Пол Дохърти
Пеещата галерия (1)

Въведение

Старият крал гаснеше. Скоро вятърът поде слуха и го понесе покрай бреговете на Темза. Лодкарите си го зашушнаха помежду си, а не след дълго тумбестите им лодки го откараха и по-нагоре по реката. Да, русокосият покорител на Франция, този нов Александър от Запада действително умираше. Разбира се, твърде късно за онези, които си бяха навлекли гнева му — техните рошави глави, омазани със спечена кръв, стърчаха над портите на Лондонския мост и гарваните вече дълбаеха восъчно бледите им страни, опитвайки се да се докопат до някоя по-сочна мръвка.

Великият крал, а за някои — великият кучи син, с неохота се прощаваше със старческото си, зловонно тяло. Рано през лятото на 1377 година дворът му се беше преместил в Ричмънд, а ветровете бяха задухали откъм пустините около Средиземно море, донасяйки със себе страхотна жега. Чумата се беше разразила в Лондон и мъжете и жените — с раздути кореми и бубони под мишниците — падаха по улиците, буквално изхрачвайки душите си сред фонтан от кръв. Кралят трепереше от страх, докато смъртта, подобно на наемен убиец, се промъкваше в двора му.

Въпреки всичко Едуард се опитваше да се държи — гримираше лицето си, гледаше да не си отваря устата, пълна с ронещи се, почернели зъби, обличаше се в сребриста и бяла тафта, поръбена със златна нишка, и старателно вчесваше някога русата си коса, макар от нея да бяха останали само няколко рехави и потни кичурчета, висящи до кокалестите му рамене. Смъртта обаче не можеше да бъде заблудена и жегата и противните изпарения, носещи се откъм реката, бавно затягаха хватката си около неговото разлагащо се тяло. Независимо от това кралят все още не беше готов да се предаде. Нима не беше разгромил френската армия при Креси и Поатие? Нима не беше пленил френския крал и не го беше принудил да язди зад него, когато той, подобно на един нов Цезар, беше влязъл в Лондон като победител?

Сега Едуард седеше върху куп възглавници в една от спалните си и отказваше не само да се храни, но и да приема лекарства. По някое време при него влезе свещеник, промъквайки се покрай стените като дребен, черен паяк, и се опита да го утеши, но безуспешно.

— Трябва да си легнете, ваше величество — настоя той.

Едуард се обърна към него и недоволно стисна изкривените си от удара устни.

— Махай се, дребосък такъв! — изсъска той. — Няма да позволя на смъртта да ме надвие!

И така, кралят остана на мястото си и се взря в пръста, на който доскоро беше носил пръстена от коронацията си. Някога украшението се беше впивало дълбоко в плътта му, но неотдавна то беше прерязано и свалено от ръката му. Да, с брака на Едуард с кралството беше свършено. Той беше държал скиптъра цели петдесет години, но ето че сега беше дошло време да го предаде на друг.

Кралят поклати глава и се вгледа в дланта си. Струваше му се, че пръстите му са стегнати в огнени обръчи. Смъртта явно приближаваше, пристъпвайки крадешком по коридорите. Сърцето на Едуард подскочи от негодувание и той се изпъна, смело поглеждайки напред, както беше сторил и при Креси преди около трийсет години. После с усмивка си спомни как вятърът беше целунал лицето му, когато военачалниците му бяха изкрещели „Огън!“ и стрелците му бяха изпратили цели облаци от смъртоносни стрели срещу напредващите французи. Да, сега кралят щеше да се изправи срещу смъртта така, както се беше изправил тогава срещу врага. Ако го стореше, тя нямаше да може да го победи. След като взе това решение, Едуард се бори още петнайсет часа, но накрая все пак рухна върху покрития с възглавници под, притиснал устата си с ръка. След това свещениците го отнесоха в леглото му.

Дворът моментално беше обхванат от истерия, въздухът натежа от мрачни предчувствия и натруфените придворни започнаха да си шушукат за разни знаци и поличби. Придошлата Темза излезе от бреговете си при Гринич и наводни двореца. Някаква грамадна сива риба с размерите на левиатан беше намерена на северния бряг. Веднъж по обед небето стана кървавочервено, а в мрачните северни гори се появиха невиждани създания. Из сенчестите улички се чуваха злокобни гласове, а от стените на Тауър и на замъка Уиндзор звучаха призрачни тромпети. Една придворна дама намери карта Таро с образа на смъртта, закована за едно от кралските кресла. Друга зърна духа на умиращия крал във вид на загадъчен рицар да върви по осветения от лунна светлина коридор, а после да слиза по стълбите и да се отправя към портите на двореца.

Да, Едуард III, Английският лъв, умираше и старите хора си припомниха разказите на бабите и дядовците си за младините му. Някога той беше изместил майка си Изабела и любовника й Мортимър от трона, а ето че сега собствените му дни бяха преброени.

В един момент кралят се оживи и поиска музика. В покоите му незабавно беше изпратена една девойка в червеникавокафява рокля и обточен с дантела воал на главата, която му посвири на виола. Когато Едуард се върна в леглото си, призраците тъкмо го наобикаляха. Там беше баща му, Едуард II, убит в Баркли, красивата му и страстна майка Изабела, съпругата му Филипа с нейната тъмна кожа и нежни като на кошута очи, мъртва от осем години, и накрая — скъпият му син Едуард, Черния принц. Велик военачалник беше той, но за съжаление, след като пренесе английското знаме през Пиренеите в Навара, се върна с празни ръце, като изключим онази коварна болест, от която тялото му се разката. Както и да е, всички тези хора бяха мъртви. Синът му беше мъртъв.

Когато внесоха прокламацията за унаследяването на престола, кралят разбра, че и неговият край е близо. А щом документът бе подпечатан, слугите сякаш потънаха вдън земя.

— Нима няма никаква надежда? — прошепна Едуард.

После дворецът в Шийн се превърна в мавзолей. Кралят беше оставен да лежи в собствената си пот и мръсотия и при него не остана никой друг освен любовницата му, Алис Перърс. Тя се вмъкна в спалнята на Едуард със своя ласкателен език и красиво лице, пръсти, окичени със златни пръстени, и разкошна червена рокля, украсена със скъпоценни камъни, приседна до умиращия си господар и любовник и алчно се взря в него. Да, Алис Перърс не я беше грижа за никого, тъй като отдавна беше разбрала, че и никого не го е грижа за нея. В следващия момент кралят се събуди и видя над себе си черните й очи и чувствените й устни.

— Слънчевата ми лейди — прошепна той.

Перърс се усмихна, показвайки блестящите си бели зъби, и си припомни как беше яздила в златотканите си дрехи по Чийпсайд с високо вдигната глава и глуха за виковете: „Курва!“, „Развратница!“, „Проститутка!“. Сега тя седеше близо до краля подобно на лъвица, дебнеща плячката си. В следващия момент в стаята влезе един стар францискански свещеник на име Джон Хоклийв, но Перърс му изсъска нещо и го изгони. Кралят затвори очи. Дишането му беше плитко и в гърлото му се надигаше ужасно гъргорене. И така, Перърс реши, че няма какво повече да чака, съблече единствените дрехи, които бяха останали на гърба на Едуард, и побягна.

Тогава старият францисканец се върна в стаята, хвана краля за ръката и вдигна едно разпятие пред замъгления му поглед. После поде химна „Dies Irae“^[1] и когато стигна до стиха: „Какво ще кажа тогава аз, нещастният, когато дори праведните не ще бъдат в безопасност?“, Едуард отвори очи.

— Желаете ли опрощение, ваше величество? — попита тихо Хоклийв.

— Иисусе! — промълви в отговор кралят, вяло стискайки ръката на францисканеца.

— Тогава нека всичките ви грехове бъдат опростени в името на… — започна свещеникът, извисявайки глас, за да надвика все по-силното гъргорене, носещо се откъм гърлото на умиращия.

Накрая кралят се извърна, изблещи очи и изпусна последния си дъх, а душата му отлетя в мрака. Хоклийв довърши молитвата си, след което се вгледа в пепелявото и изпито лице на Едуард и си припомни блясъка, който го беше съпровождал през славните му дни. Свещеникът сведе глава, притисна чело към ръката на мъртвия крал и заплака за загубата на всичко това.

 

 

Няколко часа по-късно в Уестминстърския дворец Джон Гонт, херцог на Ланкастър и най-възрастният жив син на покойния крал, клечеше пред една голяма покрита камина с разкопчан жакет и разтворени крака и се грееше на огъня. Херцогът беше чул новината, връщайки се от лов, по време на който внезапно се беше разразила буря и го беше измокрила до кости. Баща му беше мъртъв и той беше станал регент, но не и крал. Джон простена, свивайки окичената си с пръстени ръка в юмрук. Той беше роден за крал и трябваше да наследи троновете на Кастилия, Франция, Шотландия и Англия. И каква беше единствената пречка на пътя му? Едно десетгодишно момче с руси коси; племенникът му, Ричард от Бордо, синът на по-големия му брат, страховития Черен принц.

— Толкова съм близо! — промълви Гонт.

Да, херцогът на Ланкастър действително беше само на крачка разстояние от короната на Едуард Изповедника. Той се изпъна и грамадната му, мускулеста снага изпука от яростта, която го изпълваше отвътре. Регент, но не и крал! Въпреки това кралството се нуждаеше от здрава ръка — французите вилнееха по южното крайбрежие, шотландците се трупаха край северната граница, а селяните определено нямаха търпение да се отърват от безкрайните си данъци. Членовете на Камарата на общините, подстрекавани от говорителя си, също бяха изразили своето недоволство по време на срещата си в параклиса „Сейнт Стивън“ в Уестминстър. Гонт поглади елегантно подрязаните си мустаци и брада. Можеше ли да направи тази крачка? Трябваше ли? Той прехапа устни и се замисли над възможностите. По-малките му братя със сигурност щяха да му се опълчат. Великите лордове, подкрепяни от стоящите в сянка, но могъщи епископи, щяха да се вдигнат на оръжие и да призоват Божия гняв върху му. Ами Ричард? Какво щеше да се случи с бледия и синеок Ричард? Гонт потръпна. В едно старо пророчество се казваше, че мишките не бива да се радват, когато старият котарак умре, защото един ден малкото коте ще порасне и ще се превърне в много по-ужасен звяр!

Гонт по принцип не се страхуваше от нищо, но мълчаливият му племенник с неговите смъртнобледи страни определено го притесняваше. Херцогът имаше чувството, че необикновено зрелите очи върху това иначе детско лице могат някак си да проникнат в ума му и да разкрият най-съкровените му мисли. Членовете на Камарата на общините също щяха да го наблюдават, а Гонт беше проявил небрежност. Беше се опитал да изкара малко пари и ако някой се поразровеше, нямаше да му бъде трудно да намери доказателства за това. „Синовете на богаташа“ го държаха в ръцете си. Тайните, които пазеха обаче, не биваше да излизат наяве.

Гонт се размърда в стола си. От какво точно се боеше? Демоните от личния му ад се разбудиха и се надигнаха от черната яма на паметта му. Убийство! Той се огледа наоколо. Дългата стая беше празна; единствено сенки танцуваха по покритите с гоблени стени. Убиец! Обвинението сякаш изскочи от пламъците, при което херцогът се обля в студена пот. После той жадно отпи от чашата си с вино, надявайки се гъстите изпарения на кървавочервеното питие да удавят демоните.

 

 

Гонт имаше всички основания да се безпокои. В крайна сметка убийството не беше нещо ново за Лондон. То бродеше по улиците и шареше със слепите си като нощта очи в търсене на поредната си жертва. Убийството притичваше по покритите с изпражнения улички на Съдърк, прокрадваше се като студена мъгла през полуотворените врати на горещите и спарени кръчми, заставаше отстрани и безстрастно наблюдаваше как посетителите им се намушкват един друг до смърт. Убийството се спотайваше в мърлявата аптека, откъдето можеха да се купят отрови като мишеморка, диамантен прах, беладона и арсеник. Понякога убийството се прехвърляше през градските стени и се промъкваше по тъмните пътеки зад Тауър, но тази нощ си беше набелязало по-примамлива плячка и се беше разположило в къщата на сър Томас Спрингал на улица Странд — същински палат с покрит с плочи покрив, черна дървения, искрящо бяла мазилка и прясно боядисана табела, на която беше изобразен гербът на златаря.

В самата къща цареше тишина. От огъня в обширния салон беше останала само купчина пукащи въглени и тлееща пепел. Свещите отдавна бяха угасени, но въпреки това във въздуха все още се носеше сладкото ухание на восък. Тежките златоткани гоблени по стените се поклащаха от нощния ветрец, който проникваше през пролуките между рамките на прозорците. Върху солидната маса, покрита с бяла ленена покривка, която проблясваше на все по-слабата светлина от огъня, се забелязваха останките от пиршество. Сребърните чинии бяха раздигнати, но подносите си стояха и върху тях можеха да се видят остатъци от фрикасе и овнешко печено, както и костите от изядените гъски, фазани и пилета. До подносите имаше множество дълбоки чаши, по чиито дъна беше останала утайка от малвазия, бордо и херес. В момента по масата се разхождаше тлъст плъх с дълга опашка и светнали червени очи, който така се беше натъпкал, че едва успя да изцвърка, когато рижата домашна котка скочи върху му и стисна подутото му тяло между зъбите си. Кучето, което спеше малко по-нататък в салона, чу звука и се размърда, мързеливо вдигайки рошавата си глава.

Слугите, напълнили търбусите си с останките от господарската трапеза, продължиха да хъркат под стълбите, замаяни от виното, което бяха погълнали. В една от стаите, захапала края на полата си, лежеше домашна прислужничка и мълчаливо се гърчеше под пронизващите слабини на един млад коняр. Всъщност дори да изпуснеше някой вик, момичето нямаше от какво да се притеснява — широкото стълбище над стаята беше пусто; пуста беше и облицованата с ламперия галерия, която водеше до господарските спални. В една от тях, под синьо-червен балдахин, се мятаха мъж и жена с преплетени тела и блеснала от пот кожа. Сребърен свещник, поставен върху маса, покрита с червени и бели плочки, изпълваше стаята със златиста светлина, която се отразяваше в сребърните нишки на гоблените по стените, както и в скъпите копринени и дантелени дрехи, пръснати по пода По-нататък по галерията, в спалнята на сър Томас Спрингал, господаря на дома, убийството изпълзя от призрачното си ъгълче. Сър Томас не го очакваше. О, не! Той не вярваше в думите от погребалната литургия, според които и насред живота сме в смъртта. Подобно на богаташа от Светото писание^[2], Спрингал планираше да разруши старите си житници и да си построи по-големи, за да събере там всичките си блага. Сър Томас лежеше между копринените си завивки, поръбени със златна нишка, и се наслаждаваше на състоятелността си. Той беше доволен, че старият крал е мъртъв и че на трона е седнало едно малко момче.

— Горко му на всяко кралство, начело на което застава дете! — прошепна сър Томас и тихо се изсмя. — Но толкова по-добре за мен!

В тази ситуация той щеше да просперира дори повече, тъй като знаеше тайните на регента. Спрингал облиза тлъстите си, червени устни и се взря през мрака към масата, където стоеше безценният му сирийски комплект шах. Сега фигурките бяха осветени от лунната светлина, процеждаща се през прозореца. Да, сър Томас щеше да забогатее още повече и освен това щеше да получи достъп до кралското съкровище. И какъв беше ключът към всичко това? Откровение на свети Йоан Богослов, глава шеста, стих осми. Ами другият? Битие, глава трета, стих първи. Спрингал се усмихна, обърна се на една страна и се вгледа в разкошно украсените колони на леглото. После се замисли за съпругата си — чудна хубавица с червеникави къдрици, златиста кожа и очи, сини като небето през пролетта. Той обаче жадуваше за нечия друга плът. И така, сър Томас понечи да отметне завивките, но усети, че нещо не е наред. В следващия момент ръката му полетя към гърлото, но вече беше твърде късно. Убийството беше връхлетяло отгоре му.