради големия турнир в Смитфийлд в града беше доста по-тихо от обикновено. Градските власти пък бяха решили да използват деня, за да придвижат някои съдебни дела. Няколко проститутки, заловени за втори път да упражняват незаконния си занаят, бяха обръснати и подкарани към позорните стълбове край чешмата в Корнхил, където щяха да бъдат изложени на показ, за да може всеки минувач да ги заплюе. Въпреки това арестантките не изглеждаха особено притеснени и току се потупваха по голите глави, крещейки, че косата им — за разлика от тази на оплешивяващите съдебни пристави, които ги придружаваха — скоро ще порасне. Край позорните стълбове, с огромен камък, провесен на врата, седеше лъжесвидетел, а до него — някакво хлапе, откраднало овнешки бут. Наказанието на малчугана беше да стои с разлагащото се и гъмжащо от мухи парче месо около шията. Ателстан наблюдаваше сцените, които се редяха около него, и се опитваше да не мисли за Бенедикта и за жалката ревност, която го измъчваше.

Когато двамата със сър Джон стигнаха до къщата на Спрингал, те с радост установиха, че там бяха останали само неколцина слуги. Още по-хубавото беше, че в отсъствието на господарите слугите си бяха устроили пиршество и в момента бяха толкова пияни, че изобщо не се възпротивиха, когато Кранстън потропа по вратата и настоя да пуснат него и помощника му вътре. Старият слуга, който ги беше посрещнал при първото им посещение в къщата, се опита да помогне, но коронерът внимателно го избута встрани, заявявайки, че днес било празник, пък и сър Ричард го бил помолил да продължи с разследването, без да вдига много шум. Разбира се, уханието на вино тутакси напомни на Кранстън колко много време е минало от последния път, в който се беше подкрепил, така че той побърза да си поиска една голяма кана и най-дълбоката чаша, която можела да се намери в кухнята.

После Ателстан се зае да огледа картините по стените, а коронерът тръгна подире му, демонстрирайки удивителни познания за творбите, на които се натъкваха. Според него някои от тях били дело на Едуард Принс — художник, който живееше в северната част на града. Ателстан не обърна особено внимание на приказките на коронера, тъй като през цялото време се опитваше да си спомни къде беше видял картината, изобразяваща Ева и змията в райската градина. Да — сети се най-после той, — произведението не беше в Пеещата галерия, а в съседната!

И така, последван от Кранстън, който вече едва се държеше на краката си, Ателстан се качи на горния етаж и свали грамадната картина от стената. „Да му се не види!“ — изруга той. Явно някой друг също беше решил, че ключът към гатанката на сър Томас може да се крие в картината, и беше издълбал дървото отзад с нож, сякаш се беше надявал да открие тайно скривалище.

— Няма смисъл, братко! — промърмори сър Джон, наливайки си още една чаша кларет. — Абсолютно никакъв смисъл! Тук няма нищо. Пък и дори да решим тази, остават още цели две гатанки. Само си губим времето, казвам ти.

Ателстан накара коронера да седне на пода и да се облегне на стената, а после клекна до него и тихо му обясни какво е научил — че дърворезбата, подготвяна за коронацията, може да съдържа някаква улика, която да ги насочи към самоличността на убиеца. Макар умът му да беше замъглен от пиене, Кранстън изслуша монаха, а после съвсем справедливо избухна.

— Защо не ми каза по-рано? — изрева той. — Предположението ти звучи логично. Съвсем възможно е. Но защо не ми каза по-рано?

Ателстан, който не можеше да си представи нещо по-забавно от разгневения Кранстън, остави коронера да буйства до пълно изтощение. После монахът окачи платното обратно на стената и продължи да обикаля стаите и коридорите, опитвайки се да намери картина, която да отговаря на стиха от Откровение на свети Йоан. Кранстън се заклатушка след него с чаша в едната ръка и кана в другата, а когато запристъпва по Пеещата галерия, цялата къща като че ли запя.

Въпреки всички усилия обаче търсенето им не се увенча с успех. Разбира се, някои от стаите — например спалните на сър Ричард и на лейди Изабела — бяха заключени, но тази на сър Томас, в която беше останало само леглото, една маса и още няколко вещи, за тяхна изненада се оказа отключена. Кранстън влезе вътре и се огледа наоколо, но за съжаление, стените тук бяха голи. Ателстан се приближи до прозореца и се взря в масичката за шах.

— Знаеш ли, сър Джон, мисля, че ако не открием нищо и днес, наистина трябва да заключим, че става дума за едно убийство и няколко самоубийства, и да не се занимаваме повече с този случай.

В следващия момент зад гърба му нещо изтрещя и монахът се обърна. Кранстън беше оставил каната и чашата до леглото, беше се проснал върху него и, отправяйки усмивка към тавана, беше потънал в дълбок сън. Ателстан въздъхна, приближи се към коронера и впрягайки всичките си сили, се постара да го разположи по-удобно върху леглото. После седна до него и тъй като не си беше взел принадлежностите за писане, се зае да прехвърля смъртните случаи през ума си, опитвайки се да открие някакъв модел. За съжаление, това не доведе до нищо смислено. В това време Кранстън похъркваше тихичко, мърмореше си нещо насън и премлясваше с устни. Монахът се усмихна, когато го чу да казва: „Имам нужда от питие!“ и „Донесете ми херес!“ В следващия момент коронерът се оригна, претърколи се на една страна и ако Ателстан не беше там, със сигурност щеше да се изтърси от леглото. В крайна сметка монахът реши да остави сър Джон да си доспи. Пък и защо не? Така или иначе, имаше само една картина, която отговаряше на стиховете от Библията, но в нея не бяха открили никаква допълнителна улика. После мислите на Ателстан отлетяха при Бенедикта. Дали вдовицата бе забелязала липсата му? Защо толкова лесно се беше поддала на чара на онзи благородник? Всички жени ли бяха такива? И не беше ли допуснал грешка, като изобщо я беше поканил на турнира?

Монахът вдигна чашата с вино и отпи една глътка, след което седна до сър Джон и се взря в грамадните колони на леглото. Не след дълго той се унесе и за малко да заспи, когато изведнъж се стресна. Дърворезбите! Особено онази вдясно… Ателстан стана от леглото и се приближи до колоната. Който и да беше майсторът на дърворезбата, той беше свършил отлична работа. Изрязаната в дървото змия с нейното гънещо се тяло и стрелнал се извън устата език приличаше на жива, а бъдещата й жертва, Ева, която беше покрила слабините си с една ръка и придържаше дългата си коса с другата, изглеждаше като същинско въплъщение на невинността. Между двете беше изобразено натежало ябълково клонче. Макар да беше от дърво, плодът изглеждаше напращял и сочен. За миг Ателстан изгуби ума и дума, но после се окопити и се приближи до следващата колона, в чиято среда майсторът беше издялал един изключително правдоподобен кон с вдигнат крак и извит врат. Тъмнокафявият цвят на дървото вдъхваше на създанието живот, а на гърба му беше изобразена зловеща фигура с качулка, изпод която надничаше костеливото лице на самата смърт! Ателстан ахна от изненада и побърза да събуди коронера.

— Сър Джон, ставай!

Кранстън се размърда, изхърка и премлясна с устни.

— Сър Джон! — монахът перна коронера през лицето и той отвори очи.

— Скъпа Мод…

— Не съм ти никаква Мод! — сопна се Ателстан. — Сър Джон, открих нещо!

— Какво? Чаша херес?

Монахът напълни чашата с вино и я поднесе към устните на коронера.

— За Бога, сър Джон, събуди се!

И така, Кранстън се изправи в леглото, разтърка очи и сънено се огледа наоколо.

— За Бога, монахо, какво има пък сега?

Ателстан му показа. Отначало Кранстън, чиито сетива бяха притъпени от съня и виното, не можа да схване за какво става въпрос, но постепенно значимостта на откритието на Ателстан му се разкри напълно. И така, без да протака повече, коронерът се зае да опипва фигурата на смъртта.

— Тук някъде трябва да има скривалище. Чувал съм, че италианците обичат да ги вграждат в столовете, в масите и в писалищата, а понякога дори и в леглата.

За съжаление, търсенето им се оказа безплодно и не след дълго двамата се прехвърлиха на другата колона. Там също опитаха да натиснат различни части на дърворезбата, но нищо не помръдна. Изведнъж Кранстън вдигна поглед и смушка монаха.

— Виж, братко!

Ателстан се взря в колоната и забеляза, че една малка дъсчица в основата на дърворезбата сега се беше отворила като врата.

— Явно механизмът е в тази колона, а самото скривалище — в другата.

Ателстан натисна ябълката между змията и Ева и малката дъсчица се върна на мястото си. Още едно натискане и вратичката отново се отвори. И така, двамата мъже бавно се приближиха към кухината в колоната, полагайки неимоверни усилия да потискат вълнението си. После монахът внимателно пъхна ръката си в тясното, тъмно пространство и извади оттам два пергаментови свитъка. Без да обръща внимание на припрените възгласи на Кранстън да побърза, той се приближи до прозореца и предпазливо разви свитъците. Първият съдържаше любовна поема, написана с груб почерк на нормански френски. Отначало Ателстан си помисли, че музата на поета е жена, но не след дълго си даде сметка, че произведението е адресирано до млад мъж. Монахът подаде свитъка на сър Джон.

— Мисли каквото си искаш! — рече той.

Вторият свитък представляваше кратък договор, чиято горна част беше белязана със ситни дупчици, което означаваше, че е бил копиран и че още някой разполага с копие. Ателстан прочете документа и най-после разбра защо Джон Гонт, херцогът на Ланкастър, е бил задължен на сър Томас Спрингал и защо златарят е смятал, че знае тайни, които могат да му осигурят още по-голямо богатство. Кранстън вече беше решил, че поемата няма да им свърши кой знае каква работа, но след като прочете договора, седна в долната част на леглото вцепенен, едва придържайки парчето пергамент между пръстите си.

— Този документ е съставен преди четиринайсет месеца — рече той тихо, — което ще рече — по времето, когато Черния принц, бащата на настоящия крал, умираше. Ако господарят Едуард беше разбрал за това навремето, той несъмнено щеше да нареди главата на Джон Гонт да бъде отсечена и побита на кол на Лондонския мост. Ако пък бъде разкрито сега, ще се разрази страхотен обществен скандал.

— Значи знаем защо е бил убит Спрингал — рече Ателстан, — но не и как, нито пък от кого или от кои. Сър Джон, предлагам да си послужим с метода на Оксфордския университет. Ти седни на леглото, а аз ще седна до теб. После ти ще започнеш да изброяваш всичко, което знаеш за всяко от четирите убийства, започвайки с това на сър Томас Спрингал. Всъщност убийствата не са четири, а пет — той посочи към поемата. — Момчето, загинало в тази къща, също трябва да се смята за една от жертвите.

И така, като изключим паузите, в които спираше, за да се подкрепи, Кранстън напевно започна да изброява сведенията, които имаха за смъртта на Спрингал, на Брамптън, на Веши и на Алингам. От време на време Ателстан го поправяше или пък го караше да повтори нещо, докато накрая коронерът, който не се славеше като особено търпелив човек, не извика:

— По дяволите, братко! Какво правим? Само губим време в преповтаряне на неща, които вече знаем!

— Имай търпение, сър Джон — отвърна Ателстан. — Не забравяй, че търсим модел на действие. В логиката самите думи, от които е съставен въпросът, обикновено съдържат и отговора — той видя как коронерът стисва устни и смръщва рошавите си сиви вежди. — Вярно, че за убийството на Веши не знаем почти нищо, но за останалите три са ни известни доста неща. Трябва да намерим общото между тях; онова, което ги свързва. Аз вече открих едно такова нещо — отровата. Освен това подозирам, че Веши и Брамптън са били упоени, преди да бъдат убити. Иначе не виждам как биха позволили някой да ги отвлече, да завърже примка около вратовете им и да ги удуши. И това са само някои от съвпаденията. Сигурен съм, че има и още.

И така, сър Джон продължи да изрежда фактите, които им бяха известни. Междувременно денят започна да преваля и Ателстан, който вече не обръщаше особено внимание на бърборенето на коронера, погледна през прозореца и се зачуди какво ли е станало с Бенедикта и с лейди Мод. Дали двамата с Кранстън не трябваше да се върнат, за да вземат дамите си от турнира? Монахът прекъсна сър Джон, за да му зададе този преважен въпрос, но коронерът само го изгледа кръвнишки.

— Лейди Бенедикта и лейди Мод са напълно способни да се грижат сами за себе си! — сопна се той. — Ти започна това, братко, така че няма да мръднем оттук, докато не го довършим. Освен това — Кранстън се ухили, — преди да си тръгнем от турнира, помолих младия кавалер, който седеше до Бенедикта, да се погрижи за дамите. Сигурен съм, че той ще изпълни молбата ми.

Ателстан стисна зъби и хвърли гневен поглед на коронера, но в отговор сър Джон само му се усмихна невинно. После монахът отново накара Кранстън да изреди всичко, което знаеха, но този път — без фактите около убийството на сър Томас Спрингал. Щом коронерът приключи, Ателстан се приближи до масичката за шах и разсеяно започна да брои квадратчетата. В следващия момент сърцето му подскочи.

— Има модел, сър Джон! — рече той тихо и се обърна към Кранстън със светнало от вълнение лице. — Има модел!

— Знаеш кой е убиецът, нали? — изрева коронерът. — Хайде, монахо, изплюй камъчето! Кажи ми, че не съм седял напразно на това легло, рецитирайки факт след факт като някой ученик!

— Имай търпение, сър Джон — отвърна Ателстан. — Остави ме да подредя събитията в правилната последователност. После ще ти кажа всичко и проблемът ще бъде решен. За момента обаче искам да останеш тук и да разгледаш отново договора, както и да помислиш върху думите си. Обещавам да не се бавя!

И преди озадаченият Кранстън да успее да отговори, монахът се изниза от стаята, мина по шумната Пееща галерия, слезе по стълбите и се озова на улицата. После — за да не се засече с някой от членовете на домакинството на Спрингал — се спусна по Фрайди Стрийт, зави по Бред Стрийт и се изкачи обратно до „Сейнт Мери льо Боу“. Църквата беше отворена. Ателстан влезе в нефа, седна в основата на една колона, скръсти крака и се взря в олтара. После огледа красивата църква, фреските по стената и украсените с изящни дърворезби аналой и амвон. В следващия момент откъм олтара долетя някакъв шум — хормайсторът събираше изпълнителите, за да репетират химните за празника Тяло Господне. Монахът облегна глава о хладната колона, впери поглед в мрака и се опита да подреди нещата, които знаеше, за да завърши модела и да залови убиеца. Това щеше да бъде един от случаите, в които синовете на Каин нямаше да се обърнат и с престорена невинност да заявят, че не са пазачи на брата си^[1], докато кръвта на пет човешки същества лепне по ръцете и душите им.

После хорът начена прекрасния химн „Pange Lingua“^[2] и Ателстан се отдаде на мелодията, позволявайки на ума си да се успокои. В един момент запяха най-малките момчета с техните сопранови гласове и църквата се изпълни с ангелски звуци.

— Respice. Respice, Domine! — „Погледни ни. Погледни ни, Господи!“.

Монахът тихо повтори думите, а после се помоли: „Дай ми мъдрост и яснота, Господи. Позволи ми да прозра в мрака и да открия злото. Нека — в името на Твоята и кралската справедливост — нещата, извършени на тъмно, излязат на светло.“

Ателстан остана в църквата около час. „Ама че ирония! — помисли си в един момент той. — Уж се намирам в Божи дом, а мисля за убийства!“ Все едно, постепенно търсеният модел се оформи в ума му и монахът разбра не само кои са извършителите, но и какви са мотивите им. След като разбули всички тайни, той с неохота си призна, че изобретателността на убийците е достойна за възхищение. После се зае да си състави свой собствен план, а когато приключи, се върна в къщата на Спрингал.

Ателстан завари Кранстън легнал на леглото на сър Томас с чаша кларет в ръка. Коронерът се беше просълзил, а устните му мълвяха думите на някаква приспивна песничка. И така, преструвайки се, че гледа през прозореца, монахът започна да изрежда заключенията, до които беше стигнал. В това време сър Джон се съвзе и се съсредоточи върху думите на Ателстан. Отначало Кранстън отхвърли всички изводи на помощника си.

— Не! — извика той. — Този план е твърде хитър! Твърде пъклен!

Ателстан се обърна.

— Пъклен е, да. Но въпреки това идеята за тези убийства е покълнала в човешка душа, а решението за извършването им е взето от човешки ум. Това е истината, сър Джон.

Кранстън мрачно се взря в пода и затътри ботушите си по излъсканите до блясък дъски. В този момент Пеещата галерия изведнъж изпука и запя. Ръката на коронера тутакси полетя към камата му, а Ателстан се устреми към вратата. Оказа се просто старият слуга, който беше по-пиян дори и от Кранстън. Той се олюля и се облегна на рамката на вратата.

— Тук сте от доста време, господа. Е, ще останете ли още? Сър Ричард ли чакате?

— Не, нали вече ти казах — отвърна Кранстън. — Тук сме по заповед на регента — той вдигна винената си чаша и я пресуши. — Но аз съм ти благодарен за гостоприемството, ще го запомня.

— Между другото — добави Ателстан — възможно ли е да си поговоря с някоя от перачките?

Слугата се изненада, но се съгласи и след известно време въведе в стаята някакво стреснато момиче. Уплахата на девойката нарасна още, когато Ателстан заяви молбата си и я помоли да донесе кърпичката възможно най-скоро. Въпреки това тя изпълни заръката му, след което монахът изля остатъка от виното върху кърпичката, използва я, за да избърше праха на едно място в стаята, и я прибра под плаща си.

— Това, което направих току-що, е от ключово значение, сър Джон — увери Ателстан коронера. — То ще ни помогне да заловим убийците.

После старият слуга изпрати Кранстън и помощника му до вратата и врътна ключа, оставяйки ги сами на пустата улица. Над развълнуваната Темза се трупаха черни облаци. Навън вече се беше стъмнило и пред някои от къщите горяха факли, а камбанарията на „Сейнт Мери льо Боу“ беше цялата озарена от червеникавия сигнален огън. И така, двамата спътници минаха по Фрайди Стрийт и Олд Фиш Стрийт, прекосиха Винтри и накрая се озоваха при кея Куинсхайт, където наеха лодка, която да ги откара до двореца Савой. От речния бряг резиденцията на Джон Гонт изглеждаше дори по-внушителна от обикновено — впечатление, което само се засилваше от празничната атмосфера тази вечер. По прозорците на двореца бяха запалени хиляди свещи от чист пчелен восък, а отвътре долитаха музика, човешки гласове и смях. На входа сър Джон и Ателстан бяха спрени от някакъв широкоплещест страж, който ги попита по каква работа идват, след което неохотно ги пусна в двора. Там двамата спътници отново бяха спрени — този път от някакъв иконом, който вече ги отведе в залата за пиршества.

Ателстан остана направо поразен от невероятната гледка, която ги очакваше — залата се простираше докъдето поглед стига, таванът беше шеметно висок и всеки предмет от дърво или камък беше украсен с разкошна кадифена или брокатена драперия. Покрай всички стени бяха наредени дълги маси, покрити със скъпа коприна, а на всеки няколко крачки беше поставен по един грамаден свещник с осем рамена, върху всяко от които гореше по една восъчна свещ. Над главите на гостите, на балкона, беше разположена група музиканти, които обаче трябваше да се съревновават с гръмогласните гуляйджии по масите.

В далечния край на залата, върху подиума, Ателстан зърна Джон Гонт. На същата маса седеше младият крал, съдия Фортескю и някои от най-видните благородници в кралството. На масата под подиума пък се бяха разположили сър Ричард Спрингал и лейди Изабела. Лицето на търговеца се беше зачервило от пиене, а вдовицата на златаря беше свалила траурните си одежди и се беше пременила в златиста рокля, съчетана с подобен воал. Отец Криспин и мастър Бъкингам също седяха в този край на масата, докато в другия се виждаха лейди Мод и Бенедикта. Между двете жени се беше настанил младият благородник, който така явно беше демонстрирал намеренията си по-рано същия ден. Лейди Мод оглеждаше залата, очевидно опитвайки се да открие съпруга си, а колкото до Бенедикта, хубавата вдовица внимателно слушаше историята, която благородникът й разказваше, но от време на време леко се отдръпваше от него, сякаш вниманието му вече й беше дотегнало. В следващия момент икономът се накани да обяви пристигането на коронера и секретаря му, но Ателстан сложи ръка на рамото му.

— Не — промърмори той. — Не сега. Късно е.

Монахът погледна към празните подноси, към покривките, покрити с мазни и винени петна, и към слугите, които вече носеха плодове, сладкиши и желета във формата на замъци, лебеди и коне. Пиршеството беше към края си. Той се обърна към сър Джон.

— Няма смисъл да сядаме на масата. Пък и по-добре да си нямаме вземане-даване със сър Ричард и останалите членове на домакинството му.

Кранстън отправи един изпълнен с копнеж поглед към каните с кларет и се накани да възрази.

— Имаме важна работа, сър Джон — напомни му Ателстан.

Коронерът въздъхна, но все пак се съгласи, след което се обърна към иконома и му нареди да ги заведе в една от личните стаи на херцога. Онзи го изгледа подозрително, но Кранстън настоя.

— О, да, сър, ще направиш точно каквото ти казвам — рече той. — Ще ни заведеш в една от личните стаи на херцога, а после ще предадеш на господаря си и на съдия Фортескю, че имаме да им съобщим нещо важно, засягащо интересите на Короната. Освен това ще помолиш сър Ричард и останалите от домакинството му да се присъединят към нас, след като празненството приключи.

Докато икономът ги водеше по широкото стълбище към една от личните стаи на херцога, Кранстън го накара да повтори съобщението. Щом стигнаха, Ателстан се огледа и кимна. Стаята, която вероятно служеше на Гонт за канцелария, беше напълно подходяща за целта им. В камината гореше малък огън, а в средата на помещението имаше дълга маса със столове от двете страни и едно кресло с висока облегалка начело. И така, икономът остави Кранстън и Ателстан сами и те заразглеждаха изтънчените украси по стените, както и малкия шкаф, пълен с ръкописи в скъпи подвързии. После някакъв слуга им донесе малко вино и сладкиши, които Кранстън тутакси нападна. Не след дълго влезе още един слуга — млад паж с писклив глас, който обяви, че херцогът е получил съобщението на сър Джон и ще се присъедини към него веднага щом благоприличието и обстоятелствата му позволят.

Часовата свещ, поставена на масата под прозореца, отмери цял час, преди Кранстън да чуе стъпки по коридора. После в стаята влезе Гонт, последван от младия крал със сребърната диадема, и сър Джон и помощникът му се изправиха. Чичото и племенникът бяха облечени еднакво — в пурпурни мантии, поръбени със злато, но кралят беше спокоен, докато Гонт изглеждаше ядосан от факта, че Кранстън го е привикал тук. И така, херцогът се отпусна в креслото начело на масата и поръча на един слуга да донесе същото и за племенника му. После в стаята тихомълком се вмъкна съдия Фортескю, който побърза да се настани до Гонт. След него влязоха сър Ричард Спрингал и останалите членове на домакинството му. Търговецът, който вече съвсем се беше наквасил, се ухили на Кранстън и Ателстан, сякаш си другаруваше с тях открай време, но лейди Ерменгилда предпочете да ги игнорира. Отец Криспин и Бъкингам пуснаха по една вяла усмивка, а лейди Изабела изглеждаше откровено обезпокоена.

— Всички ли сме тук? — попита рязко Гонт.

Съдия Фортескю се озърна и кимна.

— Да, ваша светлост.

Ателстан забеляза, че в последния момент в стаята се е вмъкнал и някакъв доста як на вид страж.

— Искам тази стая да се държи под око! — нареди регентът. — Без моето разрешение никой няма да влиза, нито да излиза! Ясно ли е?

Мъжът кимна, след което монахът го чу да крещи някакви заповеди в коридора. Последваха забързани стъпки и звън на оръжия. Ателстан огледа присъстващите. Сър Ричард Спрингал беше изтрезнял учудващо бързо. Лейди Изабела се взираше в него и нервно кършеше пръсти. Независимо че в стаята присъстваше кралска особа, лейди Ерменгилда зяпаше отсрещната стена. Останалата част от компанията беше приковала поглед в херцога, нетърпелива да разбере на какво се дължи поканата му.

Най-после Гонт се наведе напред, при което накитите по загорелите му от слънцето ръце проблеснаха на светлината на свещите.

— Радвам се да те видя, сър Джон — рече той. — Макар да не присъства на тържеството, очевидно си си пийнал добре. Е, кажи ми — ползотворен ли беше денят ти?

Кранстън долови заплашителната нотка в думите на херцога и погледна към Ателстан.

И така, монахът поздрави регента и младия крал.

— Милорд Гонт, ваша милост, преди известно време двамата със сър Джон Кранстън бяхме натоварени със задачата да разследваме убийството на сър Томас Спрингал, а впоследствие се заехме и с останалите смъртни случаи, споходили домакинството му — Ателстан се изправи на крака. — Ваша милост, моля ви да ни позволите да разиграем една малка сценка, която, уверявам ви, ще бъде полезно въведение към онова, което имаме да ви съобщим.

Гонт хвърли сърдит поглед към монаха.

— За какво става дума, братко? — попита той.

— Хайде да го направим, чичо! — обади се младият крал, пляскайки с ръце, при което лицето му тутакси възвърна детинското си изражение.

— Ваша милост — усмихна се през зъби Гонт, — а замисляли ли сте се, че може би не трябва да присъствате на тази среща?

— А може би трябва! — възрази с тънкото си гласче момчето. — Искам да присъствам! Това е мое право!

„Ама че работа!“ — помисли си Ателстан. Младият крал се оказа неочаквано зрял за възрастта си, да не говорим пък за властта, която очевидно упражняваше над страховития си чичо.

— Е, братко, държиш ни в ръцете си — въздъхна Гонт. Но те предупреждавам, че няма да търпя разни номера! — той се закани с пръст. — Тук съм, за да науча истината!